Изминаха 118 години от онзи Илинден на 1903 г., когато македонският народ въстана, за да се освободи от петвековния азиатски и сатрапски режим, наложен от една империя в залеза на своята власт. Свободата на съседните народи и преди всичко свободното Княжество България бяха символ и пътеводител към визията за свобода, правда и равенство. Организатор на Въстанието беше най-силната организация на македонските българи ВМОРО, а основни двигатели бяха членовете на Главния щаб Дамян Груев, Борис Сарафов и Анастас Лозанчев, подкрепяни от почти целия ЦК на Организацията. Винаги и с пиетет се сещаме за имената на войводите от Македония, участници във въстанието, но и на онези доброволци, войводи и офицери, дошли от свободна България, за да дадат своя принос за свободата на своя народ в Македония. Много от тях оставиха животите си тук, най-ценното, което можеше да се даде в борбата за свобода на своя, единствения български народ.
Илинден 1903 г. е Светлината на визията за свободата на македонските българи, както и на всички останали поробени народи в тогавашната Османска империя. Това е искрата в пепелищата на изгорената Свобода, която никога, дори и до днешни дни не изгасва, оцелявайки през времето на идеологическите, но преди всичко на националните изкривявания относно нейната същност и крайната цел на тази борба.
Неуспехът на въстанието е обясняван многократно с всички възможни научни и "научни" обяснения, винаги придружени от методите и политиките на времето, от което са произлезли, а "нашето" време, както добре знаем, винаги е било недемократично. На първо място, основният фактор тук е нетърпимостта на царска (пък и съветска и путиновска) Русия към свободата на България и нейната независимост, а след това всичко отива към презрение и дори омраза, насочена към българския народ, а следствие на това и към македонските българи, носители на Епопеята Илинден 1903 г.
Фердинанд I знаеше това, той се съобразяваше с него, но безумните му амбиции, насочени към Константинопол, допълнително утежняват ситуацията на непокорния македонски народ, водейки го към следващата национална катастрофа.
Броят на убитите, останалите без дом и опозорените след трагичния край на Въстанието, е отдавна известен. Много от нас помнят и познават своите предци, вградени с борбата и смъртта в идеите на Въстанието, и винаги с почит се сещаме за тях. Свещите, запалени на паметниците на Илинден 1903 г., са свещи, запалени на безименните и изоставени гробове на всички наши близки, паднали като герои и жертви, противопоставени на азиатска, нечовешка окупация.
Да не забравяме, около 30 хиляди македонци напускат родината си и отиват в свободна България, единствената им родина, там, където ще бъдат „свои сред своите“. Това е първото голямо преселение на македонците в свободна България, за да стигне след националните катастрофи през 1913 и 1918 г. броя на фантастичните 300 хиляди души, емигранти в собствената си родина. Днес в България те са около 2 милиона и никога, никога не трябва да забравят родината, от която произхождат техните предци, и винаги, винаги да почитат и служат на родината, която ги е приела като "свои и равни на себе си!"
Избухването на Въстанието, недоразуменията в Организацията, отслабена от загубата на ресурси, позволиха навлизането на сръбската въоръжена пропаганда в Македония, а неспособността за намеса от българска страна, както и незаинтересоваността на Двореца, обзет от други "по-висши идеали" за съдбата на своя народ в Македония, дадоха импулс на новите трагични събития.
Въпреки всички разделения, ВМОРО оцеля и се въздигна, а лидерът Тодор Александров издигна ВМРО от организация до Институция, която дирижираше положението в България, но и на Балканите.
След трагедията с Тодор Александров, Организацията поема Иван Михайлов поема и я ръководи до преврата през май 1934 г. Михайлов беше последният истински и безкомпромисен защитник на македонските българи от сръбското насилие, той беше духът-отмъстител, а за сръбската номенклатура в Македония това беше техният кошмар, тяхната нечиста съвест, техният обект на безумна омраза. Името му за нас, македонските българи, беше символ на отмъщението и свободата, но преди всичко символ на единството на един народ. Реваншизмът на победителите в Първата голяма война доведе до промени в политическата карта на България. Превратът на 19 май 1934 г. в България доведе на власт политици като Кимон Георгиев, Дамян Велчев, Коста Тодоров, Димо Казасов и ред други персони, купени с кървави сръбски пари и приобщени към лъжливата коминтерновска идеология.
Няма да е преувеличено да се каже, че днес те все още са сред нас, а техният дух и тяхната фалшива демокрация все още витаят в пространствата на българските институции!
Ако Илинден 1903 беше истински, български, македонски и либертариански, ако беше надежда за Светлина, то Илинден 1944 беше лъжлив, беше сърбоманско-югославски и македонистичен, беше последният воал на мрака над българското племе в Македония. Първият Илинден беше истински, подобно на трагедията с опожареното и ограбено Крушево, а вторият беше фалшив, като гротеската на сегашния Пелинце. Ако през 1903 г. турските аскери и башибозуци извършиха безпрецедентно насилие над хората и имуществото, то след Илинден 1944 г. сръбската солдатска и сърбоманска полиция с участието на немалък брой македонци извърши погром върху българо-македонската интелигенция и физически ги ликвидира без съд и присъда, всички онези, с различна от тяхната югославско-комунистическа идеология. В сянката на това срамно деяние, отново застана като вдъхновител една азиатска сатрапска държава, СССР/Русия на Сталин, пряк вдъхновител и организатор на тези нови злосторства и безумия. Почти едновременно с македонските българи, бяха ликвидирани и не малък брой албански интелектуалци и патриоти, образовани в европейски институции в периода между двете световни войни. По-късно дойдоха инсценираните съдебни процеси, за да приключи всичко към края на 1948 г., като резултат от разрива в отношенията с Коминтерна и разногласията в отношенията между двамата диктатори, Тито и Сталин. Тогава македонските българи разбраха, че истинските комунисти са най-големите националисти, но само ако служат на друга, чужда нация.
Последиците от "етноцида" върху македонските българи се чувстват и днес, а "психоцидът" като метод за промиване на мозъци на цели поколения хора, дава своите трагични резултати. Цели 118 години след Илинден македонските българи нямат място нито в законодателството, нито в Конституцията на Македония. Комунистическо и все още съветско ориентираната македонска върхушка безсрамно обвинява предците си в някакъв „фашизъм“, омаловажавайки по този начин техните заслуги, вградени в основите на днешната държава. Същевременно това е най-успешният метод за покриване с праха на забравата извършените над тях злосторства, освобождавайки се от собствената вина за трагичната съдба на жертвите.
Конституцията на всяка страна, включително Македония, не е просто лист хартия, но и гаранция за по-широката общественост в Европа и света, че правата, дадени с Конституцията и законите, ще бъдат спазвани. Мястото на македонските българи е в Конституцията, а техните права ще бъдат бранени и защитавани от международната общност. Сръбската окупация заличи, изтри турския термин „булгар-миллет“, но новата, демократична Македония, ще трябва да се върне към корените на оцеляването на „миллетите“ в собствената си държава...досега, това е правено за почти всички, освен за българите, един от малкото истински съставни елементи на тази държава.
Нови предизвикателства чакат македонската държава по пътя ѝ към Европа. Тази държава е длъжна да зачита правата на македонските българи, дори повече от това, да отдаде признание на тяхната борба и дадените жертви за постигането на желаната Свобода! /БГНЕС
-----------
Владо Перев, македонски журналист и публицист. Коментарът е публикуван в македонския портал www.tribuna.mk