Един от старите сюжети в напрежението между Гърция и Турция набира нова сила през последните месеци – въпросът за демилитаризирания статут на гръцките острови в източната част на Егейско море
В изказвания през последните няколко дни турският президент Реджеп Тайип Ердоган и външният министър Мевлют Чавушоглу поискаха категорично от Гърция да демилитаризира редица острови в близост до турските брегове, като се позоваха на предполагаемите ангажименти на Атина по редица международни договори, най-ранният от които датира от преди почти един век, а именно Лозанският мирен договор от 1923 г. Чавушоглу дори стигна дотам да предупреди Гърция, че ако не се съобрази, суверенитетът ѝ върху островите, сред които са и големи обитаеми острови като Лесбос, Хиос, Родос, Самос и др., ще бъде поставен под въпрос, защото не изпълнява договорите, с които е придобила този суверенитет, а Ердоган заплашително се включи с предупреждението „Не се шегувам!“, пише БТА.
Този проблем не е нов в двустранните отношения между Анкара и Атина, диалозите между които често приличат на разправии между дългогодишни съпрузи, които в скандалите си преминават последователно през всичките си минали огорчения. Проблемите са същите, просто един или друг е в центъра на вниманието във всеки определен момент. През последния половин век вечните теми са кипърският въпрос, демилитаризацията на егейските острови, обхватът на териториалните води, на въздушното пространство, на континенталния шелф и на изключителната икономическа зона. И това са само основните въпроси, без да броим по-дребните и периферни противоречия.
Руската агресия срещу Украйна обаче разтърси из основи международния ред и разшири представите за това, което смятахме за възможно в наши дни. Това е добър повод да се спрем по-подробно на аргументите на Анкара и Атина в този стар спор – не защото непременно очакваме да надхвърли традиционните си словесни рамки и демонстрации на увереност и сила, но защото несигурната среда прави невъзможно да сме сигурни, че той завинаги ще остане в тези граници.
Турските аргументи са подробно представени в обширна статия в проправителствения „Дейли Сабах“ още през 2020 г. Според твърденията Гърция е милитаризирала 18 от общо 23 острова в Егейско море, като на 16 от тях не е имала право да разполага постоянни значителни военни сили. Това по-конкретно са островите Лесбос, Хиос, Самос, Икария, Лимнос, Самотраки, Карпатос, Кастелоризо, Родос, Сими, Тилос, Кос, Калимнос, Лерос, Патмос и Псара.
Пенсионираният турски вицеадмирал и ръководител на Центъра за морски и глобални стратегии на университета Бахчешехир Джихат Яйджъ казва, че демилитаризираният статут на част от тези острови започва още от Лондонския мирен договор от 1913 г. и е потвърден от Лозанския мирен договор от 1923 г., който слага край на Гръцко-турската война от 1919-22 г. Демилитаризирането на Додеканезите пък е залегнало в Парижкия договор от 1947 г., по силата на който Италия отстъпва на Гърция суверенитета върху островната група край югозападните брегове на Турция.
Според Яйджъ обаче Гърция постепенно от 1960 г. и по-интензивно след кризата в Кипър през 1974 г. ремилитаризира островите. В публикацията се казва, че договорите позволяват на тези острови да бъдат разположени ограничени вътрешни сили за поддържане на реда, но Атина вече е разположила там тежко въоръжение, което има офанзивни, а не отбранителни цели – артилерия с голям обсег, военни самолети Ф-16, военноморски бази, казва друг пенсиониран турски адмирал, Джем Гюрдениз.
Според данни на Дипломатическия стратегически изследователски център, базиран в признатата само от Анкара Севернокипърска турска република, Гърция има армейска дивизия на островите Лесбос и Родос, бригада на островите Хиос и Сими, както и няколко пехотни, танкови и противовъздушни батальони на тези острови. Според твърденията на Хиос и Сими Гърция държи 7500 военнослужещи, командоси на остров Родос, шест сухопътни, две военноморски и две хеликоптерни бази на островите.
Като изхожда от предполагаемото противоречие между споменатите международни договори и фактическото положение на островите, напоследък Турция прави и доста дръзкото заключение, че щом Гърция нарушава договорите, по силата на които е придобила суверенитета върху островите, то суверенитетът им би трябвало да се върне към Турция като правоприемник на Османската империя.
