Наскоро един човек, на чието мнение държа, спомена, че макар българската история да е низ от падения и предателства, ние винаги сме намирали начин да оцелеем. Като се позамисли човек, излиза, че е така... В най-тежките моменти народът е съумявал да се измъкне от тресавището на спасителния бряг, проявявал е воля за живот. Какъв само ужас е бил по турско!? Пет века поганците са грабели и клали нашите прадеди, за тях не сме имали даже ценността на добичета... Подире им пристъпвали гърчолята (къде без тях!) и ни поробвали духовно. Пъстроцветната европейска сган също не се гнусяла да припечели от мъката... Чак до деветнадесети век французи и англичани продавали български деца и жени по робските тържища на любимата им Османска империя. Чорбаджиите живеели добре с гаджалите. Народът линеел. Езика трябвало да го събират трошичка по трошичка след Освобождението. Единствено вярата държала самосъзнанието що-годе будно. Сигурно са оставали не повече от пет десетилетия преди да изчезнем като нация... Ала в последния момент, на 3 март 1878 год., се случило чудо.
- Вероятно – предположи уважаемият събеседник – нещата и сега ще се оправят. Жилаво племе сме.
Кой знае... Чудесата, за разлика от злощастията, се повтарят рядко. Да оставим настрани факта, че колониалната власт предаде на Турция българомохамеданите и циганите и проявява слаб интерес към случващото се в населяваните от тях райони... Сега заплахата за българщината произлиза от нас самите. Ние сме болни от политика. Преследва ни натрапчивата идея, че хората, гледащи през нас от предизборните плакати, са способни да направят нещо добро за обществото. Умопомрачението рисува ярки картинки как през месец едни тъпички муцуни и муцки сменят други... И така с едно задраскване на квадратчето в бюлетината настъпва промяна... Тя е неясна и безполова, досущ като идеите на господарите, но непременно ще ни донесе печалба и спокойствие. Без да си мръднем пръста, предателите ще се превърнат в родолюбци, бандитите и проститутките – в защитници на морала, а институциите отведнъж ще почнат да произвеждат справедливост и удовлетворение за всички. Как ли пък не!
Жертви сме на същия трагичен вътрешен конфликт, който на времето не е давал мира на чорбаджиите и на духовните родственици на Ристу – Христофор Белокровский... Силната национална държава – това е яко, с нея би имало ред, благоденствие и народовластие... Ала колко пък ще спечелим, ако се представим на господата в премяната на велики евроатлантици и глобалисти? И всеки поема самотен по избрания път...
Бяхме горди мъже и жени. Станахме горделиви скитници. Западняците учудващо бързо изпълниха плана си и изкормиха нашите души. Лишихме се от историята, принадлежността към славянството и дълга към православието... И всеки ден от празния живот, който водим, може да се оприличи на танц върху гробовете на предците, работили и умирали, за да има България. Направи ли ни тази трапанация по-добри? Какво спечелихме? Ей я голямата награда – портретът на дъртия дундьо от Банкя, даряващ сърцето си на Ердоган!
Историята познава подобни случаи на национално обезумяване. Така например, до началото на двадесети век всеки трети монголец е бил монах. Мъжагите предпочитали да отидат в манастир, защото там не се налагало да работят. Получавали даром храна и подслон, живуркали тихо и самовглъбено. Кеф по будистки. Вследствие на това икономиката на страната рухнала.
Ние, космополитите, също съзерцаваме своите издути тумбаци, отвъд които насъщните проблеми не се виждат. Не произвеждаме и не растем. В действителност вече сме роби. Нищо от завещаното от родителите не ни принадлежи... Дори телата и нашият труд са чужда собственост.
Колко още остава до свършека на агонията? Или правилният въпрос е: "Има ли шанс за спасение?"... Не съм сигурен. Ясно е, че в този си вид системата на управление е вредна за обществото и не подлежи на поправяне. Определени мерки възможно биха облекчили, макар и за кратко, положението. Тук ще спра с догадките, за да не ме заподозрат в непротивоконституционствувателстване. В края на краищата ще стане това, което сме заслужили с делата си.