Макар че в хода на политическата борба, разгърнала се по време на подготовката за президентските избори през 1844 г., на територията на днешния Орегон се отделяло по-малко внимание в сравнение с Тексас, англо-американското съперничество в този регион към средата на 40-те години на XIX в. изключително се изостря. Съгласно договорите, сключени от САЩ (1824 г.) и Англия (1825 г.) с Русия, границата на руските владения на Тихоокеанското крайбрежие била установена по 54°40′ северна ширина. По този начин, спорна оставала територията между тази линия и 42-рия паралел, за която претендирали САЩ и Англия. Всички опити на двете държави да се договорят остават безуспешни, тъй като САЩ се стремели към признаване на тяхната северна граница по 49-тия паралел, а Англия искала границата да бъде прокарана по река Колумбия. Статусът, предвиден по лондонската конвенция от 1818 г., на 6 август 1827 г. бил продължен за неопределен срок с право съглашението да бъде денонсирано при условие с едногодишно предварително предизвестие.
През 30-те години преимуществото в борбата за Орегон явно започнало да се очертава в полза на Англия. „Компанията на Хъдзъновия залив“, която през 1821 г. се обединила със „Северозападната компания“, постепенно изтласкала американските прекупвачи на необработени ценни кожухарски стоки и фактически монополизирала търговията с кожи на север от река Колумбия. По цялата дължина на тази река до Аляска тя строила търговски кантори и укрепления. Активността на англичаните предизвикала тревога в САЩ и стимулирала колонизацията на Орегон от американците.
В авангарда на тяхното движение към Тихия океан, имащо първоначално индивидуален характер, били мисионерите, още през 30-те години отседнали в долината на р. Уиламет – южен приток на река Колумбия. Съобщенията за плодородните, напоявани земи на Орегон, в условията на икономическата депресия, обхванала през 1839 г. Средния Запад, привличали колонистите, числото на които бързо растяло. Към началото на 40-те години те прокарали т.нар. „Орегонска пътека“ от устието на Мисури на запад, покрай нейния десен приток река Плат, през Южния проход на Скалистите планини, долината на река Снейк (ляв приток на р. Колумбия) и по-нататък по река Колумбия. През лятото на 1842 г. този дълъг и тежък път преодоляла първата значителна група преселници – повече от 100 души и около 18 закрити фургона, съпровождани от стада домашен добитък. Колонистите предпочитали да се заселват, като правило, на юг от Колумбия, особено покрай притока Уиламет. Вследствие на наплива на американци в Орегон на края на 30-те години на XIX в., в Конгреса на САЩ нееднократно били издигани искания тази територия да бъде присъединена, понеже иначе, както твърдял сенаторът Лин, ще я завладее Англия. Същото мнение изказал в своя доклад и Чарлз Уилкс, изследвал по поръчение на правителството на президента Ван Бюрен (1837-1841 г.) орегонското крайбрежие.
Никаква реална заплаха от Англия за Орегон по това време не съществувала. Напротив, тъй като във връзка с първата „опиумна война“ 1840-1842 г. и откриването на свободен достъп до китайските пристанища (съгласно Нанкинския договор от 1842 г.) мнозина търговци и предприемачи, занимаващи се с прекупване на необработени ценни кожухарски стоки, се ориентирали към сделки с Далечния Изток. Затова администрацията на президента Джон Тейлър (1841-1845 г.), концентрирала преди всичко своето внимание към Тексас, не бързала твърде много с решаването на орегонския проблем, предполагайки, че времето действа в полза на САЩ. Наистина, подписаният на 9 август 1842 г. договор „Уебстър – Ашбертон“, урегулиращ спора за североизточната граница на САЩ с Канада, способствал за възобновяването на преговорите за Орегон. Но търсенето на взаимноприемлив компромис се усложнило вследствие на рязкото засилване на американската емиграция на Запад. През пролетта на 1843 г. започва „великото преселване“: около хиляда души и пет хиляди глави добитък напускат бреговете на Мисури, запътвайки се към Орегон. Започва усилен процес на заселване на територията от американски колонисти. Като резултат американското население нараства от приблизително 400 души през 1841 г. на повече от 5 000 души през 1845 г. Те дори създали местни органи на самоуправление.
