Позицията на Омер дьо Флори означавала, че двадесет и три милиона и деветстотин хиляди души са просто случайност и придадък в общо двадесет и четири милиона население, колкото по това време – след Великата френска буржоазна революция от 1789 г., – е то. Преди социалния катаклизъм французите са разделени на три съсловия.
Първите две – духовенството и дворянството – се ползвали от всички старинни привилегии. Буржоазията, селячеството и плебейската част от населението на градовете, която била преобладаващата, принадлежали към третото съсловие. Колкото и да е бил нищожен числено целият контингент на духовенството (около една двестна част от цялото население на Франция, тоест около половин процент), социалните контрасти, характерни за цялата страна, били възпроизвеждани вътре в самото това съсловие с релефна отчетливост.
Много селски свещеници били бедни, а по своя социален произход, те били непосредствено свързани с третото съсловие. Съвсем различно било положението на църковната аристокрация: архиепископите и епископите (общо 135 души), на абатите и абатисите, възглавяващи 1 100 мъжки и 678 женски манастира (общо към монашеското духовенство принадлежали около 60 000 души). Годишните доходи на някои архиепископи достигали 100–200 хиляди ливри. Архиепископите и епископите живеели като светски аристократи, в разкошни дворци, често устройвали приеми и щедро дарявали своите фаворити и фаворитки.
Второто съсловие – дворянството, се състояло от две групи: „дворянство на шпагата“ и „дворянство на мантията“. Главното задължение на дворянството на шпагата била военната служба. Но в 1879 г. само 18 323 дворяни били действително способни да носят оръжие. Дворянството на шпагата, по подобие на духовното съсловие, не било еднородно. Някои дворяни нямали средства дори да си закупят шпага. Във второто съсловие били и безимотните дворяни, и малко имотните, и сеньорите, владеещи хиляди хектари** земя, предимно титулуваната аристокрация. През 1771 г. във Франция имало 70 хиляди дворяни, от тях 3 хиляди – с титли. Кралският двор привличал аристократите и те напускали своите имения и пристигали в Париж или във Версай, за да живеят за сметка на кралската милостиня и субсидии. Безгрижният, разгулен живот и постоянното безделничене били считани за характерни и необходими признаци на господарското съществуване.
Към дворянството на мантията се отнасяла съдийската аристокрация, членовете на висшите съдебни учреждения – парламентите и висшите финансово-административни органи. През ХVІ и ХVІІ в. тази чиновническа прослойка носела названието „хора на мантията“ и рязко се различавали от дворянството на шпагата поради своя произход: хората на мантията произхождали от третото съсловие. Но постепенно техните връзки с третото съсловие се разпаднали и те се превърнали в прослойка на господстващата класа на феодалите – дворянство на мантията, което през ХVІІІ в. вече било тясно свързано с родовата аристокрация.
Гласът на охолния живот, воден от мнозина представители на първите две съсловия, както и надеждата у останалите, че благоприятната съдба може да им се усмихне и на тях, веднага започва да крещи срещу радикалните промени, доведени от Великата френска буржоазна революция от 14 юли 1879 г. Предметът на народното недоволство осуетява намеренията на тогавашния крал Людовик ХVІІ да използва свикването след 175-годишна пауза – удобна за управлението на абсолютизъм, – на Генералните щати, за да им предостави само съвещателни функции. На 17 юни 1789 г. депутатите от третото съсловие се провъзгласяват за Национално събрание, а на 9 юли Националното събрание, към което се присъединяват част от депутатите на другите съсловия, обявява себе си за Учредително събрание, призвано да изработи основните закони на френския народ. На 26 август 1789 г. Учредителното събрание приема „Декларация за правата на човека и гражданите“ – важен документ на Френската революция, имащ световноисторическо значение.
Защо беше необходима тази ретроспекция в историята?
