Възникналата през Средновековието наследствена династичност не отговаря на представите за модерна правова държава. Как на този фон си съжителстват в една обща конструкция парламент, конституция и монарх, пита А. Гьорлах.
Сериалът „Короната“ по „Нетфликс“ проследява житейската история на кралица Елизабет Втора. Сериалът е вълнуващ, а наблюдателите са единодушни, че кинематографично сгъстеният разказ се придържа доста близо до действителността.
Елизабет седи на британския трон вече близо 70 години – и човек може да изпитва единствено респект към нея, гледайки този сериал. Епизодите постепенно се приближават към настоящето, а аз все по-често се питам: Какво ли е бъдещето на британската монархия?
Част от общоевропейската история
Разбира се, на този въпрос най-напред трябва да отговорят хората в Обединеното кралство. Но кралица Елизабет всъщност е важна част и от целокупната европейска история през 20 век. А и тя самата даде израз на своята европейска ориентация, когато се яви в рокля и шапка в европейските цветове точно на церемонията, на която оповести плановете на правителството за излизане от ЕС. При това кралицата всъщност няма право да излиза с партийно-политически позиции по който и да било въпрос – зрителите на „Короната“ добре го знаят.
На египетския крал Фарук, който беше принуден да слезе от трона през 1952 година, принадлежи следната крилата фраза: „В края на 20 век ще са оцелели само петима крале: четиримата от тестето карти и владетелят на британския престол.“ Да, това предсказание не се сбъдна съвсем, но въпреки това въпросът за съдбата на монархиите през 21 век си остава свръхактуален. В Германия аристокрацията изцяло изгуби властта си още след Първата световна война, но дори в онези европейски държави, където все още се водят държавни глави, коронованите особи всъщност нямат особена значимост. И това е съвсем правилно, защото в демокрациите легитимната власт не се наследява. Тя не може да бъде свързана с родословието.
Във Великобритания кралицата изпълнява функции, каквито приблизително има германският президент. И двамата понякога се оказват последна инстанция. Например: имат право да разпускат парламента. Вижда се обаче главната разлика помежду им: федералният президент се избира, а коронованата глава – не. В една демократична държава обаче най-високите позиции трябва да бъдат достъпни за всеки гражданин, който отговаря на изискуемите условия.
Конструкцията парламент, конституция плюс монарх
В хода на демократизацията монарсите стъпка по стъпка бяха принудени да се откажат от абсолютната си власт, като в Англия това стана доста рано – още през късното Средновековие. В днешно време те по принцип са длъжни да се съветват с други определени от закона лица или групи, когато предприемат някакво действие. В Европа постепенно се налага идеята, че не може един отделен човек да взима решения, засягащи целия народ. Възникна и красивата мисъл, че демокрациите на воюват една срещу друга. В онези страни, където бе запазена династичната легитимация на властелините, хората обикновено имаха статут на крепостни и бяха длъжни да се подчинят на суверена, ако ги призове за участие във войни. В демокрациите обаче по такива въпроси като войната или извънредното положение има право да се произнася единствено парламентът. А по историческия път към модерните времена, през вековете, когато монарсите постепенно губеха властта си, в редица страни възникнаха чудати конструкции с парламент, Конституция и монарх.
Ако се върнем към днешната британска монархия: престолонаследникът принц Чарлс вече замества твърде възрастната кралица при определени публични прояви. Самият Чарлс вече е 72-годишен, тъй че погледите постепенно се насочват и към неговия наследник принц Уилям. В една демократична държава обаче звучи твърде неправдоподобно идеята, че възникналата през Средновековието наследствена династичност може да остане начело на модерната правова държава. И когато приключи епохата на Елизабет Втора може би ще настъпи подходящият момент да се отмени монархията във Великобритания.
*Александър Гьорлах е лингвист и теолог, старши научен сътрудник в Съвета по етика на международните отношения "Карнеги" и водещ изследовател в Института за религия и международни изследвания към Университета в Кеймбридж. Преподавал е в Тайван и Хонконг.