Налице са сизифовски усилия за политическа индоктринизация в масовото съзнание на всеобхватна русофобия. Но тъй като още древните гърци са прозрели, че истината се познава чрез сравнението, нека извършим исторически преглед на експанзията на новообразуваната държава върху северноамериканския континент след провъзгласяването на независимостта на 4 юли 1776 г. от въстаналите 13 британски колонии.
Възможността за присъединяване на Луизиана, в резултат на което територията на САЩ би се увеличила почти два пъти, възниква във връзка с неуспешния опит на Наполеон Бонапарт да осъществи френска колониална експанзия в Новия свят. Посредством тайна сделка с Испания Наполеон Бонапарт успява да върне под управлението на Франция Луизиана и Ню Орлеан, важно пристанище в устието на Мисисипи.
Водачите на републиканците, към която партия е и президентът Томас Джеферсън, веднага след като узнават за съглашението, вдигат тревога. Профренският тон на външната политика се изменя на антифренски. В послание до Конгреса (декември 1801 г.) Т. Джеферсън обяснява, че предаването на испанската провинция Луизиана на Франция води до промяна на всички външнополитически акценти на САЩ. В писмо до американския посланик в Париж Л. Ливингстон президентът Томас Джеферсън е още по-категоричен. „Орлеан, – заявява той, – е единственото място на земното кълбо, владетелят на което се явява естествен и изконен враг на американския народ“.
Държавният секретар Дж. Медисън, в доклад до Конгреса, указва, че Орлеан и Флорида трябва или чрез покупка, или посредством завоюване, да станат част от САЩ.
По-нататъшното развитие на събитията все пак благоприятства запазването на американо-френските връзки. След като в 1802 г. френската армия под командването на Леклерк претърпява поражение в Сан Доминго, съветниците на Наполеон Бонапарт му внушават мисълта, че без Сан Доминго Луизиана не представлява никакъв интерес за Франция. Неговата готовност да отстъпи на САЩ „луизианската пустиня“ за значителна сума, укрепва през 1803 г., когато Франция възобновява военните действия на европейския театър. В края на всички перипетии американските представители на преговорите в Париж постигат сензационен успех: френската страна се съгласява да отстъпи Луизиана заедно с Ню Орлеан за 15 млн. долара.
Точните граници на закупената от Франция територия не са били уговорени и администрацията на САЩ, като се възползва от това обстоятелство, скоро обявява, че Луизиана включва в себе си и Флорида и че американците, следователно, трябва да станат собственици и на двете територии. Испания решително протестира срещу експанзионистичните действия на правителството на САЩ. С цел да упражнят натиск върху Испания, джеферсоновите републикаци използват заплахи, подкупи, шантаж. Партията на федералистите обвинява президента Томас Джеферсън, че е организирал закупуването на Луизиана, като грубо е нарушил принципите на американската конституция, тъй като нито един неин член не дава това право на изпълнителната власт.
Притивопоставянето между северните и южните щати, членове на Съюза, по въпроса за робовладелството, води до т. нар. „Мисурски компромис“ от 1820 г. Територията на запад от река Мисури било прието да бъде делена от паралела 36°30′ северна ширина, като територията на юг била робовладелска, а на север – свободна от робство.
Мисурският компромис още повече усилва стремежа на робовладелците към експанзия. Забраната на робството на север от 36°30′ удвоява завоевателната енергия на плантаторите към териториите на юг от границите на САЩ (Тексас, Куба и др.). Експанзионистичните настроения в страната се нагорещявали и от продължителната борба за Флорида. Още през 1810 г., под предлог за оказване на помощ на въстаналите срещу испанското господство колонисти в Батон-Руж Съединените щати окупират Западна Флорида, а по-късно Конгресът оформя присъединяването на тази област към щата Луизиана и територията на Мисисипи. През декември 1817 г. въоръжените сили на САЩ окупират остров Амелия, макар че тази територия била освободена от испанско господство и обявена за част от територията на Мексико. Понеже се опасявал от освобождаването на Източна Флорида от управлението на Испания и присъединяването ѝ към Мексико, генерал Е. Джексън през 1818 г. под предлог, че преследва индианците, окупира и тази територия.
