Много наблюдатели приписват нахлуването в Украйна на "национализма" на Владимир Путин, който продължава да представя действията си като повторно завоюване на изгубените земи на "Велика Русия". Но очевидната хегемония на лидера на идеологическо ниво крие друга тенденция, която изглежда (отново) пуска корени в Русия благодарение на тази война: етнонационализмът. Според Джейд Макглин, изследовател в Катедрата по военни изследвания в Кралския колеж в Лондон, етнонационализмът, който е форма на национализъм, съсредоточен върху етническата принадлежност, представлява "най-пряката заплаха за властта на Путин". Това не е ли пряка заплаха за надеждата за по-демократична епоха след Путин? "Либералните и западно ориентирани руснаци рискуват да се окажат не в крак с обществените настроения след войната, ако не признаят, че повечето хора, особено във времена на нестабилност и загуба, имат нужда да чувстват, че принадлежат на нещо по-голямо от тях самите. Тази необходимост поставя руския етнонационализъм в благоприятна позиция да замени имперския етатизъм, насърчаван от Путин", обяснява изследователят в интервю за френското издание L"Express.
L'Express: В статия, публикувана във Foreign Affairs, Вие описвате сегашното влечение на руснаците към нова форма на национализъм, "етнонационализъм". За какво става дума?
Джейд Макглин: Това е вид етноцентричен национализъм, който всъщност не е нов, но чиято привлекателност и обхват бяха подпомогнати от войната. Той набира скорост особено сред онези, които имат пряк интерес или участие във войната на Русия срещу Украйна. Той обединява доста разнородна комбинация от "Z блогъри" (Бел.ред: руски инфлуенсъри, благосклонни към войната), млади "национално-демократични" движения и по-традиционни етнонационалисти. Самата тази група има много връзки с други видове националисти (империалистически или ортодоксални). Но тези, съсредоточени върху етническата принадлежност, се характеризират със силно отвращение към имиграцията от Централна Азия, дълбок антиелитизъм, често насочен към некомпетентното управление на войната от Министерството на отбраната, загриженост (спорна) за "обикновените хора", позиция често критична към държавните политики (дори и да не е насочена винаги към Путин) и чувство за принадлежност към руската етническа група, считана за жертва.
L'Express: Има ли вероятност тази тенденция наистина да се разпространи в такава разнообразна страна, която наброява повече от 180 различни етнически групи?
Джейд Макглин: Руският етнонационализъм беше много силно политическо течение през 80-те години, по време на разпадането на СССР. Тогава той имаше много антисемитски наклонности, които днес не присъстват много сред етническите националисти. Национализмът остана много силно движение в Русия през първите два президентски мандата на Путин, както се вижда от годишната демонстрация "Руски марш", която събира хиляди националисти от цялата страна, и популярността на "Хватит кормит Кавказ" ("Спрете да храните Кавказ"). Самият Алексей Навални идва от това националнодемократично движение: въпреки че смекчи своя етнонационализъм, той все още критикува борбата срещу елитаризма и корупцията. През 2010 г. хиляди националисти демонстрираха пред Кремъл в отговор на смъртта на руски футболен фен, за който се твърди, че е бил убит от жители на Дагестан, предимно мюсюлманска федерална руска република. Протестите прераснаха в расови безредици и сблъсъци с полицията. Анексирането на Крим със сигурност открадна светлината на прожекторите от много от тези движения, тъй като накара националистите да се сплотят около държавата и/или да се бият в Донбас. Но проблемът не е изчезнал, както показват годишните доклади на Център Сова (изследователски център, специализиран в изучаването на расизма и ксенофобията, разпуснат от руската съдебна система през април 2023 г.) за расистки престъпления. Въпреки това многообразието на Русия и страхът от колапс смекчават някои аспекти на етнонационализма.
L'Express: По какъв начин?
Джейд Макглин: Повечето етнически националисти се съсредоточават върху защитата на руснаците и техните права, но те не са толкова критични към коренното население на Русия, включително тези от Кавказ, колкото към тези отвън (т.е. имигранти от Централна Азия, африканци, китайци и т.н.)
L'Express: Дали етническият национализъм е тенденция на съвременната епоха в Русия?
Джейд Макглин: Не, в руската история има много такива движения. Разпадането на Руската империя беше предшествано от развитието на различни национализми, като този на "Черните стотици", радикално, антисемитско движение, което подбуждаше погроми и настояваше, че само етническите руснаци могат да бъдат "истински" граждани на империята. Националистите застанаха на страната на белите по време на Гражданската война и останаха до голяма степен в изгнание след това. Но седемдесет години по-късно етнонационализмът се завърна под формата на нови групи, като "Памят", която беше много антисемитска и се оплакваше, че руснаците са покорен народ. Дори Елцин играе върху това чувство на виктимизация на руската етническа група, като твърди, че Русия е била нещо като обърната империя, където перифериите се захранват от центъра (Москва). Тази идея за руснаците, които жертват собствените си нужди за другите и след това биват експлоатирани от неблагодарници, е често срещана тема в руската история. Но, както обясних, според мен етнонационализмът е най-пряката заплаха за властта на Путин, защото на места се припокрива с путинизма, но с фокус върху етническия руски народ, а не върху руската държава.
L'Express: Защо етнонационализмът би бил заплаха за Путин, често описван като националист?
