Всъщност ролята на тайните информатори в противодействието на тероризма има дълга история. Именно информация от анонимен източник предотвратява планирания от английски католици атентат, предвиждащ да бъде взривена сградата на парламента при посещението на новия крал Джеймс І и неговото семейство на 5 ноември 1605 г. Този терористичен акт е замислен като асиметричен отговор срещу антикатолическите закони, приети по време на кралстването на Елисавета І, предшествала върху трона Джеймс І. По-късно този комплот е бил наречен „Барутният заговор“, понеже намерението на заговорниците е да използват 36 бъчви с барут, разположени в подземието на Камарата на лордовете.
Негласните осведомители са основен инструмент и в борбата срещу тероризма и на Апенинския полуостров, силно активизирал се от 70-те години на миналия век. Изследователите на италианския тероризъм са единодушни, че левият тероризъм е бил по-активен от десния, но самите методи за действие били сходни.
Към момента на отвличането на председателя на Националния съвет на Християндемократическата партия и министър-председател на Италия (16 март 1978 г.) Алдо Моро, в страната се наброяват над 170 леви временни и постоянно действащи терористични групировки, сред които активни са „Войници на народа“, „Въоръжени комунистически отряди“, анархистичните групировки „22 март“, „22 декември“, „Трета позиция“, които осъществяват борбата си чрез методите на лявоекстремистките „Червени бригади“. Списъкът е много дълъг.
„Червените бригади“ (Brigate Rosse), основани през 1970 г., установяват жесток терор в Италия през следващото десетилетие, като извършват ежегодно до 2 000 терористични акта. Затова и този период е известен като Годините на оловото (Anni di plombo). Организацията съчетава методите на градската партизанска война с ненасилствени методи (пропаганда, създаване на полулегални клетки в заводи и университети). Първата операция е на 28 ноември 1970 г. – поредица от взривове в завода на „Пирели“. През първите две години събират бойни отряди и изграждат организационна структура. След това започват бойни действия. Създадено е „Стратегическо ръководство“, чиито членове са както нелегални, така и хора, които привидно водят нормален живот. Според манифест на „Червените бригади“ от 1975 г. целите на организацията са „концентриран удар в сърцето на държавата, защото държавата е смес от международни корпорации“. По това време според оценка на службите за сигурност броят на членовете на организацията е около 500 души. През 1976 г. терорът срещу полицаи и магистрати се засилва, за да бъде попречено на започнали вече разследвания. Острието на терора се насочва и срещу журналисти, заради медийната кампания срещу „Червените бригади“. На 11 юни 1976 г. е убит директорът на „Джурнале нуово“ Индро Монтанели. На 12 юли същата година е ранен директорът на телевизия „Ти-Джи-1“ Емилио Роси. През септември същата година е ранен директорът на торинския клон на в. „Унита“ Нино Фераро, а през ноември е убит заместник-директорът на в. „Стампа“ Казенальо. Възгледът на терористите е, че медиите са се превърнали в инструмент на държавата и като такъв – в основен враг на народа.
През 1977–1978 г. „Червените бригади“ обсъждат въпроса за преход от „демонстративни действия“ към „постоянни акции“ и „разширение на кръга от цели“. Като преценява, че разполага с необходимите ресурси и подготвени членове, организацията преминава към преки, постоянни покушения над представители на държавната власт. Въпреки засилената охрана на магистратите, „Червените бригади“ успяват до 1980 г. да ликвидират физически 15 прокурори и съдии. Последната кървава акция е убийството през април 1988 г. на Роберто Руфили – професор от университета в Болоня и сенатор от Християндемократическата партия. Това е и началото на залеза на „Червените бригади“, които скоро се разпадат на две групировки – „Сражаваща се комунистическа партия“ и „Съюз на сражаващите се комунисти“. След убийството на проф. Р. Руфили започват серия от арести. Много от активистите емигрират във Франция, Швейцария, Испания. Все пак окончателното разпадане на организацията е спорен въпрос, защото през 90-те години оцелелите активисти започват да набират нови членове и активно се въоръжават, за което говорят няколко разкрити арсенала с автомати АК-47, югославски картечници М-70 и голямо количество взривни вещества.