Испания, която не разполагала с реални възможности да защити своите територии, нямала друг изход, освен да отстъпи Флорида по договора от 22 февруари 1818 г., ратифициран от Конгреса чак в 1821 г. Заедно с присъединяването на Флорида, САЩ, съгласно договора, постигат разграничение на територията на запад по 42-рия паралел чак до бреговете на Тихия океан.
Разширяването на САЩ се извършва не само за сметка на владените от европейски държави територии, но и за сметка на земите, принадлежащи на индианците. Колонизацията на западната част от североамериканския континент се съпровожда с физическото унищожаване на индианците, които били изтласквани от принадлежащите им територии, тъй като били считани за „безполезно и опасно население“. Привидната „законност“ била осигурявана посредством сключването на съответни „договори“. Най-често отпечатъците на палците на индиaнските вождове били подсигурявани посредством достатъчно количество „огнена вода“ – уиски или ром. Към края на 1819 г. общият размер на „купените“ от индианците земи достига 781 352 642 декара (781 352,642 кв. км.), а стойността на тези „покупки“ е само 2 542 916 долара, тоест за 1 щат. долар били „купувани“ 307,38 декара.
Но жаждата за завоюване на нови територии съвсем не била удовлетворена. В доклада на военния министър Дж. Калхун до Конгреса в началото на 1823 г. било препоръчано изтласкването на индианците отвъд Мисисипи. Своето „право“ за изгонване на индианците Съединените щати обосновавали с многочислени позовавания на „прогреса на цивилизацията“ и „намерението на твореца“. Именно така аргументирали, в частност, своята позиция американските представители в преговорите със „Съвета на ирокезката нация“, когато „бледоликите“ предлагат на индианските вождове да продадат заеманата от ирокезите територия в границите на щата Джорджия и да се преселят отвъд Мисисипи, където САЩ уж притежавали „огромни владения“. Представителите на официален Вашингтон особено подчертавали, че президентът проявява към индианците „доброжелателно отношение на баща“ и дълг на неговите „деца“ се явява благодарността и послушанието. Като се позовават на малочислеността на индианците и огромния размер на заеманите от тях територии, американските представители утвърждавали, че в намеренията на „твореца на вселената“ не е влизало такова неравенство между неговите „бели и червени деца“.
Отговорът на ирокезкия съвет от 20 октомври 1823 г. не е лишен от тъжен хумор. Благодарейки на „бащата-президент“ за множеството „благодеяния“, ирокезките вождове обръщали внимание, че някога те наистина са владеели обширна страна, но оттогава са „правели отстъпка след отстъпка ... за да удовлетворят желанията на своите съседни „братя“. Въпреки това страстното желание „на нашите братя“ да получават земя няма край и „за нас би било неразумно да предполагаме, че неголеми отстъпки някога ще ги удовлетворят“. Ирокезките вождове признавали, че не знаят конкретните намерения на „върховния баща“, но същевременно отбелязвали, че принципът за равното населяване на земята между неговите „деца“ никога не е бил спазван. Ако намеренията на „върховния творец“ са действително такива, каквито го представят „белите братя“, то как би могло да се случи така, че „законите на цивилизованите и просветените нации допускат, че един човек монополизира повече земя, отколкото може да обработва“.
У „белите братя“ наистина отсъствало преимущество в логиката, но те притежавали такъв убедителен аргумент, какъвто представлявало огнестрелното оръжие и това винаги се оказвало решаващо, за да заставят съмняващите се индианци да признаят „справедливостта“ на предявяваните към тях претенции. Никак не е чудно, че по тази причина територията на САЩ непрекъснато се разширявала и в състава на съюза един след друг били приемани нови щати: Индиана (11 декември 1816 г.), Мисисипи (10 декември 1817 г.), Илинойс (3 декември 1818 г.), Алабама (14 декември 1819 г.), Мен (15 март 1820 г.), Мисури (10 август 1821 г.). От 1820 до 1830 г. населението на западните щати нараства от 2 217 000 до 3 700 000 души.
Експанзионистичните цели на господстващите класи в САЩ били осъществявани преимуществено чрез насилнически методи – посредством изтласкването и изтребването на индианските племена, интервенции и война, дипломатически натиск и шантаж. Според пресмятанията на мексиканския историк Г. Гарсия Канту, в продължение на първата половина на XIX в. (от 1799 до 1848 г.) северомериканците извършват 166 пъти нахлуване и други агресивни актове срещу Мексико.