При тези условия през периода 1843-1844 г. в Конгреса и на страниците на печата била водена активна кампания за завладяването на целия Орегон до 54°40′ северна ширина. Това искали, особено в хода на предизборната борба, много деятели на Демократическата партия, в това число и влиятелният сенатор Джеймс Бюкенън, по-късно президент на САЩ (1857-1861 г.). Даже президентът Джон Тейлър в посланието си до Конгреса от 5 декември 1843 г. споменал за правата на САЩ върху „цялата територия на страната, разположена между 42° и 54°40′ северна ширина“. Но в процеса на официалните преговори, състояли се в Лондон и Вашингтон, американската делегация се ограничавала с предишното си предложение за установяване на границата по 49-тия паралел. Подобна сдържаност до голяма степен се дължала на нерешения проблем с анексията на Тексас. Администрацията на Джон Тейлър не желаела да рискува с евентуална война на два фронта – с Мексико и с Англия.
След присъединяването на Тексас на 29 декември 1845 г. към САЩ с права на щат, за президента Джеймс Полк орегонският проблем се придвижил на преден план в експанзионистичната програма на официален Вашингтон. Този политически курс бил активно поддържан от други членове на кабинета (министъра на финансите Уокър, морския министър Бенкрофт, военния министър Мърси, и с известни колебания от държавния секретар Джеймс Бюкенън), както и от демократическото мнозинство в Конгреса.
Програмата за експанзия била пълно и достатъчно отчетливо изложена в президентското послание до Конгреса на 2 декември 1845 г. Особено внимание в САЩ и извън страната привлякъл този раздел на обширния документ, който непосредствено съвпадал по смисъл с доктрината „Монро“ и се явил в известна степен като продължение на този документ и негово развитие. След като напомнил в своето послание принципа, формулиран по-рано от петия президент на САЩ Джеймс Монро (1817-1825 г.), президентът Джеймс Полк сметнал за нужно „да повтори и отново да потвърди“, че САЩ няма да допуснат завладяване или колонизация на каквато и да е част от Северна Америка от европейски държави, а също няма да допуснат тяхната намеса в този субконтинент. Открито полемизирайки с изявлението от юни 1945 г. на френския министър на външните работи Гизо, изказал се за запазване на „равновесието на силите“ в Новия свят и косвено осъдил анексията на Тексас, президентът подчертал, че ако някоя американска държава или територия пожелае „да се обедини с нашата конфедерация“, то това никого, освен двете непосредствено заинтересувани страни, не засяга“.
Конкретно в този момент като евентуални кандидати за обединение със САЩ били подразбирани Тексас, Орегон и Калифорния. За анексията на Тексас Дж. Полк споменал накратко, като вече свършен факт. Твърдейки, че уж Мексико е признала неговата независимост, той заявил в своето послание, че Мексико „не е имало нито правото, нито основания да предписва ограничения по отношение на формата за управление, която след това Тексас е пожелал да избере“. Президентът информирал Конгреса за приетите от правителството военни „предпазни мерки“, в случай на враждебни действия от мексиканска страна.
Най-съществено значение имала тази част от президентското послание, която се отнасяла до Орегон. Като съобщил, че след отказа на Англия да приеме вашингтонските предложения, преговорите са в безизходица и в края на август 1845 г. са били прекъснати, президентът препоръчал на Конгреса да денонсира съглашението от 1827 г. и да вземе американските колонисти в Орегон под защитата на САЩ. „Не може да има никакъв компромис, на който Съединените щати да следва да се съгласят, – подчертава президентът на САЩ, обявявайки за отказа от направеното по-рано компромисно предложение, и добавя: – Ние защитаваме своите права върху цялата територия на Орегон“.
Развивайки концепциите, потенциално заложени в доктрината „Монро“, вашингтонското правителство в средата на 40-те години на XIX в. обявява посредством изявление на президента, че САЩ претендират за особени отношения с другите американски страни и разглеждат себе си като велика държава, призвана да определя съдбата на цялото западно полукълбо. За идеологическо обосноваване на подобни претенции и експанзионистични тенденции голямо значение имал един комплекс от идеи, между които видно място заемала теорията за „предопределение от съдбата“ (Manifest Destiny). Този израз за първи път се появява на страниците на печата през юни 1845 г. Списанието „Демократик ревю“ публикува статия на своя редактор Джон О‘Саливан по тексаския въпрос. Но в политическия лексикон то навлиза и получава широко разпространение половин година по-късно във връзка с уводна статия на вестник „Морнинг нюз“ от 27 декември, озаглавена „Истинното право“ и написана, съдейки по всичко, от същия О‘Саливан.
