За няколко години независима Русия, която се появи от развалините на СССР, премина от изграждаща се демокрация към авторитарен и националистически режим. Това пише Ерик Мартел-Поршие от ICD Business School в анализ за френския вестник La Tribune.
След разпадането на СССР през 1991 г., Русия постигна, благодарение на реформите, започнати от Михаил Горбачов, който дойде на власт шест години по-рано, ниво на демокрация, каквото никога не е познавала в своята история. Тогава руското население имаше само едно желание: страната да се превърне в просперираща западна демокрация.
Парадоксално е, че стремейки се да установят тази западна демокрация, либералните руски елити ще задвижат процес, който ще доведе до превръщането на страната в националистическа автокрация. Подобно на други, офицер от КГБ на име Владимир Путин ще се присъедини към това движение, за да се възползва максимално от него.
Еволюцията на Русия през 90-те години на миналия век ни показва същността на процеса на идеологическо разпадане, при който едно общество се превръща в ултранационалистическо като последен еталон след краха, първо на комунизма, след това на либерализма.
Обещаващо бъдеще
Ако ситуацията в Русия след падането на СССР беше много деликатна с огромен дефицит, свързан с експлозия на цените, то тя беше и не по-малко обещаваща. Горбачов беше успял да установи истинско разделение на властите, основата на всяка демокрация. Тогава руското население беше изпълнено с оптимизъм. Способността му да удави августовския пуч през 1991 г. го ободри и убеди, че демокрацията е неизбежна.
Връзката между установяването на демократични институции и предстоящия просперитет в "западен стил" беше ясна за руснаците. Единствената политическа сянка на дъската беше силното развитие на радикалния национализъм, който въпреки това беше уравновесен от мощно либерално движение. Така в края на 1991 г. проучване на общественото мнение показа, че 85% от руснаците подкрепят прехода към пазарна икономика.
Икономически и политически колапс
Икономическият колапс на Русия, настъпил между 1992 и 1995 г., доведе до дълбока деиндустриализация, спад на жизнения стандарт и загуба на нейната интелигенция. В крайна сметка страната беше сведена до ранга на обикновен производител на суровини и полуфабрикати. Политическият колапс ще настъпи за по-кратък период, през първите две постсъветски години, след което ще бъде затвърден по време на президентските избори през 1996 г.
В резултат на този процес Русия ще се превърне, парадоксално, в по-авторитарна страна от СССР в края на 80-те години на миналия век, държава, в която автономията на индивидите ще е значително намаляла, независимо дали в отношенията им с техните работодатели или с обществените институции . Опортюнизмът на Владимир Путин, който ще заеме националистическа позиция в края на 90-те години, само ще потвърди сегашните еволюции.
Началото на един тревожен преход
Първите месеци на постсъветска Русия бяха време на либерален консенсус, въпреки че началото на високата инфлация взе тежки жертви.
Оценявайки положението на руското общество и икономика, парламентът - където бившите комунисти, макар и силно разделени, бяха мнозинство - бързо се противопостави на икономическата политика на президента Борис Елцин. Тази политика, известна като "шокова терапия", се състоеше в бързо установяване на пазарна икономика, вдъхновена от либералните рецепти, застъпвани от МВФ, без да се взема предвид сложността на социално-икономическите реалности на Русия. Тя имаше сериозни социални последици, тъй като унищожи почти всички спестявания на населението.
По подобен начин установяването на система за свободна търговия би могло да има само опустошителен ефект върху руската индустрия, която изоставаше много от новите си западни конкуренти. Парадоксално, великият организатор на тези нови либерални политики, Егор Гайдар, изглежда нямаше минимум прагматизъм, налагайки своите реформи с догматизъм, достоен за старите съветски елити.
Създаването на авторитарна държава...
През септември 1993 г., след година и половина постоянен конфликт с парламента, Борис Елцин постановява неговото разпускане. Този указ беше незаконен, тъй като Конституцията не го позволяваше. Конституционният съд издаде решение за отмяна на този указ, след което парламентът гласува за освобождаването на президента на Русия.
Позовавайки се на опит за преврат, свързан с насилствени демонстрации на поддръжници на парламента, Борис Елцин постави в действие основополагащия акт на руската автокрация: той нареди щурмуването на сградата на парламента от руските въоръжени сили.