Една от най-мрачните глави на американската история е изтласкването на индианците, населявали Югоизтока на североамериканския континент, върху територията на запад от река Мисисипи. Прибягвайки към директна измама, подкупвайки и напивайки племенните вождове, правителствените чиновници налагали на доверчивите аборигени грабителски договори за „доброволно отстъпване“ на техните владения в замяна на обещаните им територии на отвъдния бряг на „Великата река“ и мизерна парична компенсация. Ако индианските племена отказвали да напуснат родните си места, властите, на основание на подписаните документи, прилагали сила. Така, през 1831-1837 г. от щатите Мисисипи, Алабама, Джорджия били принудително „преместени“ върху „Индианската територия“ племената чокто, крики и чикасо.
После дошъл ред на чeроките, обитаващи долината на река Тенеси. Те водели уседнал начин на живот, занимавайки се със селско стопанство и занаяти, при което успели да заимстват много умения от своите бели съседи. Чeроките успешно обработвали земята, ползвали се от плугове, отглеждали домашни животни, използвали тъкачни станове, имали мелници, дъскорезници, ковачници, салове, развита система от пътища, строели училища, издавали вестник и даже си съставили собствена конституция.
Когато тяхната земя станала обект на претенции от щата Джорджия, индианците се обърнали към Върховния съд на САЩ, който през 1832 г. признал тези домогвания за незаконни и потвърдил правата на племето. Президентът Ендрю Джексън обаче не възнамерявал да изпълни съдебното решение. На 29 декември 1835 г. било инсценирано подписването на „договор“, предвиждащ преселването на чeроките в продължение на 2 години на запад, а през май 1838 г. части на редовната американска армия пристъпила към неговото изпълнение. Седемхилядна армия под командването на генерал Скот прогонила индианците и ги събрала в специално построен лагер, откъдето на отделни групи, под конвой, поетапно ги карали по „пътя на сълзите“ към река Мисисипи. От глад, студ, болести, тежки условия в лагерите и по пътя загива около една четвърт от племето, което наброявало дотогава около 17 000 души. Последните от останалите живи чeроки едва през март 1839 г. достигат до определеното им място на североизток от Оклахома.
Не по-малко трагична била съдбата на семинолите от Флорида. На основание на договори от 1832 г., под който стояли подписите на петнадесетина индиански вождове, се предвиждало тяхното преместване в западен резерват. Но някои от вождовете заявили, че никога не са подписвали този документ, другите клетвено обявили, че били принудени да го подпишат. В отговор на опитите на федералното правителство да преселят семинолите, те оказали въоръжена съпротива. Изпратените към територията на семинолите военни части първоначално не могли да постигнат успех, обаче в края на октомври 1837 г. американците коварно пленяват най-изявения измежду вождовете на семинолите Оцеола, както и още 13 вождове на индианците, които били пристигнали с бяло знаме в лагера на воинските части на САЩ, за да водят преговори. Макар че семинолите в продължение на пет години продължават борбата, те все пак претърпяват поражение. В ходa на войната 1835-1842 г. техните селища били разрушени, посевите унищожени, а значителна част от хората избити. Мнозинството от оцелелите се подчинили на волята на победителите, само на малцина се удава да се укрият в труднодостъпни блатисти местности.
Върху територия по на север, в Илинойс и Уисконсин, също толкова безуспешно се опитват с оръжие в ръка да се противопоставят на натиска на правителствените сили племената саук и фокс, под предводителството на стария вожд Черният слон (1832 г.).
По данни на американския историк М. П. Роджин, от около 125-хилядното аборигенно население, живеещо в началото на 20-те години на XIX в. източно от Мисисипи, за две десетилетия по принудителен начин са прехвърлени на запад около 75 %. Към средата на 40-те години в източните щати остават по-малко от 30 хиляди индианци.
Като цяло към 1840 г. различните индиански племена, съгласно наложените им „договори“ били принудени да „отстъпят“ на държавата 1 771 465 480 декара или 1 771 465 кв. км., а през следващите 10 години още 80 млн. декара или 80 000 кв. км., като получават в замяна почти 9 пъти по-малка територия, всъщност реално и по-малко, в границите на „Индианската територия“. През 1866 г. размерите ѝ са намалени 2 пъти, тъй като племената на Оклахома „отстъпват“ нейната западна половина на вашингтонското правителство.