Понеже, както са открили още древните гръцки философи, истината се познава чрез съпоставяне. Като сравним съотношението между облагодетелстваните части на първото и второто съсловие спрямо третото съсловие във Франция преди революцията от 1789 г., от една страна, и, от друга страна, обществено-икономическото положение на управляващия елит в България след 10 ноември 1989 г. спрямо останалата част от населението у нас, бихме могли да се ориентираме има ли динамика и в каква посока е тя, ако е налице. Прогрес или регрес?
Много ярко свидетелство за положението на низините от народа още през ХІІ в. във Франция е т. нар. „Поема за версонските вилани***, която описва живота на феодално зависимите селяни в Нормандия. „Първата работа през годините е около Ивановден. Виланите трябва да косят ливадите, да сгрибат и събират сеното на копени и да го подреждат на копи върху ливадите, а после да го карат в господарския двор, където им заповядат ... После те трябва да чистят мелничните канавки – всеки идва със своята лопата; с лопатата, закачена на шията, те отиват да изгребват сухия и мокър оборски тор ... Но ето че идва месец август, а заедно с него и нова работа ... Те дължат ангария и тя не трябва да бъде забравяна. Виланите трябва да жънат пшеницата, да събират и навръзват ожънатите стъбла на снопи, после да ги редят на камари на полето и да ги откарат веднага към хамбарите.
Тази повинност те имат още от детството си, както са я носили техните предци. Така работят те на господаря ... А после идва времето на панаира върху ливадата и есенният богородичен ден, когато трябва да бъдат носени прасетата. Ако виланът притежава осем прасета, той избира двете най-добри, едното от тях е за господаря, който, разбира се, няма да вземе това, което е по-лошо! ... После виланите отново дължат ангария ... Към Рождество Христово трябва да дават кокошки ... По-нататък идва ред и на бирената ангария. Когато пък виланът омъжва дъщеря си извън границите на господарското имение, то задължително била плащана такса, тъй като господарят бил „ощетяван“ от невъзможността по-нататък тази негова виланка да ражда малки виланчета, които по-нататък също да дължат ангария, като пораснат ... После идва Цветница, установеният от Бог празник, когато трябва да се занесе такса за овцете, понеже от виланите по наследство се събира тази ангария ... На Великден виланите отново дължат ангария ... “
През ХІІ век много от гореописаните повинности били превърнати от феодалите в парична форма, чийто размер бил определян по усмотрение единствено на господаря. Същото важало и за приходите на първото съсловия – архиепископите и епископите сами определяли размерите на задълженията, които виланите, обработващи манастирски земи, дължали. Естествено, че никой нямал право да държи сметка на краля какви разходи си позволява за себе си и за своето семейство, както и какви субсидии и милостиня давал на дворяните на шпагата. Тоест елитите по време на феодализма сами определяли размера на своите приходи.
Член 71 от понастоящем действащата българска конституция гласи: „Народните представители получават възнаграждение, чийто размер се определя от Народното събрание“. Или с други думи от самите тях. А за да не би, след като са си гласували приходите, техният – уж! – работодател – суверенът, да вземе, че да им определи читиридесетчасова работна седмица, с малко ваканции около официалните празници, че и да им отреже отпускарските сезони, предвидливо са се самозастраховали чрез член 74 от основния ни закон: „Народното събрание е постоянно действащ орган. То само определя времето, през което не заседава“. Аналогична е ситуацията и в съдебната сфера, която разполага с отделен бюджет, в рамките на който магистратите сами определят размера на своите заплати. Когато пък законодателите пропуснат да осъвременят бюджета на съдебната сфера с индекса на инфлацията, а и изобщо – по посока нагоре, с дълбоко възмущение в душите от въпиещата неправда, магистратите веднага отърчават с прошение до Конституционния съд да бъде пусната неправдата под гилотината.
