В началото на юли месец командирите на отбраната на "Азовстал" се върнаха в Украйна от Турция, където живееха според условията на сделката за голям обмен на племенници между Киев и Москва. Към родината ги заведе лично със своя самолет украинския президент Володимир Зеленски. Руските пропагандисти и турбопатриоти оцениха това като "унижение на Русия".
Украинските и международните коментатори доволно често разсъждават за "националното унижение" или "унижението на Русия" в съвсем различен контекст. За последните месеци пък в Русия така бяха определени както атаката над работната резиденция на Путин в Кремъл от два дрона, така и рейдът в Белгородска област на диверсантите от "Руския доброволчески корпус", а също така и провалилия се опит за военен метеж на Евгений Пригожин.
Въобще, според за нуждата от "национално унижение" на Русия - това е цял жанр от дискусиите в западната публицистика, който разцъфна на фона на успехите на украинското контранастъпление и освобождаване на Херсон есента на миналата година. Другата гледна точка (а тя разделя и голяма част от украинските експерти по международни отношения и сигурност) е, че Русия вече е загубила тази война и сега на страната е нужно национално унижение, за да бъде избавена завинаги от имперското си съзнание и хищническите си геополитически амбиции.
Какво въобще се счита за национално унижение?
Буквално всичко, което е угодно. Поражение във война, намеса във вътрешните дела, критика в международната преса, нарушение на дрескода по време на официални аудиенции, претенции в традиционната сфера на влияние в региона от страна на съседни страни, загубен футболен мач и т.н. и т.н.
Изследователите свързват "националното унижение" с колективната емоционална реакция на гражданите на една страна към реална (или потенциална) заплаха, че репутацията и влиянието на тяхната държава на международната арена ще се влошат значително.
Например, когато една "велика сила" загуби война от очевидно слаб враг или загуби суверенитет върху някаква част от територията си, тогава някои от нейните граждани, за които е особено важно да се идентифицират със своята държава, могат да почувстват себе си и собствената си нация "унизени", а "националните интереси" - наранени.
За чувството на "национално унижение", предполагат изследователите, изобщо няма значение дали дадено събитие наистина е разклатило репутацията на страната. Ако част от жителите на страната възприемат например съкрушителното поражение в спортно състезание като "изпадане на по-ниско място" - това вече е напълно достатъчно.
Просто казано, от гледна точка на съвременната политическа наука, "националното унижение" е толкова сложна политическа емоция, която интегрира колективно чувство на негодувание поради външно събитие, което поставя под въпрос един или повече ключови патриотични митове. Например за непобедима армия, всемогъщ футболен отбор или безкрайно уважаван политически лидер.
Според британския политолог Бенедикт Андерсън, нациите често се наричат "въображаеми общности". Казано по просто, всяка модерна нация е социална конструкция, която съществува само защото някаква забележима група хора вярва в нейното съществуване и в своята принадлежност към нея. Националната идентичност е емоционална връзка с такава "въображаема общност".
Обидата е мощна емоция, която може много лесно да бъде политически инструментализирана за поддържане на националната идентичност. Социалните психолози посочват, че от всички емоции, унижението е това, което се усеща най-интензивно - и генерира усещания, подобни на физическа болка, които все още могат да продължат десетилетия по-късно.
Националното унижение задължително ли води към реваншизъм
Не задължително, но твърде често.
Много неща могат да се тълкуват като национално унижение. Но може и да не се тръгне по тази линия. Испания и Португалия загубиха своите колониални империи през втората половина на 20 век по същото време, когато тези страни се демократизираха. И повечето граждани избраха да гледат на това с облекчение, а не като унижение, което трябва да бъде отмъстено.
Разпалването на "националното унижение" и негодувание е характерно преди всичко за консервативните автокрации - за тях това е начин да си създадат образ на враг и да обединят около себе си едно "мълчаливо мнозинство".
Представата за възможността да "унижиш" една цяла нация често пренебрегва хетерогенността на обществото. Жителите на една или друга държава може да имат напълно различни възгледи за това.
В същото време международните анализатори са сигурни, че държавите често са готови да мъстят на "обидилите ги". Така французите възприеха поражението в Наполеоновите войни като "национално унижение" и затова бяха особено податливи на идеята да отмъстят на главния "нарушител" - Руската империя - в Кримската война.
Понякога реториката на "националното унижение" се използва ситуативно, за да мобилизира гражданите по време на криза. По време на втората ливанска война Израел последователно призоваваше за "отмъщение" за убийствата и отвличанията на израелски войници от групировката Хизбула, което "причини непростима обида на гражданите на страната".
Разбира се, не само войните могат да бъдат "реваншистки" и/или произлизащи от негодувание. Дипломатическото противопоставяне и блокадата на държави в международни организации може да бъде също вид отмъщение за една държава, така и "национално унижение" за друга.