Колкото и подобни заключения да не се споделят практически от никоя друга сила или юридически авторитет, двете страни влязоха в размяна на писма до генералния секретар на ООН Антониу Гутериш, а ЕС и САЩ потвърдиха, че съществуващите суверенни права на никоя страна не са поставени под въпрос.
В гръцкото писмо до ООН, изпратено наскоро, категорично се отхвърлят турските претенции като безпочвени в юридическо, историческо и фактическо отношение и по-конкретно в тази част, която обвързва гръцкия суверенитет върху островите в Егейско море с предполагаемото задължение за тяхната демилитаризация.
В писмото се подчертава, че подобна връзка е в противоречие както с буквата, така и с духа на Лозанския договор от 1923 г. и на Парижкия договор от 1947 г., които определят постоянни граници и териториални права на страните, споменати в тях, без да съдържат каквито и да било други условия и задължения.
Гръцката страна отбелязва още, че според международното право, когато държавите подпишат договор, който определя граници или териториален суверенитет, тяхната крайна цел е да постигнат стабилност и окончателен статут. По тази причина това уреждане представлява фактическо събитие само по себе си, което вече не зависи от самия договор.
Анализаторът Ираклис Милас в публикация на базирания във Вашингтон институт „Мейпъл“ излага по-детайлно различното тълкуване на договорите от двете страни и гръцките доводи срещу турските претенции.
Гърция твърди, че островите, обект на спора, могат да бъдат разделени на три категории: северна (Лимнос, Самотраки и др.), средна (Лесбос, Хиос и др.) и южна (Додеканезите).
Според гръцката позиция турската аргументация по отношение на северната група острови е анулирана от Конвенцията от Монтрьо от 1936 г., която позволява на Турция да ремилитаризира Босфора и Дарданелите. Доколкото демилитаризацията на проливите е предвидена в Лозанския договор, според гръцкото тълкуване отмяната ѝ автоматично отменя съответните клаузи за островите Лимнос и Самотраки. Това се потвърждава и от турски официални декларации по онова време, които според днешната позиция на Анкара обаче нямат обвързваща сила.
За „средната“ група острови Атина твърди, че Лозанският договор не уточнява какви точно военни инсталации са забранени на островите, нито ограничава броя на разположените военнослужещи.
Що се отнася до Додеканезите, които са под италианска власт в периода 1912 – 1947 г. и са отстъпени на Гърция с Парижкия договор след края на Втората световна война, Атина твърди, че доколкото Турция не е страна по този договор, той не поражда ангажименти към нея и тя не може да се позовава на него.
Не на последно място Гърция се позовава на международно признатото право на всяка страна да защитава територията си. Освен по-общите обвинения в агресивно поведение, нарушения на въздушното пространство и струпване на войски по бреговете на Егейско море, Атина квалифицира по-конкретно като заплаха обстоятелството, че през 1992 г. Турция определи възможността Гърция да разшири териториалните си води от 6 на 12 морски мили като повод за война (casus belli). Заплахата с война от страна на Турция и то в случай, че Гърция упражни суверенни права, които смята, че има по силата на Конвенцията на ООН за морското право, е довод за Атина да твърди, че милитаризирането на островите край турските брегове е форма на законна защита на суверенитета и територията ѝ.
Цялата тази стара аргументация на двете страни след толкова десетилетия едва ли предизвиква вълнение в дипломатическите кръгове някъде по света. Въпреки привидно юридическия си характер, тя никога не е имала шанс или цел да предизвика резултати по юридически път. Но тя може да бъде използвана по различни начини. Би могла да бъде употребена за вътрешнополитически цели и от двете правителства. Би могла да бъде разменна монета в някакво бъдещо по-общо урегулиране на турско-гръцките спорове. Но може да бъде и аргумент за едностранни действия от страна на Турция в някакъв бъдещ момент на геополитически вакуум. Турската страна добре съзнава, че докато Анкара и Атина са част от НАТО, Турция няма да може да предприеме нищо по въпроса, а предупрежденията за поставяне на темата за някакъв дискусионен суверенитет са празни заплахи. Но светът се променя бързо и турският президент Ердоган заема най-удобната позиция за всякакво възможно бъдеще, колкото и невероятно да изглежда в момента.