Философията на лидерството разкрива корените на една от доминиращите тенденции в развитие на човечеството, която се изразява в това, че не винаги народите имат лидери, каквито заслужават. Досега, общо взето, този парадокс или се оставя без внимание от изследователите, или не се прилага научен подход при разкриването на ролята на личността в регулирането на обществените отношения през даден етап от историческото развитие. Това е една от причините политиците (не лидери) да живеят със самочувствието, че стоят в центъра на обществения интерес. Нерядко разминаванията между очакванията и практическата им реализация е в тяхна полза. Те са щастливи да наблюдават как в огледалото на некомпетентността или деформираното и в повечето случаи манипулирано обществено мнение изглеждат „по-умни, по-хитри, по-смели, по-мъдри, по-желани“ и т. н., отколкото са в действителност. Малцина от тях са способни на реалистична самооценка. Критическият им разум изцяло е притъпен. Те просто живеят в един имагинерен свят, създаден от тях и от техни приближени, наричани „симпатизанти“.
Като гражданин на България и пълноценен (такъв се чувствам) член на българската нация искам избирателите да преценят кои от избраните с техния вот политици най-много приличат на лумпен, начело на тълпа, обединена в поговорката „Всеки глупак намира по-голям от себе си, за да му се възхищава“; човек без солидно образование, но с високо самочувствие; индивид, който води празен бохемски живот и се гордее с това; ренегат с откъслечни знания и пошли възгледи за живота и хората; обществен деец без съзнание за достойнствата на народа, сред който живее; граждани с чуждо национално самосъзнание; бизнесмен с кръчмарски манталитет; самозванец, който вярва в харизматичната теория за лидерството; търгаш, готов да служи на чужди интереси, стига това да му носи изгода; агитатор със способности на демагог; грандоман с мания за месия и пр.
Тогава ще се замислим защо дълго време нямаме управляващи, каквито заслужаваме. И ще се убедим в азбучната истина, завещана от историческия опит, че адекватната представа за лидера предполага висока политическа и нравствена култура.
Когато човек заема едно или друго място в структурата на управлението, той поема голяма отговорност пред себе си и пред обществото. Затова проблемът за лидерите, за онези, на които се възлага да застанат начело на един или друг колектив, за да го ръководят, за да го възпитават, за да мобилизират неговата енергия и талант в борбата за осъществяване на поставените пред тях задачи, придобива все по-голямо значение. Непреходно е значението на изискването всеки ръководител да притежава компетентност, изострено чувство за новото, най-тясна връзка с хората, познаване на човешката душа.
Най-важното условие за създаване на лидери, които адекватно и последователно ще могат да отговарят на изискванията на съвременния стил и метод на работа и ръководство, е тяхното изграждане. И тук заслужава най-голямо внимание мисълта, че независимо от неговия ранг и място ръководителят трябва да притежава задължителен минимум от ценни качества и добродетели, без които той неминуемо ще се превърне в своето отрицание. Това изисква лидерът да бъде честен, принципен, добре възпитан, с висока култура на ума, сърцето и волята, да уважава себе си и околните не на думи, а практически, или, казано иначе, да бъде в най-висока степен човек.
Не е трудно да се разбере, че за да си достоен да управляваш, да ръководиш, трябва да притежаваш редица качества: политически, делови, организаторски и нравствено-психологически, съвкупността от които представлява задължително условие за успешно осъществяване на полученото поръчение, за оправдаване на доверието, с което е удостоен. В този случай ръководителят има само една-единствена привилегия: да бъде добър между най-добрите, компетентен между най-компетентните, да върви най-напред във всяко дело, във всяко движение към главната цел. Всичко, което се предприема, от най-голямото до най-малкото, от общото до частното да бъде органично свързано с борбата за укрепване на обществото, възпитанието и формирането на новия човек, тържеството на демокрацията.
Навсякъде по света, където има оформена национална идентичност, модерното възпитание се подчинява на изискването за съчетаване в неделимо единство на националното и глобалното, самобитното и универсалното, традиционното с модерното, специфичното с общочовешкото.
Впрочем напълно съвременно (модерно) звучат и формулираните от Васил Левски качества, които българинът трябва да получава като възпитание: равноправие на всички хора; свободни и всеки по свой начин да организира живота си; чиста преданост; кристална честност; критичност и самокритичност и т. н.
Нерядко съдбата наказва наивните поданици, когато не различават елита от антиелита, допускайки в храма на властта хора с претенции, но без качества и добродетели за елит. Това води до нарушаване на стабилността на управлението. Когато относителното тегло на антиелита придобива прекомерна тежест, настъпват тежки кризисни състояния. Постоянните вътрешни противоборства за надмощие и привилегии поглъщат все повече енергията и силата на властта и тя не е в състояние да осъществява своите компетенции, а нейното функциониране се превръща в самоцел. В резултат от това генетично заболяване настъпват хаос и несигурност в обществените отношения.