Звънна ми приятел от Кюстендил. Историк, чието мнение ценя и който е от хората, които са достатъчно „вътре“ по темата за Македония, та да е безразличен към всичко, което минава за нея през екраните на националните ни телевизии. Беше недоволен от несръчността на репортерите, които бяха навързали в последователност инцидентите с клубовете на българите оттатък границата с инцидента в Културно-информационния център на България в Скопие. Трябвало да се прави разлика между тях. Това коментира за "Труд" Костадин Филипов.
Беше прав. За разликата между статута на клубовете на българите в Северна Македония и Българския-културно информационен център в Скопие говорихме достатъчно около 25 ноември миналата година. Тогава с тържествена церемония и в присъствието на много местни хора и гости от България бе открито новото седалище на БКИЦ. Разбира се, имаше и високопоставени представители на местната власт и общественост, преди всичко в лицето на ресорния министър на културата Бисера Костадиновска-Стойчевска, която заедно с колегата си от България Велислав Минеков откриха новия дом на Центъра.
Беше толкова хубаво, че неволно ми мина мисълта за предстоящи неприятности с разположения в самото сърце на Скопие БКИЦ. За тревогата вероятно е повлияла неприятната традиция през последните тридесетина година, според която винаги ще се намери някой местен да тури лъжица катран в кацата с мед, когато става въпрос за някаква добра проява на двустранните ни отношения.
От друга страна идваше успокоението, че все пак Центърът е институция на българската държава, която функционира в Северна Македония на основата на двустранен реципрочен договор от 2003 г. Така че всяко нападение над помещенията на въпросните центрове трябва да се приема като недружелюбен акт към самата държава, която го е открила. В случая - България има правото да се чувства оскърбена и обидена, че местните власти не са направили достатъчно да защитят територията на българския център, още повече, че той се намира в сърцето на Скопие и в непосредствена близост до сградите на министерства и други институции, които се охраняват. Много е просто - всяко нападение над центъра ни е и атака срещу българската държава, кой каквото иска друго да разправя или да се оправдава.
Докато българските клубове и преди всичко „Иван Михайлов“ в Битоля и „Цар Борис III“ са сдружения, инициативата и финансирането на дейността на които идва от частни лица. България като държава им помага, защото техните учредители са хора с изявено българско самосъзнание, а доста от тях са и български граждани. На откриването на културен клуб „Иван Михайлов“ в Битоля имаше сериозно политическо и обществено присъствие от България, но това бе израз на морална подкрепа за правото на местните българи на сдружаване. Но заблудата, че клубовете и БКИЦ са основани и действат на обща основа, очевидно бе масова. Дори мои колеги от местните медии в Скопие, иначе с претенции за информираност, ми се обаждаха да ме питат какво ще бъде името на новия център. Дали и то ще бъде „провокативно“, по думите им, като Иван Михайлов и цар Борис III. Не, името е Културно-информационен център на България в Скопие. Точка. Както се казва, разликата е малка, но съществена и би било добре и моите млади български колеги да я схванат.
Разликата обаче не попречи на неизвестните вандали да атакуват и КИЦ-а на България в Скопие. И да получим поредното обещание от местните власти, че ще бъде направено разследване и извършителите ще бъдат открити и наказани. Колкото бяха наказани онези, които на няколко пъти нападнаха помещенията на въпросните два клуба, чието имена толкова дразнят чувствителните уши на местния политически и научен елит, доколкото той е такъв, разбира се. Но пък инцидентът с БКИЦ дойде точно в момента, в който стана известно, че специализираното законодателство с ретроактивно действие, прието през последните месеци в спешен порядък, е заличило от регистъра клубовете в Битоля и Охрид. От всичко около 17 000 сдружения на територията на Северна Македония подобна мярка е взета само за две от тях - българските. Всички други са редовни, така да се каже. То и въпросното законодателство бе създадено целево и толкова бързо, за да послужи като оправдание на властите край Вардар в случай, че някой „отвън“ ги попита защо е това специално внимание към отделни опити за сдружаване на граждани на фона на хилядите други. Както се казваше някога в казармата: най-тежката гонка над войника е според Устава. Всичко е законно. И легитимно. И смешно. И обидно.
За местните власти наистина бе крайно важно случаят с българските клубове да бъде изчистен преди края на миналата седмица, когато цветът на европейската дипломация се изсипа в Скопие и в Охрид. Единият повод бе двустранен, докато другият даде възможност отново да се славослови това, колко важна е Северна Македония като фактор за регионалната сигурност и стабилност и колко жив е духът на Охрид като място, в което се постигат ключови споразумения за регионалния мир и просперитет. Жозеп Борел, Оливер Вархей, Мирослав Лайчак, та и американецът Габриел Ескобар заедно с Александър Вучич и Албин Курти бяха главните герои на дванадесетчасовото шоу във вила „Биляна“ на брега на Охридското езеро.
Какво постигнаха поредните разговори за нормализация на отношенията между Сърбия и Косово е отделна и твърде важна тема, по която очевидно още дълго ще говорим и пишем. Най-важното, което бе постигнато, бе обвързването на европейската перспектива на Сърбия и Косово с изпълнение на договореностите между Белград и Прищина. Но фактът за предоставянето на „добри услуги“ от страна на Северна Македония за диалога с посредничеството на ЕС бе въздигнат на такава степен, че все едно Скопие участва в тези преговори и че ако срещата не е била в Охрид, а на друго място, провалът ѝ би бил сигурен.
От друга страна пък, трябва да си признаем, че така се прави. Цялата поредица от срещи, които премиерът Димитър Ковачевски и президентът Стево Пендаровски осъществиха с гостите, беше като поднесена на тепсия възможност да представят своята позиция по реформите и проблемите по пътя на европейската интеграция. И да спечелят бонус в битката си за добиване на своя страна на симпатиите на европейските чиновници, от които зависи едно или друго решение.
Не знам дали не беше опит на Ковачевски да се хареса на Борел и другите около него, които предстоеше да пристигнат в Скопие и в Охрид, когато каза, че неговата страна не преговаря за европейско членство с България, а с ЕС. С България имали двустранни проблеми, както с Гърция, които щели да решават на двустранна основа и отделно. Все едно страната ни не е една от 28-те членки на ЕС и все едно българските претенции към поведението на Северна Македония по отношение на българите там нямат никакво значение. Добре, че все пак Жозеп Борел не забрави да спомене, че условието да бъдат извършени конституционни промени с включването на българите не е отменено.
Иначе по повод инцидента с Културно-информационния ни център в Скопие властите отново изразиха загриженост, хей така, между другото, но тя остана в сянката на височайшето европейско присъствие.