Както е добре известно от цялата история на земната цивилизация, човешкият ум, разширен от нова идея, никога повече не се връща към предишния си размер.
Идеята, която все по-нашироко се разпространява всред мнозинството от населението в държавите, които демонстрират претенцията да бъдат категоризирани като „развити демокрации“ е, както носителят на Нобелова награда по икономика Пол Кругман я описа: „Крайната концентрация на доход е несъвместима с реалната демокрация. Може ли някой сериозно да отрече, че политическата ни система е развратена от влиянието на големите пари и че развращаването се засилва, тъй като богатството на едно малцинство расте все повече?“.
Фрапантната илюстрация на степента на неравенството в Съединените щати е примерът с фамилията Уолтън: шестимата наследници на империята „Уолмарт“ управляват богатство на стойност 69,7 млрд. щат. долара, което се равнява на 30 % от живеещите на дъното на американското общество. Всъщност сама по себе си цифрата 69,7 млрд. щат. долара не е шокираща, стряскащото е колко малко богатство е във владение на тези три десети от най-долното стъпало на социалната пирамида в Съединените щати.
Историята на тази страна през последните четиридесет години, представена накратко е: богатите стават по-богати, най-богатите стават още по-богати, бедните стават по-бедни и по-многобройни, а средната класа се свива. Както сочи Пол Кругман: „почти 2/3 от увеличаващия се дял на дохода на тези на върха отиде в действителност при 0,1-ия процент ..., които видяха доходите си да се увеличават с над 400 % от 1979 до 2005 г. Според данни на Томас Пикети и Емануел Саез, доходът на 0,1-ия процент на върха е бил само 3,44 % от общия доход, но до 2005 г. този дял се увеличава повече от 3 пъти – на 10,98 %. Единият процент на върха на социалната пирамида в Съединените щати получава повече от 20 пъти спрямо 90-те процента на дъното. До 2007 г. 0,1-ият процент на самия връх на американското общество имаше 220 пъти по-висок от средния за 90-те процента на дъното доход. Богатството беше дори по-неравномерно разпределено в сравнение с текущия доход, тъй като единият процент най-богати притежаваха повече от 1/3 от националното богатство. През първите години от новото хилядолетие единият процент държеше над 65 % от печалбата в съвкупния национален доход на Съединените щати.
Преди около 30 години единият процент на върха получаваше само 12 % от националния доход. Но оттогава различията в доходите нараснаха драстично, така че към 2007 г. средният доход след облагане с данъци на единия процент достигна 1,3 млн. щат. долара, докато този на 20-те процента на дъното възлизаше само на 17 800 долара. Най-богатите получават за една седмица 40 % повече, отколкото получават 5-те процента най-бедни за една година. Намиращите се най-високо в социалната пирамида – 0,1-ият процент, получаваха за ден и половина онова, което 90 % от най-долните слоеве получаваха за една година, а най-богатите 20 процента получаваха общ доход след облагане с данъци по-висок от този, който 80-те процента на дъното общо получаваха.
Степента на икономическото неравенство в Съединените щати понастоящем, и начинът, по който то бива създавано, в действителност ерозират икономическия растеж и влошават ефективността, според носителя на Нобелова награда по икономика Джоузеф Стиглиц. Отчасти причината за това е, че голяма част от неравенството в Съединените щати е резултат от пазарните деформации, свързани с инициативи, насочени не към създаване на ново богатство, а към изземването му от другите.
