Славчо Кънчев*
Не е достатъчно да овладеем премъдростта, трябва да знаем и да си служим с нея.
Марк Тулий Цицерон (106–49 г. пр.н.е.) – римски оратор
Във втората половина на 80-те години на миналото столетие у една част от българската хуманитарна интелигенция започва да се оформя не само критично отношение към съществуващата обществено-политическа система. Негативизмът спрямо нея като настроение и нагласа ескалира и логично поражда желание за радикална промяна.
Такава мотивация е напълно в унисон с психологическия стереотип на хуманитарния интелектуалец (или псевдоинтелектуалец). Подобно на своите колеги от областта на природните науки, той носи у себе си новаторския дух, у него е активен стремежът за открития в съответната му професионална сфера. Че нали именно това – първооткривателството, го легитимира именно като интелектуалец.
Под влияние на т. нар. „перестройка“, начената от Михаил Горбачов в Съветския съюз, в условията на известно разчупване на ограниченията в публичните изяви, налагани от ръководната роля на БКП, настъпва „великото време на интелигенцията“, което словосъчетание се появява като заглавие на статия на бъдещия ръководител на Съюза на демократичните сили и по-късно и президент Жельо Желев, публикувана на страниците на в. „Народна култура“ през 1988 г.
В нея е осъществена претенцията българската хуманитарна интелигенция да не играе по-нататък ролята само на инструмент на партията, като единствено в зададените от нея насоки и наложени ограничения, но не и извън тях, може да твори. А да е от съществено, водещо значение при определяне на историческата перспектива на нашата страна.
Дотук тази позиция, споделяна и от други представители на хуманитарната интелигенция у нас, може да получи само положителна оценка. Но дали е налице както осъзнаване на огромната отговорност, за която се демонстрира де факто желание да бъде поета, така също и съответните професионални, и морални качества тя да бъде носена? И най-важното: водеща мотивация дали е стремежът за духовното и материалното благоденствие на българския народ или всъщност моторът за обществена активност са личностни стремежи за изява, понякога дори в областта на социопатията на маргинализирани индивиди?
Диалектическият принцип за единство и борба на противоречията е напълно валиден и относно историческата роля на хуманитарните интелектуалци. Или както гласи един френски афоризъм: „Всички радости не могат да се съберат на едно място“.
Когато водеща мотивация е желанието да се заеме място под светлината на прожекторите, да бъде удовлетворена една ключова потребност на интелектуалеца изобщо – желанието за обществено признание, резултатите за обществото стават проблематични. Стремежът към признание за извършената дейност, за интелектуалния материал и за творческите постижения, изтласкват съвсем в периферията на моралните самоограничения факта, че се оперира със съдбата на милиони хора. Апетитът към формална и неформална видна позиция в обществото повдигат цената за нейното постигане, като и небето не е границата. Но тази цена бива заплащана в съвсем малка или дори в никаква степен от отделния индивид – хуманитарен интелигент или (псевдо)интелигент. А често от цял един народ, който е вкаран в ролята на опитни мишлета в индивидуална експериментална лаборатория за социален инженеринг. После отделните „пионери“ се обединяват и обикновено, както показва цялата българска история след Освобождението, подпомогнати от користните интереси на външни сили, следва „юруш към социалните локуми“.
Чувството на ressentiment’a (фр. озлобление, неприязън, злопаметство), за което пише още Фридрих Ницше (1844–1900 г.) като мотивация за човешкото поведение, избухва. Дошъл е моментът, значи, да се види сметката на всички и всичко, което е подтискало дотогава хуманитарния интелигент. Тук, в България. Дошъл е часът за реванша за „изтърпените унижения“. Който бива поднесен в публичното пространство завоалиран с най-благородни подбуди. Макар че обикновено не представлява нищо друго, освен разчистване на кариерна писта.
Отделно стои въпросът и за твърде често срещаната недостатъчно професионална подготовка. Процесът на познанието остава на ниво необработен чрез научна методика масив от информация. И понеже за самочувствието на интелигента в хуманитарната област е от съществено значение да има мнение по всеки важен проблем от социума, биват произвеждани купища от уж „меродавни“ становища. В опитите си да избягат от „оковите“ на идеологията, псевдоинтелектуалците с удоволствие започват да се подвизават върху територията на еклектиката. Или с лекота попадат в мрежата на друга, но без да е нова, идеология. Единствено рекламно преопаковани стари социални теории, с доказани от практиката съществени недостатъци.
Мотивирана от желанието за признание, но и освободена от носенето на пряка отговорност за заченатите от него социални експерименти, всъщност голямото мнозинство от хуманитарната интелигенция в България е незапознато с естеството на политическите действия в реалността.
Въпреки обвиненията на идеолозите на политическия ислям срещу Запада, че макар да е силен в инструменталната интелигентност, е неумел в избирането на своите социални цели, това не е валидно за хуманитарната интелигенция в България. Поне за периода след 10 ноември 1989 г. Опиянени от възможностите за самоизява и за отвоюване на записано със „Златни букви“ място в историята, мнозинството от българските хуманитарни интелигенти започна да предлага „петилетките“ за социален инженеринг в суперсъкратени срокове. Без оглед на реалните последици за големи маси от населението у нас. Например програмата „Ран-Ът“ предвиждаше връщането на собствеността върху земеделските земи да бъде извършено в рамките само на няколко месеца и после да е възможна нормална селскостопанска дейност. Този план беше подкрепен от мнозина хуманитарни експерти у нас.
Неограниченият капацитет на хуманитарната интелигенция да продуцира мъглинни, пластични и некоцептуализирани по научен способ конструкти за социален инженеринг, не е патентована за първи път тук, в България, след 10 ноември 1989 г.
Както обобщава чл. кор. Васил Проданов в „Теория на българския преход“: „Сен Симон заявява, че драмата на Френската революция е, че тя се прави от откъснати от реалностите хора. (Алексис дьо) Токвил открива в особеностите на дореволюционния тип писател интелектуалец причините за френската революция и нейните особености. Този тип създава абстрактни, откъснати от реалностите модели, приложението на които е пагубно за обществото. В много отношения оценката на Токвил за този тип интелигенция, която задава модела на социална промяна през 1879 г. и нейната посока, е валиден и за интелигенцията, която задава промяната през втората половина на 80-те и първата половина на 90-те в България и останалата част на бившия регион на „реален социализъм“.
Крахът на социалния експеримент, извършен до 10 ноември 1989 г. у нас, освен на външнополитически фактори, се дължи и на неизпълнената народополезна историческа роля на българската интелигенция в областта на културата и хуманитарните науки.
Неосъзнала това обстоятелство дори и след тази (възможно!) преломна дата, тази част от интелектуалния потенциал на България не се оказа на висотата на историческите необходимости.
Френският етнограф историк (1908–2009 г.) Клод-Леви Строс дава следната дефиниция: „Учен е не този който дава правилните отговори, а този, който задава правилните въпроси“.
Българската хуманитарна интелигенция не си зададе два фундаментални за развитието на България в условията на т. нар. „преход“ въпроса:
1. Кореспондира ли на колективното подсъзнание на българина ярко изразеният индивидуалистичен стереотип, чийто типаж е реализиран в Съединените американски щати?;
2. Към какъв модел да бъде насочено развитието: към общество със социална насоченост, използващо пазарни икономически механизми под държавно регулиране в необходимата степен, или към изцяло пазарно общество?
Настоящият социален крах в България несъмнено лежи върху съвестта на хуманитарната интелигенция у нас. Това, което провокира основателни съмнения, е дали тя възнамерява да изкупи вината си.
* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България