Дрънканиците за Киевската декларация и новия „гаф“ на кабинета

В последните часове изкуствено нагнетеното политическо напрежение у нас достигна нови върхове. Опозиционни кръгове изливат сериозен емоционален ресурс в опит да внушат, че правителството е извършило чутовен външнополитически гаф.

Основната мишена на атаките е министърът на външните работи Велислава Петрова-Чамова и нейното участие в срещата на върха в Украйна.

Париж постави началото на балансираната позиция

Още по време на визитата си в Париж френската столица се превърна в трибуна за ясната българска позиция. Там премиерът Румен Радев проведе ключови разговори с френския президент Еманюел Макрон. Радев категорично обяви пред медиите, че страната ни няма да стане част от т.нар. „Коалиция на желаещите“ за изпращане на военна помощ, устоявайки на дипломатическия натиск. Именно тази парижка визита очерта червените линии на София — пълна подкрепа за хуманитарните и енергийни нужди на Украйна, но без пряко военно въвличане.

Има ли подпис под Киевската декларация?

Критиците побързаха да обвържат парижките събития със срещата в Украйна, обвинявайки външния министър, че зад гърба на обществото е подписала т.нар. Киевска декларация. Истината обаче се оказа съвсем различна и беше потвърдена официално в изявления както от самата Велислава Петрова, така и от премиера Румен Радев.

„В Киев никой нищо не е подписвал“, категорична бе Петрова. Тя разясни, че този тип консенсусни документи се приемат в рамките на неформални международни формати без физическо полагане на подписи. Позицията беше защитена и от президента Илияна Йотова, която припомни, че при подобни актове няма практика за гласуване или подписване. Министерството на външните работи потвърди, че документът няма правнообвързващ характер и не вкарва страната ни в нови военни ангажименти.

Политическият капан: ПП-ДБ и ГЕРБ в общ хор срещу служебния кабинет

Темата за „Коалицията на желаещите“ послужи за поредното вътрешнополитическо пренареждане. По традиционен сценарий, тя хлъзна формацията ПП-ДБ обратно в орбитата на Бойко Борисов, който с охота се включи в острия тон на жълтопаветната столична десница. Превърна се в историческа тенденция лидерът на ГЕРБ да използва всеки удобен случай за подобно тактическо сближаване, при което електоралните негативи от общата позиция по правило в крайна сметка се поемат от градските десни.

Реалната промяна на политическата сцена стана възможна едва с появата на Румен Радев. Това не просто отне удоволствието на градската десница от дългоочакваната победа над Борисов, но я нарани дълбоко на идеологическо ниво – много повече, отколкото би могъл да го направи всеки друг опонент. Днес гневът им срещу Радев изглежда по-скоро като закъсняла емоционална реакция, отколкото като аргументирана критика.

Аналогичен политически театър се разиграва и по икономическата линия. Наблюдаваме абсолютно същото координирано положение при общите критики на ПП-ДБ и ГЕРБ срещу проектобюджета, предложен от кабинета на Гълъб Донев. Политическите сили, които са пряко отговорни за завареното „опоскано“ състояние на държавната хазна, днес в синхронен хор се „потрисат“ от финансовите планове на служебния кабинет. Тази коалиция на отрицанието удобно прехвърля собствените си управленски пасиви върху назначеното от Радев правителство.

Изборът на Велислава Петрова за външен министър

Това беше доказан, но очевидно рисков ход за блокиране на критиките, свързани с бившата ДС - ако беше заложено на стар кон от дипломацията, в контекста на култовото "Решетников докара Радев", това щеше да е вързано в кърпа. Но на бившия президент се налага да действа и съобразно тези реалии.

Назначаването на фигури с модерен, западен профил цели да "приспи" жълтопавените протестни среди, като демонстрира евроатлантическа легитимност и технократски подход. При всеки нов или по-млад кадър в тежка ресорна позиция като Външно съществува реален риск капацитетът му в реалната геополитическа игра да бъде надценен. Така се роди и глупавият казус с "Киевската декларация", независимо от опита на младата дама в три поредни кабинета като зам.-министър в МВнР - тя просто излъчва несигурност и притеснение и рядко звучи убедително, дори при пределно ясни казуси.

Назначаването ѝ в правителството на Радев показваше по-скоро търсене на балансираща фигура. Тя трябва или трябваше да поддържа диалога с Брюксел, докато същевременно следва по-обрания и предпазлив външнополитически курс на държавния глава, особено по оста Русия-Украйна. В общи линии "стой там, усмихвай се, гледай ангажирано и не пипай нищо". Това е положението - наистина "нема хора", колкото и втръснала да ни е печалната констатация. Всичко това роди водопади от празни дрънканици, но политиката, наред с други неща, е преди всичко това. В частност декларации без ангажименти тип "ООН сурово осъжда" са си чиста проба "съчувстваме ви, обичаме ви, но проблемът си е ваш, а колело ще ви купим все някога".

Обществената умора в Европа: Данните, които критиците пренебрегват

По-голямата част от българските избиратели, гласували за Радев и настоящото управление, остават напълно съгласни с формулата за дистанциране от пряко членство в ескалиращи военни формати. Страната ни продължава да помага дипломатически и в сферата на енергийната сигурност, без да прекрачва границата на националния си интерес.

На този заден план, никой от шумно скандализираните коментатори у нас не си задава въпроса: Какво е мнението на гражданите в самите държави от „Коалицията на желаещите“? Актуалните социологически проучвания в Европа и САЩ показват дълбока бездна между политическите елити на върха и реалните нагласи на обществата, които никой не пита:

• Полша (Ключов логистичен център): Въпреки че Варшава се съгласи да бъде домакин на есенните учения на коалицията, настроенията се сриват драматично. Ново изследване на CBOS за пръв път регистрира, че 52% от поляците вече се противопоставят на приема на бежанци. В същото време подкрепата за военна помощ е паднала до критичните 52.2% спрямо 77.5% в началото на конфликта. Повече от половината полски граждани (близо 60%) категорично отхвърлят и евентуално бъдещо членство на Украйна в ЕС.
• Великобритания (Съосновател на формата): Докато Лондон е сред основните двигатели на "Коалицията на желаещите", проучванията на BMG Research и Ipsos отчитат сериозен спад в обществената подкрепа. Близо една трета от британците вече не са съгласни с мащабите на подкрепата, а обществото е дълбоко разделено по въпроса за изпращане на войски за поддържане на бъдещ мир.
• Германия: Изследванията на DeutschlandTrend показват, че над 60% от германските граждани твърдо се противопоставят на прякото въвличане на Берлин във военни коалиции и изпращането на офанзивни далекобойни системи.
• Франция и САЩ: Последните проучвания на IFOP показваха, че огромното мнозинство от французите отхвърля всякаква форма на пряко военно участие на френски войници. Отвъд океана данните на Pew Research Center потвърждават, че близо половината американски избиратели смятат, че САЩ вече дава прекалено много за конфликта.

На фона на тези мащабни вътрешни дебати, икономически спекулации и умора в самите страни от ядрото на коалицията, българското дистанциране се явява напълно легитимна проява на разумен суверенизъм, съобразена изцяло с волята на мнозинството българи.