В нея било подчертано: „И, накрая, освен неопровержимите доказателства за нашите законни права върху Орегон... ние имаме още повече право, отколкото което и да е, което право, когато и да е, може да бъде изведено от всички тези остарели документи на древното международно право. Ние не се нуждаем от всички тези покрити с прах книжа за правата на открития, изследвания, заселвания, приемственост и т.н. Ако сме откровени и говорим директно, което ние пренебрегваме, то може да се каже, че бъдейки съответстващите доводи и документи на двете страни, отнасящи се до съответстващите на тези исторически и юридически въпроси, противоположни – и имайки Англия всичките наши, а ние само това – нашите претенции за Орегон въпреки това биха били най-значителни и безспорни. Тези претенции са основани на правото, произтичащо от това, че на нас ни е предопределена съдбата да разпространим своето владичество върху целия континент, което ни е дарено от Провидението за изпълнение на възложената върху нас велика мисия: да установим свобода и федеративно самоуправление“. Идеята за „предопределение от съдбата“ мигновено била подхваната от ярките привърженици на експанзионистичната политика: журналисти и конгресмени, военни и чиновници, плантатори и предприемачи, търговци и банкери. От първите дни на 1846 г. тази идея започва често да се появява в пресата и речите, произнасяни от трибуната на Конгреса, при което, що се отнася до Орегон, веднага придобива значително по-голямо разпространение. Адептите на тази идея твърдяли, че североамериканците са избран народ, на който самата съдба е предназначила Америка да бъде превърната в „зона на свободата“. Реставрирайки старата „доктрина на естествените граници“, те заявявали, че „на запад такава естествена граница се явява Тихият океан“. От това произтичало, че целият Орегон, Калифорния, Ново Мексико, да не говорим за Тексас, трябва, в крайна сметка, да влязат в състава на Съединените щати.
В продължение на първите месеци на 1846 г. в Сената и в Камарата на представителите се разгарят ожесточени спорове по орегонския въпрос. Твърдата позиция на президента Джеймс Полк разделяли и много членове на Конгреса. Тяхното ядро представлявали конгресмените демократи от щатите на Средния Запад.
Но към тях се присъединяват и някои ръководители на вигите, в това число и дългогодишният лидер на антиробовладелските сили в Камарата на представителите Джон К. Адамс. Оставайки убеден аболиционист и противник на експанзията на юг от 36°30′, 78-годишният конгресмен от Масачузетс, заедно с войнстващите „ястреби“ от Запада, в своите речи искал да бъде завладян целият Орегон. Подобни претенции Джон К. Адамс аргументирал с „предопределението от съдбата“, и отсъствието у Англия, по неговите думи, на основания да претендира за каквато и да е част от спорната територия, и т.н. Дж. Адамс се позовавал и на библейската заповед „Плодете се и се размножавайте, и напълнете земята, и я обладайте“ (Битие, I : 28), и на по-близък пример – крал Фридрих II, който първо завладява Силезия, а чак после встъпил в преговори по този въпрос. В хода на острата политическа дискусия, която достига своя апогей към средата на февруари 1846 г., екстремистите издигнали лозунг: „54°40′ или война“.
Но на тях се противопоставял разнородният блок на вигите и умерените демократи, изразяващи интересите на търговско-промишлените кръгове на източните щати и земеделците от Юга, които били склонни на компромис с Англия. Дори толкова ревностни вдъхновители на експанзионистичната политика като Калхун и Бентън, в дадения случай призовавали към голяма предпазливост. На 23 април 1846 г. двете палати на Конгреса приемат резолюция, която предоставя на президента правото да решава въпроса с предварителното уведомяване на Англия относно намеренията на САЩ да денонсират съглашението от 1827 г. по собствено усмотрение.
Но администрацията на президента Джеймс Полк, разтревожена от рязкото изостряне на отношенията с Мексико и започналите военни действия на територията около Рио Гранде, нямала намерение да встъпи в сериозен конфликт с Англия. Към мирно регулиране на продължителния спор се стремели и властите върху Албиона. Затова САЩ се съгласяват с компромисното решение, предложено от английския министър на външните работи Ебердин. На 15 юни 1846 г. държавният секретар на САЩ Джеймс Бюкенън и британският посланик Пакенхъм подписват във Вашингтон договор, който установява линията за разделяне между владенията на двете държави на запад от Скалистите планини по 49-тия паралел. Англо-американската граница станала трансконтинентална.
(По материали от чуждестранни източници.)
* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.