Във връзка с териториалната експанзия на САЩ, ускореното колонизиране на „Дивия Запад“ и увеличеният, насочващ се натам, поток от преселници, откриването на злато в Калифорния, увеличеното търсене на кожа от бизони (станала важна търговска стока), прекарването на пътища през необятните степни пространства, съоръжаването на укрепления и разполагането на гарнизони за охрана на комуникациите, в средата на XIX в. започва настъплението върху териториите, където обитават чергарските племена на Великите равнини.
През 1851 г. тетон-сиу, шейени, арапахо, кроу, арикари, асинобойни, ацино, мандани, под натиска на представители на правителството, обещаващи на индианците ежегодно изплащане на сума в размер на 50 000 щатски долара в продължение на 50 години, се съгласяват безпрепятствено да пропускат по Орегонската пътека обозите на белите колонисти, а също да допуснат създаването на военни фортове и строителството на пътища върху заеманата от тях територия (сегашните щати Уайоминг, Монтана, Северна и Южна Дакота). През 1855 г. договор с аналогично съдържание е сключен и с племето на чернокраките и техните съюзници,
Преобразуването на голяма част от „Индианската територия“ в територии на Канзас и Небраска (1854 г.) било съпроводено с изселване оттам в Оклахома (предназначено за разместване на депортираните по-рано от Югоизтока „Пет цивилизовани племена“ – чероки, чокто, чикасо, крики и семиноли) на индианци от племената омаха, ото, айова, саук и фокс.
Коренното население на Калифорния и Орегон властите размествали в сравнително неголеми резервати, където прехранването било невъзможно. Особено силно пострадали калифорнийските индианци, които същевременно били и изтребвани от алчни авантюристи, нахлули в страната в преследване на златните находища. „В по-голямата си част, – отбелязва американският учен Дж. Д. Даунс – това било просто садистично клане на беззащитните индианци, виновни само в това, че те се съпротивлявали на хищните златотърсачи, като се стараели да защитят себе си или своите жени от нападения и изнасилвания“. Числеността на аборигените в Калифорния от 1849 до 1859 г. намалява със 70 хиляди.
По напълно разбираеми причини за отсъствието на категорично достоверни източници, е трудно да бъде определена точно числеността на коренните жители на Северна Америка преди първия им контакт с европейските пришълци. Числата, които посочват различните изследователи за броя на индианците, населяващи например днешния щат Калифорния и териториите северно от Рио Гранде, варират в много широки граници от 4,5 милиона до приблизително 50 милиона. Повечето изследователи обаче са склонни да приемат, че действителната численост на това население е възлизала поне на 18-23 милиона души. Но при преброяването, проведено в САЩ през 1890 г., са били регистрирани само 248 000 души. Очевидно е, че каквито и неясноти да са налице относно числеността на местните жители преди колонизирането на континента от „бледоликите братя“, то коренното население в Северна Америка е преживяло истинска демографска катастрофа. Многобройни са нейните причинители.
От целенасочено разпространяване на високо градусния алкохол – „огнената вода“ – сред червенокожите; „подаряването“ на одеала, заразени предварително с бацила на едрата шарка, за да бъдат предизвикани масови смъртоносни епидемии сред племената на коренното население на Северна Америка и се стигне до стратегията на генерал Уилям Шърман срещу индианското население за тотална война, ефективно използвана в Гражданската война (1861-1865 г.) с Юга, когато Съюзът замърсявал околната среда на врага, унищожавайки източниците на храна и вода, които били необходими на южняците, за да продължат да живеят и воюват; именно генерал Уилям Шърман поканил „спортисти“ за лов за бизони в прериите, знаейки, че избиването на стадата е най-ефективният начин да бъде победено индианското племе лакота – едно от последните големи множества от коренното население, което още не е било вкарано в резерватите.
Това, което означавало прогрес за белите американци, обаче довеждало към изтласкване и унищожаване на коренните обитатели на Северна Америка.
Новата цивилизация била създавана буквално върху масовите индиански гробове.
(По материали на чуждестранни източници.)
* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.