При великите исторически личности съвремието, дялано от тях самите, придава дълбок релеф на живота им. Абнормеността на техните характери е надежден мост за измъкване от сивото ежедневие и достигане там, където живецът на битието засреща малцината, които поддържат пулса му.
Такова свръхизявяване на човешки качества, чието присъствие е в мисли и дела, по един парадоксален начин създава възможности за целенасочено манипулиране на цялостния облик в публичното пространство на историческото величие. То е и благоприятна предпоставка за акцентирането и извеждането във фокуса на масовото внимание на отделни характеристики на личността, неутрални или дори удобни за пропагандните цели на манипулаторите. Изцяло дефинирани от техните користни интереси. Като същевременно бъдат посипани с пепелта на забравата други елементи от монументалния образ, органично свързани с неповторимостта на индивида. Притежаващи опасния потенциал да предизвикат по един непредотвратим начин подривен импулс за сравнение между личностите с трайно място в Историята и съвременния псевдоелит, всуе опитващ се да си надене благопристойните одежди на елитарната извадка от българския народ. Достойна за дълбока почит и всестранно послушание. Това сравнение между образи, оттеглени достатъчно назад в миналото, придобили ясни контури и твърди форми, от една страна, и аморфните, визионерски, но същевременно агресивно претенциозни изяви на съвременните български псевдоелитарджии, отваря кутията на Пандора. Оттам и изскача достоверна координатна система за оценка на морала. Критериите, които да доставят в публичното пространство „мерките и теглилките“ за установяване на социалния (позитивен или негативен) капацитет на манипулаторите понастоящем на масовото съзнание. „Операторите“, които се заиграват по удобен за тях начин с темата за конкретна исторически значима личност: дали – и ако отговорът е утвърдителен, – то доколко и по какъв начин е съотносима към съвременната обществена проблематика.
Манипулационната технология е приложима във всички сфери на социума: наука, изкуство, политика и икономика, когато става въпрос за представяне в публичното пространство на значими деятели, които поради биологичната ограниченост на човешкия живот вече не са в състояние сами да поемат защитата си срещу деформирането на техните образи. И тъй като – за разлика от творбите на изкуството и от резултатите от приложението на научните постижения, – плодовете на държавническите изяви, отдалечени назад във времето, не присъстват пряко в нашата съвременност, то представите за техните създатели подлежат най-безпрепятствено на манипулационни деформации. Същевременно предлагат и големи шансове за трансформиране при тяхното публично представяне, дори и за преиначаване и за опити за преформатиране на възприятието за обективната им същност.
Именно такава е понастоящем ситуацията с публичния образ на Васил Левски, въплътен в понятието „Апостола на свободата“. Всъщност как се появява това нарицателно име?
Първата биография на Васил Левски, написана от Г. Я. Кирков, излиза на бял свят само три години след Освобождението и е озаглавена „Васил Левски (Дякона)“, Средец, 1882 г. Фактът на толкова ранната първа негова биография свидетелства, че Левски пръв от дейците на националната революция става обект на обществен интерес.
Според Г. Я. Кирков Левски напуща калугерството, защото то „не давало душевна храна на една жива и за работа създадена натура“, за да стане още през 1867 г. „енергичен деец в народното българско движение“, известен не само по всичките български градища, но и по селата. Васил Левски внушава уважение не толкова с физическа сила и храброст, „колкото с умението да заинтересова, да усвои сърцето на слушателя ... Хубавите му умствени дарования се показват с пълното си развитие и зрялост. Съдбата го е надарила с дар слово... Езикът му работи и главата му сече, него трябва да пратим за работа, се казваше в комитета в Букурещ, когато той се избираше за емисар в България“. Още повече, че Васил Левски „не се боеше ни от огън, ни от вода“, имаше желязна воля и самообладание, никога не губеше „присъствие на духа“.
Авторът продължава и по-нататък в книгата да изтъква качествата на Васил Левски, като подчертава неговото отношение на презрение към смъртта. „Само силен и постоянен характер може да произведе таквоз рядко самопожертвувание за общото дело... С твърда вяра и спокойствие възприе търновий венец за народната свобода“.
Накрая Г. Я. Кирков уверява своите читатели, че „докле съществува българский народ името на тоя народен предтеча ще се споменува с благоволение и името Левски ще служи за символ за самоутвърждение и самопожертвуване за общото благо“.
Както обобщава проф. Николай Генчев: „... първият биограф на Левски създава една щампа с дълговечно присъствие в цялата по-сетнешна литература. Според нея Левски е голяма и благородна личност,, сродена с безсмъртието. На него букурещките учени глави възлагат да организира вътрешната революционна организация, където той разкрива силата на своя дух и безпримерните качества на своя характер“.
