Мафията, корупцията и гнилотията, патки да пасат!

Отворено писмо
До г-н Станков

Препратка до г-ца Бехар, г-н Фараж и всички за, против и въздържали се българи, които се чувстват такива или вече не съвсем...

Г-н Станков,

Много добре Ви разбирам. Слушам същите истории всеки ден от майка ми. Имам странното чувство, че вашето поколение бая неволи е трябвало да изтърпи и продължава и до днес да търпи. И от немай си къде се оплаква. Друго не може. Предполагам, че няма сили. И както казах, разбирам Ви и дълбоко Ви съчувствам за огорчението.

Но понеже говорите планетарно, реших и аз да споделя моя френски опит. Аз съм по-скоро от поколението на г-ца Бехар. Не я познавам лично, както явно и Вие, и поради тази причина няма как да знам дали тати я е издържал, докато тя си е правела мохабета по баровете, или пък може би не е. Не знам. Но пък мога да Ви кажа, че аз от както съм в Париж, един ден не съм останала без работа. За седем години успях да завърша два скромни бакалавъра, един по комуникации и един по европеистика, магистър европейски науки в Сорбоната и следбакалавърска степен по криминология в Парижкия институт по криминология. От тези седем години имам и 2 години стаж като детегледачка, 2 като барманка и 3 като сервитьорка. Не знам на Вас колко часа Ви се е налагало да разнасяте пици, но аз все още си спомням с меланхолия дните, в които имах лекции от 9 сутринта до 8 вечерта, а след това от 9 вечерта до 5 сутринта бях на смяна в бара. И така, доста години. Не знам защо си мислите, че това, което Ви се е случило е толкова уникално... Може би поколението Ви е такова.

Това, което успях да разбера в Париж е, че в чужбина е трудно да си българин. Най-вече заради хора като Фараж. Ами нормално – като чуждестранните работодателите знаят колко сме изпаднали, използват ни докрай. Не плащат, слагат ни на най-тежката работа, в най-нечовешкото работно време. Абе използват ни. Тези отчаяни и тягостни самосъжалителни наникъде неходещи слова скапват самочувствието. И в чужбина да отидем, не си търсим правата и оставяме да ни тъпчат. Ботуш, галош, сабо, кубинка, все тая.

Г-н Станков, Вие май си мислите, че ако някой посмее със самочувствие да каже, че не сме толкова зле и има потенциал в България, значи или е нелеп префърцунко, който нищо не знае, или мамино детенце, живеещо в розов балон. Ще Ви споделя моето скромно мнение. Извинете ме, ако вече почнах да Ви отегчавам. Аз съм от София, завършила съм Френската гимназия (тази която е към МОН). Но съм отгледана във Враца и в едно селце, Горна Бешовица се казва. На времето там живееха около 500 човека. Сега зимата има 30-тина баби и дядовци. Лятото май се пълни, събирали се около 100 човека. Давам Ви тази информация, та да не ме вземете и мен за някое заблудено софиянче.

Историята, която исках да Ви разкажа, е друга. Ноември месец бях по работа в едно родопско село - Грухотно. Там живеят само помаци. С колегите французи бяхме отседнали в един спа хотел в Девин. На сутринта попитах келнера къде е това село и той, малко потресен, ми отвърна  какво ще правя « при тия » ... страшни били, с шалвари...ужас ! И как не да притрепери поне малко моето чувствително сърчице? Леко се притесних и попотих, да не би да водя горките колеги французи на сигурна смърт. А и журналисти при това. Не дай си Боже нещо да стане, ще излезем пак в международната газета. Качихме се на колата, повъртяхме се по родопските завои и искам не искам, стигнахме. Грухотно е мюсюлманско село. Бедно, порутено. Намерихме човека, който търсехме. Бабите с шалвари не ги видях. Естествено, имаше баби. Една от тях за малко не ме осинови. Разказа ми за внучката си, която следвала в Пловдив  и внука, който учел за инженер в София. Помагала им, когато можела, с пенсията си – 130 лева на месец. И беше доволна, горда. Та си казах в този момент, че в крайна сметка не е важно колко имаш, а как живееш с това, което имаш. Беднотия, недоимък, мизерия, който както иска, така да го нарича. Аз на това му казвам душевно богатство. То в крайна сметка е най-важно. Ако мога, пак ще отида в Грухотно, при тези сърцати, скромни и добри хора. И при тях има висшисти...е може би няма кинаджии от Тел Авив.

Спирам да досаждам с моите лирически отклонения. Тук май е и мястото за покани. Бих желала да Ви поканя и Вас, г-н Станков, в Париж, за да Ви покажа как не всичко, което хвърчи се яде. За съжаление обаче квартирата ми е 15 квадратни метра и няма къде да Ви настаня. Не ме жалете, за Париж тази квадратура си е цял лукс. Може би се чудите защо още съм тук ? За да докажа на Вас, на г-н Фараж и други българофоби, че в България и в българите има потенциал. Ако не успея, ще си стегна и аз багажите и ще си хвана самолета. А мафията, корупцията и гнилотията, патки да пасат !

С дълбоко уважение,
Ина Михайлова

Послепис: Поздравявам Ви за смелостта и достойнството, г-це Бахар. Похвално е, че бяхте по-смела и бърза от правителството, което първо трябваше да вземе позиция.