Дясноекстремистките организации в Италия през 1978 г. са 38 групи: „Арийско братство“, „Отрядите на Адолф Хитлер“, „Нелегална антикомунистическа армия“, „Отряди за действие на името на Мусолини“, „Червената ръка“, „Пророците на терора“, „Ангели – отмъстители“, „Национален комитет за очистване на Италия“ и други. Те са действали на базата на фашистката идеология на дучето, а организационното им ръководство често се е осъществявало от бивши поддръжници на фашисткия режим на Бенито Мусолини. Терористични актове от десния политически спектър са и атентатът на 15 април 1969 г. срещу ректора на Падуански университет, и взривовете в Милано на 25 април с. г. и бомбената илюминация в Рим на 22 май с. г., и взривяването на Селскостопанската банка и Олтара на Отечеството в Рим на 12 декември 1969 г. На 17 май 1972 г. е убит комисар Калабрези. Точно една година по-късно – нови четири жертви. На 28 май 1973 г. в гр. Брешия на манифестация, организирана от левите сили, е взривена бомба. Жертвите са шест, повече от сто души са ранени. Няколко месеца по-късно е взривен експресът „Италикус“, пътуващ за Болоня. Убитите са 12. На 2 август 1980 г. е взривена железопътната гара в същия град, като загиналите са осемдесет и петима. Немалко от тях са идентифицирани по ДНК от останки от телата им. Ранените са десетки.
Както се оказва през 90-те години на ХХ век, терорът върху Апенинския полуостров не само е „местна марка“, но и се внася. Макар и със закъснение, по нареждане на италианското правителство е извършено официално разследване относно действията на Централното разузнавателно управление на САЩ против предполагаемото идване на власт през 60-те и 70-те години на миналия век на лявоориентирани политически партии. И какво се оказва? Двегодишното разследване установява, че в Италия съществува крайнодясна нелегална организация „Гладиус“ (така се нарича древноримският къс меч на легионерите), създадена през 1965 г. от италианската служба за разузнаване СИФАР (SIFAR) и получаваща финансова помощ от американските специални служби, които фактически ръководели дейността на „Гладиус“. Основа на организацията били повече от 600 агенти, преминали обучение на остров Сицилия под ръководството на американски и британски специалисти. Тайните складове за оръжие на организацията били разположени в цяла Италия, а близо 150 хиляди доброволци били готови за действие, благодарение на проведеното от агенти на „Гладиус“ вербуване.
Една от първите планирани акции – под кодовото наименование „План Соло“, – предвижда извършването на държавен преврат и убийството на премиера, християндемократа Алдо Моро. Той станал неудобен за вдъхновителите на „Гладиус“ заради намерението си да покани комунистите в правителството, понеже на изборите през 1963 г. получили повече от 25 % от гласовете. Наистина „План Соло“ не бил изпълнен. Но през 1978 г., след 55 дена в плен след отвличането му от „Червените бригади“, на 9 май с. г. Алдо Моро е екзекутиран, а трупът му, в багажника на една лека кола, е захвърлен в една тясна уличка, разположена (преднамерено символично), на равно разстояние от зданието на Централния комитет на Италианската комунистическа партия и седалището на Националния съвет на Християндемократическата партия. Наистина е нанесен „удар в сърцето на държавата“.
Германия и Турция също не остават пасторални оазиси, пощадени от кървав терор.
Организацията „Фракция Червена армия“ (Rote Armee Fraktion, група на Баадер-Майнхоф, Германия) имала за идеологическо кредо, че „… партизанската борба е школа за политическа практика на революционните кадри … революционната ситуация се създава с дела, с въоръжени актове“. Организацията съществува от 1968 до 1998 г. и преди обединението на страната действа във ФРГ и Западен Берлин. Отговорна е за убийството на 34 души и обирите на 31 банки. Ранените граждани са 230.
„Фракция Червена армия“ (ФЧА) е основана през 1968 г. от Андреас Баадер, Гудрун Енслин, Хорст Малер, Улрике Майнхоф, Ирмгард Мьолер и др. и е назована в чест на революционните армии на СССР, Китай и Куба. Като средство за разпалване на „пролетарска революция“ ФЧА използва градската герила, тоест партизанската борба в градовете. Били извършвани взривявания на универсални магазини, банки, обществени здания, нощен вандализъм, подпалвания, убийства, ограбвания. През 1971 г. ФЧА започва антиполицейски терор. През следващата година полицията залавя основателите на организацията. През 1974 г. те получават доживотни присъди. От октомври 1974 г. до 1977 г. са извършени убийства и похищения на видни бизнесмени и политици. Представители на второто поколение участници в организацията през есента на 1977 г. похищават Ханс-Мартин Шлайер – председател на Асоциацията на работодателите в Германия и изискват размяната му срещу арестувани членове на ФЧА. В същото време, друг отряд терористи отвлича самолет на авиокомпания „Луфтханза“, който е приземен в Могадишу. Исканията на похитителите не са изпълнени, а самолетът е успешно щурмуван от специални части. Енслин, Баадер и Ян-Карл Распе се самоубиват в затвора. Заложникът Ханс-Мартин Шлайер бива екзекутиран.
