Всеки път, в който поредният брутален случай на насилие добие известност, следват възмущение, статуси, медийни публикации. И след някакво време пак става същото. Кое ни пречи да излезем от порочния кръг?
Всеки път е едно и също. Повтарят се насилието, неадекватната реакция на институциите, коментарите от типа "а какво ще кажете за насилието над мъже?" и дискусиите дали жената си го е "заслужила". Споделянето на откъси от "Невеста Нена" на Елин Пелин, възмущението в социалните мрежи и материалите по темата - също. Казали сме си всичко: какви закони трябват, какви са предупредителните знаци, къде може да се потърси помощ. И след някакво време пак става същото. Кое ни пречи да излезем от порочния кръг?
Проблемът е световен, но в България е особено тежък
Макар че мъжете съставляват по-голяма част от жертвите на всякакви убийства, за жените е най-вероятно да бъдат убити в дома си, най-често от своите партньори и близки. По данни на ООН едва 18% от жертвите на убийства от интимни партньори са мъже спрямо потресаващите 82%, които са жени - и това са стойности отпреди пандемията. Затова и говорим за престъпления, основани на пола и насилие над жени.
Проблемът не е само български. Най-тежка е ситуацията в Близкия Изток и Северна Африка, а според различни данни случаите в Северна Америка надвишават тези в Европа. 122 жени са убити от партньорите си във Франция през 2021 г., а 85% от жертвите на насилие във френските двойки са жени. Според проучвания около 10 милиона души в САЩ са засегнати от някаква форма на домашно насилие.
Разликата е, че Франция и САЩ събират официални данни, включително за жертвите мъже, правят стратегии за превенция и реагиране, създават мрежа от ресурси. В България държавата отсъства, а тези функции се изпълняват донякъде от НПО сектора. Разследване на "ОффНюз" от 2022 г. показва, че институциите си прехвърлят отговорност дори когато става въпрос за отчитане на делата за домашно насилие - над 3000 годишно, половината от които се прекратяват.
Действия "на парче" не решават нищо
Съвсем наскоро Народното събрание прие на второ четене промените в Закона за защита от домашното насилие. Дали думите, пък дори и записани в закон, ще се превърнат в действия - предстои да видим.
Именно сухотата и формалността, с която е било подходено към случая, стана причина за силно обществено недоволство. То доведе до назначаването на повторна експертиза и повторно задържане на извършителя. Това е пореден случай, в който обществен натиск променя първоначалната траектория на институциите - процес, който може да се разглежда като нормален и демократичен, но и като опасен прецедент, защото в крайна сметка институциите трябва да раздават правосъдие, а не тълпата.
Както БСП, така и "Възраждане" системно обвързват законодателството за защита на жени и жертви на домашно насилие с "джендър идеология" и други пропагандни мотиви, част от културните войни. И тук стигаме до най-важният въпрос, който остава извън законодателните промени и възмущението: какво правим със средата, която продължава да създава насилници?
Кога един човек става насилник
Обществото ни играе ключова роля за превръщането на един човек в насилник. Според експерти това как възприемаме социалния пол играе важна роля за динамиката при домашното насилие. Социалният пол са функциите, които приписваме на мъжете и жените като общество, например че един мъж трябва да "води", а една жена да бъде задължително "грижовна" или да го "следва". "Мачизмът" и издигането на агресивното, доминантно поведение сред мъжете съвсем естествено води до справяне на проблемите с агресия и доминиране. Включително и у дома.
Из социалните мрежи се завъртяха снимки на извършителя, който се вписва в стереотипен образ, често срещан сред българските млади мъже. Целта тук не е обобщение, а да кажем, че у нас като цяло няма стратегия за изследване на съвременни социокултурни феномени като неонацизма, крайния национализъм или хулиганската култура, нито ответни мерки в образованието и здравните грижи. Към това се прибавя и патриархалното наследство на българската култура, което остава неизговорено и непреработено.
Други фактори, формиращи динамика на насилие, включват образите на мъжете и жените в медиите, често затвърждаващи горните стереотипи. Социалният натиск - например дали приятелите ще сметнат, че не си достатъчно "мъж", или си "под чехъл", ако уважаваш и слушаш половинката си - както и липсата на адекватни санкции за агресивно поведение, включително вандализъм и дребни прояви на хулиганство, също допринасят за затвърждаване на насилническо поведение.
Освен културната среда и слабото прилагане на закона, има и психологически фактори, които подтикват един човек към насилие: проблеми с контрола на гнева, ниското самочувствие, комплекси за малоценност, личностни разстройства, злоупотреба с алкохол и дрога, както и заучено в семейството поведение. Същевременно в българското общество психологическата терапия остава скъп лукс или табу, какъвто лукс са и изолираните инициативи за обучение по т.нар. емоционална интелигентност в училище, като тези на организации като "Заедно в час". Мислене и визия в тази посока няма. "Шамаросването" и възпитанието чрез епитети са нормално възприемани от обществото. Всичко това няма как да не произвежда насилие и с каквито и закони да го санкционираме - често е твърде късно за жертвите.
Агресията е навсякъде
В социалните мержи нарастват призивите за справедливост - със закани, епитети, включително през споделянето на снимките на извършителя. От друга страна, коментарите какво може да направи една жена, за да "заслужи" подобен садизъм, както и медийните спекулации по темата, показват, че за голяма част от българите насилието има основание, то не е недопустима реакция в междучовешки отношения.
Агресията в същото време се превръща в норма от парламентарната трибуна и политическия живот, която включва и призиви за елиминиране на политическите опоненти. Тя превзема и обществото - от антисемитизъм, през насилствено сплашване на малцинствени групи и побои над хора с различна сексуална ориентация.
Проявленията на културата на агресията са навсякъде - от това, което намираме за смешно, през общуването ни едни с други до начина, по който възпитаваме децата си. Жените са само най-очевидната жертва. И докато не променим тази българска култура на агресия, те ще бъдат измъчвани и ще умират. А ние ще се раняваме с думи, със заплахи и с шамари. Обречени да се превръщаме в черна статистика.
***
Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.