Като се абстрахираме от написаното в марксистко-ленинската политикономия на капитализма, също и на социализма, по отношение на нивото на производителните сили, разпределението на принадената стойност и пр., и т. н., както и от изложеното в икономикса по същите теми, и се фокусираме единствено върху правния механизъм, на основание на който елитите както по време на феодализма, така и в периодите на всички предшестващи и последващи обществено-икономически формации, включително и по време на т. нар. „социализъм“, са получавали доходи, от които са натрупвали и собственост, то е неподлежащо на съмнение, че принципът оттогава досега е без промяна: елитите сами определят размера на своите приходи. Ами че как другояче?! Нали ако на „простолюдието“ бъде оставено да определя какво възнаграждение да получават елитите, сто и едно на сто ще бъде произведена огромна несправедливост, като им бъдат клъцнати приходите. Пък и още холандският философ Бенедикт Спиноза е открил, че „Най-доброто качество на парите е тяхното количество“.
Колкото се отнася до участието на суверена в управлението на държавата, то каква е промяната от ХІІ-ото столетие досега?
Дали системата за управление, чийто основен принцип е представителството чрез избор на лицата, на които суверенът делегира прехвърляеми правомощия, има реално основание да претендира, че е демократична форма на управление? За да бъде отговорено на този въпрос, е необходимо да бъде изяснено, първо: доколко гражданите са равноправни спрямо възможността не само да избират, но – още по-важно! – да бъдат избирани, и, второ, доколко лицата, на които е делегирана власт, подлежат на контрол от страна на избирателите дали изпълняват поетите предизборни задължения.
Отговорът на първия въпрос, в настоящите условия на скъпоструващи предизборни кампании, разходите за които, при първоначално стартиране на дадена политическа формация в публичната сфера не се подпомагат от държавата, е категорично отрицателен. Тъй като финансовите ресурси, чрез сложни дезориентиращи общественото мнение схеми, се осигуряват от групи на интереси. Същото положение важи в немалка степен и относно всички партии, получили на последните проведени избори над 1 % от подадените гласове на избирателите, макар че те са – съгласно закона – бенефициенти на държавна субсидия. Партиите под тази граница неминуемо изцяло зависят от дарение. Но „дарителите“ застават само и единствено само зад кандидати, които в предизборните си платформи защищават групови интереси. Които по дефиниция, от самото понятие „групови“, следва, че не съвпадат с общите интереси на суверена. Следователно на практика равенството на българските граждани по отношение на правото им да бъдат избирани не съществува. Именно за да бъде елиминирано влиянието на „големите пари“ в политиката, в древногръцките градове-републики повечето публични длъжности били заемани чрез жребий.
В непубликувания речник на елитите в глобален мащаб понятието „контрол върху елитите“ е синоним на „падаща гилотина“, дори на „изгаряне върху клада“. С невероятна ожесточеност, с цялата мощ на държавните репресивни органи – чието функциониране е заплащано от суверена, – и на основание на удобни за елитите закони, приети от самите тях, управленските елити се противопоставят на упражняването на контрол върху тяхната дейност от страна на тези, които са им отдали прехвърляеми права.
Това е историческа даденост, откакто съществуват управленските елити. Историческа действителност, която суверенът няма да сполучи да преформатира, ако само си зарива главата в пясъка. Още по-малко, ако непрекъснато, разположен в кошарката на пасивността, друса като немощно бебе „демократичната дрънкалка“, наречена „демократични избори“.
Суверенът чрез натиск – в такава степен и в такава форма, която ще се окаже адекватна, е наложително да вбие в главите на управленския елит смисъла на понятието „министър“ – от латински език minister, което означава „слуга“, „служител“. Служител, който получава заплащане, чийто размер е определен от неговия работодател – българския народ, и който е длъжен да изпълнява това и само това, което неговият работодател – пак българският суверен, му е наредил.
* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.
** – Мярка за земна повърхност, равна на 10 декара.
*** – (лат. villanus) – – ист. Феодален селянин в Западна Европа, който в Англия е бил закрепостен, а във Франция – полусвободен, получил от сеньора земя за обработване.