Този акт на безпрецедентно насилие, който вероятно причини няколкостотин смъртни случая, беше одобрен от Съединените щати, които бяха твърде заети с елиминирането на това, което смятаха за съпротива на бившите съветски елити.
По това време председателят на Конституционния съд беше предложил решение: разпускане на парламента и същевременно оставка на президента Елцин, което би направило възможно разрешаването на тази криза при запазване на демократичната рамка на Русия. Тази опция за съжаление беше отхвърлена и от двете страни.
Парадоксално и поради липсата на хомогенност, победата на доста консервативния парламент вероятно би имала по-малко влияние върху руската демокрация. След това Борис Елцин успя, благодарение на новата конституция, да въведе инструментите на една авторитарна държава, като всъщност намали разделението на властите.
По този начин парламентът се превърна в орган с ограничени атрибути, обикновена зала за консултации и записи, неспособна да влияе върху решенията на изпълнителната власт. Що се отнася до съдебната власт, тя загуби своята автономия и нейния капацитет да противодейства на президентските решения всъщност беше значително намален.
Ето как Борис Елцин, преизбран през 1996 г. след президентска кампания, далеч от демократичните стандарти, направи Русия авторитарна държава. Негов наследник ще стане Владимир Путин, който ще поеме властта на 31 декември 1999 г. Липсата на осведоменост от страна на Запада и най-вече на Съединените щати по отношение на това огромно демократично отстъпление, от чиито последствия страдаме днес, може да бъде само изненадваща, но по това време съществуваше идеята, че появата на пазарната икономика би осигурила установяването на напълно демократична логика.
... и авторитарно общество
Всъщност стана точно обратното. Приватизацията позволи на стария руски технически и административен елит да придобие законно право на собственост върху това, което всъщност е притежавал преди това, и това противоречи на убежденията на някои международни организации, които видяха в този процес средство да се отърват от поддръжниците на старата система.
Към държавния авторитаризъм беше добавен по-брутален социален авторитаризъм. Автономията на работниците се е свила значително, като бизнес лидерите вече имат много повече свобода на действие при управлението на своите служители.
В края на 90-те години Русия се превърна в страна на олигарси, социална класа с прекомерна власт в сравнение с обикновените граждани. Нарастващото неравенство доведе и до колапса на средната класа и интелигенцията. Последната присъстваше много осезаемо през последните години на СССР, за да подкрепи демократичния преход.
Запад, подмамен от страха от евентуално завръщане на съветската система?
Авторитаризмът на Борис Елцин се прояви по време на първата война в Чечня, много жестока война, която доведе до почти пълното унищожение на Грозни.
Многобройните злоупотреби, извършени по това време от руската армия, не предизвикаха никаква реакция от страна на европейските власти, които не признават независимостта на Чечня. Поглеждайки назад, изглежда, че Борис Елцин се е възползвал от неоправданата подкрепа на Запада, докато той дистанцира Русия от всякаква демократична логика.
Това ще се потвърди по време на президентските избори през 1996 г., където той се възползва от изричната подкрепа на Съединените щати, които, наред с други неща, значително му помогнаха да спечели тези избори, когато кандидатът на комунистите се очертаваше като голям фаворит. Победата на последния обаче, не само не би довела до завръщането на СССР, а вероятно щеше да смекчи едно решително антидемократично развитие. Изправен пред силна опозиция от страна на руските елити, той щеше да бъде принуден да направи множество компромиси по своята програма.
В крайна сметка, други лидери, претендиращи да са комунисти, спечелиха избори в страните от бившия Източен блок, без да се върнат към стария режим.
Национализмът като заместител на пропадащия либерализъм?
Също така либералният екип на Борис Елцин допринесе значително за последната съставка на днешна Русия: появата на силен национализъм.
Ако в началото този либерален отбор смята националистите и комунистите за свои най-големи врагове, от 1994 г. той разбира, че може да има точки на сближаване с крайнодясната партия на Владимир Жириновски. Още повече, че в малцинство след изборите за нов парламент през декември 1993 г. либералите откриха, че националистите са по-често склонни да гласуват за техните законодателни предложения, отколкото комунистите и центристите.
В края на 90-те вече няма съмнение, че след дискредитирането на либералните идеи национализмът е последното средство за руските елити. Владимир Путин много бързо разбра това и се превърна в негов апостол.
превод: News.bg