През 80-те и 90-те години на ХХ в. членове на „Фракция Червена армия“ нападат бази на немските ВВС и убиват директора на „Дойче Банк“ Алфред Херхаузен. По-късно, убедена в безперспективността на своите действия, през 1998 г. организацията се саморазпуска.
Практиката за използване на тайни информатори в противопоставянето на тероризма е универсална. Използвана е (и сега!) и върху Балканския полуостров.
В Турция „Сивите вълци“ (Bozkurtlar) са младежката организация на крайнодясната националистическа „Партия на националното движение“, създадена през 1961 г. от Алпаслан Тюркеш. Свързана е тясно с идеологията на пантюркизма. Лозунгът на „Сивите вълци“ е: „Нека се пролее нашата кръв, но да възтържествува ислямът!“. В организацията влизат студенти, дребнобуржоазни елементи, лумпен пролетариат, авантюристи, работници и селяни. В Западна Европа „Сивите вълци“ създават 129 филиали, зарегистрирани като културни и спортни организации. Терористи били обучавани в 37 специални лагера. Към 1980 г. съществуват 1 700 отряда, обединяващи 200 хиляди члена. В 1977–1978 г. по политически мотиви са убити хиляди души. „Сивите вълци“ практикуват и „безадресен терор“ – взривяват автобуси, спирки на обществения транспорт, кафенета. Масовият терор продължава чак до 1981 г. Окончателно дейността на организацията е смазана от военното правителство на Турция, след преврата на 12 септември 1989 г. Ръководителят на Партията на националното действие Алпаслан Тюркеш и 587 видни нейни активисти са арестувани. Благодарение на масмедиите „Сивите вълци“ получават световна известност след покушението на Али Агджа срещу папа Йоан Павел II.
Както върху европейския континент, така и навсякъде по света, мрежите от негласни осведомители са ефективен инструментариум за противодействие на тероризма. Независимо дали е организиран от Арменската секретна армия за освобождение на Армения (АСАЛА), чиято основна цел е възстановяване на историческата територия на Армения, включваща в себе си източната територия на Турция, Северен Иран, а също и територията на бившата Арменска съветска социалистическа република; или е Сепаратисткият фронт за национално освобождение (СФНО, Мексико) – организация на мексикански индианци, веднъж организирали въстание в щата Чяпос. На тайните си информатори разчитат и израелските тайни служби в противодействието си на различните арабски терористични организации: Народния фронт за освобождение на Палестина – Генерално командване, основан през 1968 г., Народния фронт за освобождение на Палестина – Специално командване, сформиран през 1979 г.; Палестинския фронт за освобождение, появил се през 1977 г.; „Ислямски джихад“ – края на 70-те години; движението „ХАМАС“ – основано от шейх Ахмед Ясин в края на 1987 г., поставило си за цел унищожаването на Израел.
Селектираната от тайните осведомители информация за дейността на арабските терористи е използвана от държавната терористична организация на Израел „Мивцах евлохим“ („Гняв на боговете“). Членовете ѝ били вербувани измежду военнослужещи, сътрудници на Мосад, специалисти – сапьори от други служби. „Мивцах евлохим“ извършвала „извънсъдебно“ физическо унищожаване на палестински и други терористи, независимо къде се намират. Организацията се подчинявала непосредствено на израелския министър-председател. Основана е когато премиер на Израел е Голда Меир. Особено се прославя групата с унищожаването на терористите, убили израелските спортисти на мюнхенската Олимпиада през 1972 г. Те били проследени и ликвидирани. „Гневът на боговете“ извършвал атентати срещу палестински терористи в Рим, Триполи, Париж, Копенхаген, Бейрут, Брюксел и други градове. Често по уникални и виртуозни начини. Не без съдействието на секретни информатори.
* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.