От месеци министър-председателят говори на неразбираем език, артикулира с усилие, но е очевидно, че е постоянно в добро настроение. Почти нищо не е останало от оптимизма на избирателите, но Петков и неговият А-отбор са оптимисти.
Впечатлението, което остави Петков у всички беше за нездравословно бързане по отношение на РС Македония. Преди дори да понечи реформите, които мнозинството българи очакваше, премиерът и неговият външнополитически съветник побягнаха в посока Скопие. С наивна радост те съобщиха, че Скопие са се отказали от териториални претенции с нота до ООН. Посещението, което трябваше да е „историческо“, остана в паметта по-скоро, като леко истерично. Оттогава до днес политиката по отношение на РСМ е неподредена, защото е мислена да обслужи неясни интереси и е правена с едно презрение към мнението на специалисти, дипломати и наблюдатели по темата.
През последните дни кризата, която правителството само предизвика чрез инатливата си позиция спрямо РСМ придоби нови измерения, когато пред Народното събрание министърът на външните работи Теодора Генчовска, която в качеството си на министър е призваната по закон да изпълнява принципите на външната политика на България, открито призна за различия с министър-председателя и неговата външнополитическа съветничка. И ако за Петков и съветничката законът няма задължителен характер, какво остава за Конституцията, то за мнозинството в България това не е така.
Докато основаваше новата си партия, Петков за пореден път остави съмнения за още една неподреденост – липса на ред в областта на външната политика. В този хаос ролята на МВнР и на неговия министър на външните работи е по-скоро спомагателна. Виждаме министър Генчовска относително рядко, а дните след 24 февруари ролята ѝ и тази на професионалната гилдия в МВнР беше сведена до това да информират откъде и кога ще заминат автобуси от Украйна за България. Своеобразната роля на диспечер съвсем се затвърди след като по необясними причини начело на кризисния щаб бе назначен Валери Рачев, друг близък до Чернева човек.
Тъй както Петков говори неразбираемо и трудно артикулира тезите си на български език остава трудно да се разбере и какви са приоритетите му. Той много иска да реши въпроса с РСМ, но по своему, без да се вслушва в мнението на хора, които далеч преди той да яхне промяната са се занимавали с темата и са в детайли запознати с неща, свързани със Скопие и Белград, които надхвърлят далеч знанията на Петков. Знания, които той уж има от своята съветничка по външна политика и които нямат нищо общо с професионалното мнение на ключови фактори, като разузнавателните служби например. Неговата съветничка е човек, който внушава, че много харесва да се занимава с дипломация, но с рефлекс на човек, който прави това в свободното си време.
Оказва се, че Петков не само трудно говори на български, но и на английски език той трудно формулира тези. Премиерът допусна сериозен гаф по време на форума на страните-членки от НАТО от Балканите, който се проведе в Бояна. Тогава той заговори за „права на малцинствата“, открехвайки по този начин възможността за претенции на РСМ спрямо България. Отделно самата среща беше сериозен дипломатически провал, защото на нея не бяха поканени премиерите или държавните глави на останалите страни-членки на НАТО от Югоизточна Европа – Албания, Хърватия, Гърция и Турция.
Последните събития, след откриването на Културния център „Иван Михайлов“ в Битоля, запечатаха категоричното убеждение, че управляващите в Скопие нямат никакво намерение да изградят напълно независима и свободна държава. Те са готови на всякакви поражения само и само да запазят осъдената от историята югославска тоталитарна идеология. За тях обслужването на чуждите интереси е по-важно от защитата на собствените.
След размяната на посещения между Скопие и София, началото на войната в Украйна въведе Петков и екипа му в нов дискурс. Отново на труден български език той и до момента не може да обясни, какво и защо прави София. Има една декларативност в наратива му, подплатена с паразитни фрази от които нищо не произтича.
Междувременно и за Петков, но и за българското общество стана непоколебимо ясно, че България не е в състояние да защити собствената си сигурност, за да е в състояние да заяви себе си на международната сцена. Колкото и да искаме, и да е въпрос на консенсус да предоставим подкрепа на Украйна, ние като че ли не можем, защото Петков не е господар на положението, не е и на своята слаба коалиция. Срамно е хиляди да виждат това, което Петков не вижда.
Във вътрешнополитически план Петков стана за смях, след като вместо да се занимава с РСМ, трябваше поне да се опита адекватно да се пребори в името на реформирането на съдебната система. Фиаското със задържането на Борисов все още отеква, докато съдбата на Гешев не е в ръцете на неговите критици. В същото време подозренията, свързани с Плана за възстановяване се засилват, но Петков и Василев са все така оптимисти. Те не виждат това, което „Файненшъл таймс“ вижда в „Джемкорп“, което ако не беше учудващо, щеше да е подозрително. Петков понесе нов неуспех, след като издигнатият кандидат за гуверньор на БНБ се оттегли. С което отново доказа, че премиерът не управлява правителство, a група от хора с различни интереси.
Цялата политика на това правителство е правена „на коляно“ с убеждението, че да се управлява държава е лесна работа. Като това да искаш оставката на ръководителя на НСО, но да не я получиш, защото не знаеш, че не е твоя работа да я искаш. Въобще това правителство не знае, не е образовано по отношение на много и все ключови неща.
Правителството на Петков е най-слабото, което България има за последните десетилетия. Трудно е дори да се направи съпоставка, дали въобще след Освобождението ние сме имали по-безлично и хаотично управление на хора, които основно се забавляват в клиширан вид и не са в състояние да осъзнаят къде се намират и в какво се състои тяхната мисия. Нещо като Наско Атанасов от Хасково.
Авторът е главен редактор на БГНЕС