Но неравенството в доходите и богатството не е само статистически показател, то не е и единствено цифрово изражение на разлика в стандартите на живот на американците върху различните стъпала на социалната пирамида. Това явление е валидно и за главните изпълнителни директори на големите компании със седалище в Съединените щати. Разликата в заплащането на главните изпълнителни директори и това на обикновения работник надмина 200 пъти – число, което е значително по-високо отколкото в други държави (в Япония например съответният коефициент е 16:1). Напълно безпочвено е допускането, че отпреди четвърт век – когато съотношението е било 30:1, – групата на висшия мениджмънт е увеличила производителността си толкова много спрямо обикновения работник, че да бъде обосновано нарастването на доходите ѝ повече от 200 пъти. Оповестените резултати на американските компании изобщо не подкрепят такова твърдение. И понеже няма нищо по-лесно и по-приятно от изкуството да се харчат пари, примерът на американските висши мениджъри с удоволствие се следва от техните колеги по четирите посоки на света. Например комисията, регулираща високите възнаграждения във Великобритания, съобщи, че заплащането на висшия мениджмънт в големите компании се доближава чак до викторианските нива на неравенство в сравнение с останалата част от обществото. Както е подчертано в доклада на Комисията: „Справедливото заплащане в компаниите има значение. То влияе върху производителността, ангажираността на работниците и доверието в бизнеса. Нещо повече, заплащането в публичните компании създава прецедент и когато очевидно то не е свързано с представянето на компанията или пък когато става възнаграждение за неуспеха, се превръща в грешно послание и ясен симптом за пазарен провал“.
Разполагащ с огромен финансов потенциал, облагодетелстваният един процент безпрепятствено намира интелектуални наемници, защитаващи т. нар. „теория на просмукването“. Защитниците на неравенството твърдят, че притокът на повече пари към най-богатата социална група ще бъде от полза за всеки – защото това би довело до по-голям растеж. Но това, което в Съединените щати – а и не само в тази държава, – се наблюдава през последните години, е абсолютно противоположно на теорията на просмукването: богатствата, натрупани от най-богатите, са за сметка на тези от долните нива на социалната пирамида.
Тази ситуация е неразривно свързана със структурата на управленската сфера в Съединените щати. Тамошни известни изследователи публично предоставиха неопровержими доказателства, че „икономическите елити и организирани групи, представляващи бизнес интереси, оказват значително независимо влияние върху американското правителство, докато обикновените граждани и масовите групи по интереси оказват незначително или никакво независимо влияние“. Формиран е и изводът, че резултатите от изследванията „осигуряват значителна подкрепа на теориите на властта на икономическия елит или за теориите на „изместения“ (наричан още „предубеден“ или „пристрастен“) плурализъм, но не и за теориите за мажоритарната изборна демокрация или за мажоритарния плурализъм“.
Други социологически изследвания показват, че огромното мнозинство от населението в Съединените щати (в долната половина на скалата, която определя дохода и състоянието), е практически аут от реално участие в политическата система, като неговите мнения и възгледи биват игнорирани от изборните му представители, докато един нищожно малък сектор на върха на въпросната скала де факто оказва действено влияние.
На основание на високия процент на неучастие на пълнолетните американци във федералните и щатските избори, изследователите Бърнам и Томас Фергюсън стигат до извода, че „и резултати от социологическите проучвания, и здравият разум потвърждават, че голям брой американци се отнасят с недоверие към двете основни политически партии и недоволството им от перспективите нараства в дългосрочен план. Мнозина са убедени, че малко на брой крупни интереси контролират политиката“.
Не по-малко показателен е и упадъкът на демокрацията в Европа – според Ноам Чомски, – където центърът за взимане на решения е изместен в полза на бюрокрацията в Брюксел и финансовите сили, които тя представлява в най-голяма степен.
Генезисът на това обезвластяване на гражданите както в САЩ, така и в държавите членки на ЕС, е, че както спрямо членовете на американския Конгрес, така и към заседаващите по банките на Европейския парламент, гласоподавателите не могат да прилагат процедура за отзоваване. Ето как представителната демокрация създава условия за парекселанс използване на властовия потенциал за лична изгода в полза на персоните, които в периодите между изборите превръщат делегираните им властови пълномощия от страна на суверена – лишен от механизъм за контрол върху тяхното прилагане, – в узурпиране на власт.
* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.