Стремежът към външни символи на "велика сила", като например ядрените оръжия, на фона на влошаващ се международен имидж, е друг често срещан случай. Франция започва активно да инвестира в собствената си ядрена програма едва след поражението си в колониалната война в Индокитай.
През последните десетилетия китайските власти успяха да изградят идеята за "век на национално унижение". Така в Китай наричат периода от 1839 до 1949 г., когато страната стана жертва на колониална агресия от няколко империи едновременно, предимно Великобритания, Русия и Япония. Комунистическата партия тълкува всяка критика от международната общност или търговски санкции като продължение на "опиумните войни" и окупацията на китайските територии.
Изследователите наричат "века на национално унижение" своеобразно "националистическо лепило" на съвременната китайска идентичност.
Казано накратко, "националното унижение" винаги е въпрос на политически интерпретации, както и на повече или по-малко съзнателен избор на едно общество да го приеме като част от колективна идентичност.
(Не) искат да унижават Русия
Строго погледнато, Русия - както всяка друга страна - не може да бъде "унизена".
Корените на реваншизма в съвременна Русия обикновено се търсят в процеса на разпадането на СССР и Източния блок, както и загубата на статута на "велика сила". Още през 1997 г. някои изследователи вече сравняваха Руската федерация и Ваймарска Германия, наричайки страната "унизен, нестабилен гигант, способен лесно да отхвърли политическите и морални ограничения на вътрешния и международния либерализъм".
По-нататъшната еволюция на руския политически режим показва колко значително са повлияли исканията за възстановяване на "историческата справедливост", както и недоволството срещу "русофобския" "колективен Запад" и неговия хегемон САЩ, които така и не призна Руската федерация за част от "първия свят". А освен това този хегемон я е обградил отвсякъде с врагове и "войници на НАТО", чиято цел е да унищожат Русия.
И се случи това: краят на Съветския съюз беше интерпретиран не като избавление от тоталитаризма, а като загуба на величие, поражение и унижение. И тази интерпретация надделя не сама по себе си, а защото определени политически сили я възприеха и успяха да я наложат на останалите.
Ако си представим, че руските войски ще се върнат към международно признатите граници на Русия в обозримо бъдеще, можем да очакваме подобна "битка на интерпретациите". Някой ще каже, че страната е спряла несправедливата война и е върнала непринадлежно - и това е облекчение за самата нея, да не говорим за жертвите на нейната агресия. Други - че това е "унижение", за което отново ще трябва да се отмъщава.
И следващият въпрос: ще бъде ли както в Германия след поражението в Първата световна война или както в Испания и Португалия след загубата на колониите?
В настоящия етап на пълномащабна руска военна агресия, когато около 16% от територията на Украйна остава окупирана от руските въоръжени сили, дискусиите за бъдещето на "националното унижение" не са нищо повече от емоционално реторично упражнение. При това както за съюзниците на Украйна, така и за "загрижени руснаци". Засега никой не налага на Русия "срамни, болезнени и унизителни" условия за примирие. Последният официален опит за провеждане на мирни преговори се провали още през май 2022 г. - оттогава комуникацията между Москва и Киев се свежда до размяна на пленници и редки неформални контакти.
През юни въоръжените сили на Украйна започнаха контранастъплението си и въпреки бавния темп на напредване, западните съюзници на Украйна все още не са поискали властите на страната да седнат на масата за преговори с Кремъл. Американското разузнаване смята, че Киев планира да освободи значителни територии до есента на 2023 г., а след това да разположи ракети близо до Крим - и едва тогава да се опита да договори прекратяване на огъня.
Остава неясно какви точно форми може да приеме потенциалното "национално унижение" на Русия. Най-малкото защото е трудно да си представим международна окупация на руска територия и/или пълна капитулация на ядрена сила.
Още по-трудно е да се предвиди как руското общество ще възприеме резултатите от военната агресия в Украйна и международното правно и политическо разследване на руските военни престъпления (включително репарациите). Войната продължава - и както показва скорошният неуспешен военен бунт на Вагнер, непредвидени събития могат да се случат и в самата Русия.
Никой не знае със сигурност дали "националното унижение" под каквато и да е форма ще се превърне във ваксина срещу геополитическите или, ако искате, и срещу имперските амбиции на Русия. Вероятно вътре в страната ще има политически сили, които след края на военната агресия ще се опитат да натрупат политически капитал върху недоволството и "загубеното величие на Русия", независимо от изхода на войната. До каква степен подобна позиция на жертвата ще се окаже привлекателна за следвоенната колективна идентичност на руснаците, също все още не е възможно да се прецени.