Коментар на Даниел Смилов:
Коалицията ПП-ДБ и нейните съставни части винаги са били в сложни отношения с избирателите. Това се дължи на факта, че и политиците на демократичната общност, и избирателите им имат високи и често противоречиви очаквания и изисквания един към друг. Избирателите очакват от избраниците си не само да свършат работата, която са обещали, но и да бъдат всеобщ пример за подражание по модела на Кантовия категорически императив. Всичко по-малко води до разочарования, късания на ризи и заричане в социалните мрежи да не се гласува на следващите избори.
Между рационалност и лоялност
Политиците от ПП-ДБ от своя страна искат избирателите им хем да са перфектно рационални и да избират най-доброто в дадената ситуация (дори то да е далеч от идеалното), хем да ги обичат и да са им лоялни повече или по-малко безрезервно. И когато едното от двете – рационалността или лоялността – се окажат дефицитни сред електората, случвало се е политици от демократичната общност да му се поразсърдят и дори да му се поскарат.
Поради тези причини скандалите между политици и избиратели в демократичната общност са далеч повече от скандалите в истински скандални партии и формации (а те у нас са в изобилие). И в настоящата ситуация зрее някакъв предизборен скандал в демократичната общност, трупа се недоволство сред избирателите и неразбиране и изненада сред политическите представители. А в крайна сметка има място за изненада, защото ПП-ДБ – без да е дори първа парламентарна сила и без да има мнозинство – успява да постига голяма част от целите си и напредва по други стратегически приоритети: стабилен бюджет, еврозона, Шенген, помощ за Украйна, конституционна реформа и т.н.
Въпреки напредъка по тези стратегически приоритети, ръмженето и недоволството в електората на ПП-ДБ продължава. Причината може да е просто разочарованието от резултатите от парламентарните избори и необходимостта от сложна и неприятна коалиция с ГЕРБ и ДПС. Но има и една друга причина, която по-трудно се осъзнава. Тя е свързана с отношението между рационални и емоционални аргументи в политиката, което се превръща в траен проблем за демократичната общност.
В България има добри разказвачи на истории
По принцип, емоциите в политиката са свързани с разказ, който да хване въображението на хората. Емоцията води до сравнително по-голяма лоялност на избирателя, който е готов да прости много дефекти и ирационалности на политик, към когото изпитва някакви позитивни чувства. Българската политика е населена с добри разказвачи на истории. Доскоро най-голямата приказка беше на Бойко Борисов и ГЕРБ – момчето, което се издига от филията с мас до върховете на властта и от охранител на организирани престъпни групи става борец с корупцията и държавен лидер. Днес тази история е позагубила блясък, но нейните почитатели още следят всяка нейна серия с интерес, като основният въпрос изглежда е дали главният герой ще успее хитроумно да избегне възмездието на закона.
Подобна приказка разказва и „Възраждане“ и другите национал-популисти, които изтъкват лидерите си като изключителни герои в неравна борба с нещо: обикновено международното положение и доминацията на Запада в него, но може да бъдат и страшните и опасни „джендъри“. Притчата за Давид и Голиат – която е структурният гръбнак на национал-популисткия наратив - е причината той да прилича на въртене на прашки и мятане на камъни в безразборни посоки, което изглежда не само възпалява чувството за справедливост, но носи и естетическа наслада на част от българската публика.
В последните години и лидерката на БСП Корнелия Нинова разказва тази история, но нейният Давид става все по-малък електорално и в скоро време ще започне да мята пясък вместо камъни. Щафетата в ляво вече поема президентът Радев, който е изградил по-сложна история: комбинация от Борисовото обикновено, но талантливо момче, израснало до висшия държавен пилотаж, с геополитическия Давид на „Възраждане“, който здраво е развъртял прашката в посока ЕС, НАТО и „европейските ценности“.