Но не на Г. Я. Кирков ние дължим обобщаващото нарицателно име „Апостола на свободата“. Още не е назряла необходимостта от манипулативното фокусиране на масовото съзнание единствено върху ролята на Васил Левски в националноосвободителното движение, като бъде затулен от публичното внимание целия комплекс от негови идеи за бъдещия свят.
Отпечатаната през 1883 г. книга на Захари Стоянов „Васил Левски“ фактически е първа негова биография, тъй като трудът на Г. Я. Кирков повече уподобява едно похвално слово, неизпълнено с наличната биографична фактология.
Захари Стоянов представя Левски като „весел и засмян“, „обикновен човек“, който може да общува с всички и с всекиго, който пее непрекъснато, свири с уста, смее се на глас. „Но щом се почнало вече сериозна работа, щом дохождала дума да се разисква за свободата на България, неговата физиономия приемала друго настроение, смехът се превръщал в звънтенето на горещо и решително слово, всяка дума поразявала присъстващите, които започвали да благоговеят като пред свръхестествена сила и узнавали в Левски двама души – Левски като човек и Левски като Апостол“.
Като негов съвременник, Захари Стоянов е напълно ориентиран, че Васил Левски наистина е поборник за освобождението на България, но и неговият обществен кръгозор не е тясно ограничен от тази – макар и велика – цел. Понеже добре известно е на Захари Стоянов веруюто на Васил Левски: „Ще имаме едно знаме, на което ще пише „Свята и чиста република“. Което верую е развито и в отделна конкретика: „Всичките народи в нея щат живеят под едни чисти и свети закони, както е дадено от Бога да живее човекът; и за турчина, и за евреина и пр., каквито са, за всички еднакво ще е само ако припознаят законите наравно с българите. Така ще е в нашата България!“ И по-нататък: „Целта ни в Българско е братство с всекиго, без да гледаме на вяра и народност. Ръката си подаваме всекиму, който желае да пролива кръв с нас за живот и Свобода Човеческа“. И още: „Ако някой очерни народната ни работа с нарушаването на правото на други народности, също като нас страдащи, и такъв ще се счита за неприятел на отечеството и ще се наказва със смърт“.
Захари Стоянов е наясно, че за Васил Левски освобождението от турско робство е само портата към една нова реалност за българския народ и затова той нарича Васил Левски „Апостола“ – поборника за свободна България в една „Свята и чиста република“.
Пред трагичната действителност в съвременна България всеки потомък на Васил Левски – както представител на (псевдо)елитарното малцинство, така и мой сънародник от неелитарното мнозинство, е длъжен да отговори пред олтара на неговата саможертва: „Защо демонстрираме почит към Васил Левски?“ Изпитваме ли наистина преклонение пред неговата саможертва, която да ни вдъхновява за патриотично поведение или просто правим ялов опит да подпечатаме индулгенцията за собствения си непукизъм каква е ситуацията в България?
Прерових стотици писания за Васил Левски. Словосъчетанието „велика саможертва“ беше употребено многократно. Но според мен трагичният драматизъм в живота на стотици хиляди българи, които вегетират под екзистенц-минимума, но пасивно понасят унизителния си живот, налага да отбулим щампата и да изживеем целия стрес на жестоката реалност на една човешка съдба, пренебрегнала собственото „аз“, потиснала най-силния биологичен инстинкт у всяко живо същество – инстинкта за оцеляване.
Нека да оценим демонстрираните дребни страсти за материално задоволяване и удовлетворяване на комплекси за малоценност чрез публична известност, да положим оргазмената наслада от властта над лъскави дрънкулки – пък били те и с размерите на лимузини и тризонети, – както и на социопатното ромолене в ушите на притежаваните титли и обществени постове, срещупоставени с изживяното през последните секунди от живота на Васил Левски.
Според безпристрастната наука то е: „Обесването причинява смърт само за няколко минути. Смъртта е резултат на преустановен приток на въздух към белия дроб, остро нарушение на мозъчното кръвообращение и механичен натиск и дразнене на блуждаещия нерв. През първите 40–75 секунди възниква задух от невъзможност за издишване и натрупване на въглероден двуокис в кръвта. След това се получават гърчове. Настъпва загуба на съзнанието поради преустановяване на мозъчното кръвоснабдяване. В някои случаи сърдечната дейност продължава известно време след спиране на дишането, но понякога сърцето рано преустановява своята дейност поради нервнорефлекторни дразнения“.
Колкото и конски сили да яхнем и върху колкото и квадратни дворцови метра да се разплуем, пак оставаме микроскопично дребни в измерителната система на Васил Левски. По духовност!
* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.