Без собствена митична история
На този емоционално наситен фон коалицията ПП-ДБ няма собствена митична история. Нещо повече, каквато и история да се опита да се появи, нейните собствени избиратели с най-голямо старание и усърдие я развенчават. Примерите с „харвардците“ и Васил Терзиев са показателни. В нормален контекст постиженията на тези момчета би трябвало да будят по-голямо уважение и симпатия от тази към герои със сложна корупционна репутация или такива, които правят всичко възможно, за да отклонят България от европейския ѝ път. Уважавани лидери и експерти като Христо Иванов пък, като че ли сами избягват да разказват свои „героични“ истории (с едно временно изключение - събитията около Догановата резиденция в парк „Росенец“).
Въпросът защо емоционална привързаност на базата симпатия към герои не може да се случи в демократичната общност не е въпрос за липса на героично съдържание в сравнение с останалите партии. Дори Васил Терзиев да имаше обикновен работническо-селски произход, дори в рода му до девето коляно да нямаше нито един от ДС, той нямаше да се превърне в емоционално обвързващ герой за цялата демократична общност.
И това е така не поради личностните характеристики на един или друг политик, а поради структурни особености на самата демократична общност. Най-вече заради нейния вътрешен плурализъм, отвореността ѝ към различни социални групи и нагласи. И наистина, в демократичната общност влизат както привърженици на демократичните сили от 1990-те, така и по-млади поколения, които искат да видят България като нормална европейска държава – без шуробаджанащина и корупция. Тези групи имат множество съвпадащи приоритети – като еврозоната, подкрепата за Украйна, Шенген, справянето с бедността и т.н. Но те може да имат и разминавания по теми като правата на сексуалните малцинства или пък ролята на родовата история за индивида.
Фактическата разнородност сама по себе си не обяснява отличителността на демократичната общност – и избирателите на другите партии са достатъчно разнородни при по-внимателен прочит. Отличителното при демократите е тяхната нормативна разнородност – настояването, че е добре да си различен, отворен към другите. Съвременното общество не е хомогенна група, която може да бъде сплотена и обединена около един наратив и една олицетворяваща го личност – това е нормативната основа, на която демократичната общност стъпва.
Не само у нас, но и по света съвременният популизъм печели чрез емоционални мобилизации около прости истории, въплътени в харизматични личности. Тръмп е показателен за това как дори утвърдена демокрация може да се привърже към една история за израстване на (лошото) момче до върха на държавата. Същевременно – поради присъщия им фактически и най-вече нормативен плурализъм и разнородност – демократичните и утвърдени партии и сили по света сякаш нямат подобни „вдъхновяващи“ истории, които да водят до голяма емоционална привързаност към лидерите им. Често ще чуете твърдението, че Европа и демокрациите страдат от „липса на лидери“, като примерите за лидерство обикновено са Тръмп, Борис Джонсън, Фараж, а дори и Ердоган и Путин.
Може ли да бъде намерен перфектният лидер?
Какво да се прави в тази ситуация? Едно може да се каже: търсенето на перфектен лидер трябва или да престане, или да бъде силно ограничено. Поради гореизброените причини, намирането на перфектен лидер ще се окаже или невъзможно, или всъщност ще бъде краят на демократичната общност у нас, а и в други държави, в които има сходни процеси. Демократичните общности, доколкото ги има, трябва да си останат вътрешно нормативно разнородни, отворени към хора с различни възгледи за света. Ако те се сведат до простата история на едно или друго момче или момиче, на някой Давид или Голиат, може да се окаже, че демократичната общност се е хомогенизирала и е престанала да бъде себе си.
От тази гледна точка, страданието по липсата на водач и лидер трябва да бъде темперирано: подобни чувства трябва да се възпитават и да не им се позволява да обсебят хората. Същевременно, политиката не може без истории, наративи и емоции – просто хората трябва да се примирят с това, че емоциите и историите им почти никога няма да се споделят от цялата демократична общност. Това не е чак такъв проблем, за какъвто се опитват да го представят опонентите ѝ. Защото демокрацията в крайна сметка стъпва най-вече на процедури и институции, а не разчита на лидери с магически качества.