Джейд Макглин: Путин е националист, но със сигурност не е етнонационалист. Освен това, ако искаме да сме напълно точни, вероятно ще трябва да кажем, че той е шовинистичен етатист. През цялото си управление и особено след 2012 г. той подчинява нуждите на хората на тези на държавата. Неговото концептуализиране на ролята на руската държава съдържа важен цивилизационен, почти месиански елемент. Според тази империалистическа визия Русия има правото, дори задължението, да се намеси и да завладее територии, които са законно признати като принадлежащи на други държави. Тук се появява шовинизмът: руският народ е primus inter pares, той е основателят на държавата и ядрото, създателят на цивилизацията, която обединява многоетническата руска държава. Това кара Путин да наблегне на русификацията, но тази тенденция е често срещана в руската имперска история и съветската история, особено при Сталин.
Заплахата, която националистическите групи представляват за Путин, по ирония на съдбата се дължи на собствените му прилики с движението. Те апелират към антиелитизма, който самият той декларира. За това свидетелстват първите му демонстрации на намаляване на властта на олигарсите или антизападната му реторика. Подобно на Путин, етнонационалистите презират Запада и възхваляват превъзходството на руската култура, но за разлика от него смятат, че тази култура принадлежи на руския етнос, а не че е произлязла от него, за да бъде споделяна днес. Освен това Путин насърчи сравнително отворена имиграционна система, включително безвизово преминаване на границите с централноазиатските държави, което е анатема за етноцентричните националисти. Докато той дава приоритет на това, което възприема като нуждите на руската държава, етнонационалистите са по-загрижени за "нацията", така както я възприемат, т.е. тази на руския етнос.
L'Express: Как Путин успя да обедини страната, въпреки тези различни нюанси на национализма?
Джейд Макглин: Путин разчита на империалистическа и етатистка визия за Русия, за да оправдае агресивните войни и да отговори на вътрешните предизвикателства, балансирайки исканията на етническото мнозинство в Русия с мултиетническата реалност на Руската федерация и собствените си амбиции. Той разреши тази квадратура на кръга, като разшири определението за "рускост". Има два термина за руснаци: "Русский" (принадлежащ към руската етническа принадлежност) и "Российски" (руски гражданин, без етнически маркер). В интервю от 2012 г. по националния въпрос, което бележи началото на усилията му да дефинира постсъветската национална идея, той каза: "Руският народ формира държава, както показва съществуването на Русия. Великата мисия на руския народ е да обединим, да свържем тази цивилизация: да използваме нейния език, нейната култура и нейното "универсално състрадание" (по Достоевски), за да свържем руските арменци, руските азери, руските германци и руските татари. Речникът на Путин отчасти отразява неуспеха на термина "Росийски" да пусне корени по време на епохата на Елцин, когато се размножиха националистически, неонацистки и антисемитски групи. Националистите наричаха Руската федерация "РФ-ия", унизителен термин, предназначен да покаже изкуствеността на постсъветската държава. Осъзнавайки тези негативни конотации, Кремъл пренебрегна "Росийския" и разшири "Руския", наблягайки на руската култура като нещо отворено за всички, независимо от етническата принадлежност. Това означаваше, че властта е приобщаваща, но също така, че дава на руския народ чувство за превъзходство - той е "специален". Освен това анексирането на Крим се хареса на много националисти, както и продължаващата външнополитическа агресия от 2014 г. насам.
L'Express: Кой е най-влиятелният клон на национализма в Русия?
Джейд Макглин: Най-влиятелните клонове в момента са етатистките или цивилизационните формирования, тези, които по същество са по-националистическа версия на путинизма, тъй като те твърдят, че Русия е специална цивилизация, която има правото да доминира над други нации поради присъщото ѝ величие и че руснаците трябва да завоюват всички изгубени земи, включително Украйна. Това са хората, които можете да намерите сред много Z-блогъри. Преди пълномащабната инвазия този тип национализъм, често повлиян от ортодоксията, беше доста маргинален, като самите военни блогъри националисти все още призоваваха за анексирането на Донбас и продължаване на войната срещу Украйна. Днес Z блогърите подкрепят войната, но често критикуват начина, по който се води.
L'Express: Дали тези критични към войната (и следователно към действията на Кремъл) гласове са потиснати като останалите?
Джейд Макглин: Ако критичните коментатори остават в определени граници, им е позволено да продължат своята "журналистика", защото играят важна мобилизираща роля, особено в насърчаването на мъжете да се запишат да се бият в Украйна, а също и защото основната цел на техния национализъм е външна, насочена в завладяването на Украйна, а не вътрешна, като много етнически националисти, които се интересуват от това, което те възприемат като проблеми, съществуващи вътре в Русия (демография, имиграция, липса на държавна подкрепа за обикновените руснаци).
L'Express: Предполагате, че ерата след Путин може да бъде още по-националистическа. Не биха ли могли "либералите" да играят ролята на опозиционна сила?
Джейд Макглин: Те биха могли да бъдат опозиционна сила и се надявам, че ще бъдат. Във всеки случай руснаците изглежда искат да намерят по-демократична форма на управление. Но в този случай това няма да е прозападна форма, защото прозападното правителство е най-малко популярната форма, дори по-малко от чистия тоталитаризъм. "Демокрация" е еластичен термин и ние не знаем какво точно имат предвид руснаците, когато го използват, особено след като в Русия няма истинска история на демокрацията. Освен това много либерални руснаци напуснаха страната, а тези, които останаха, имат малко платформи и са склонни да се възприемат като безсилни да променят каквото и да било. Освен това някои националисти помагаха на семействата на войници, събираха пари, за да им осигурят оборудване за фронта и се вкореняваха сред обикновените хора. В резултат на това много от тези хора презират либералите за "бягството" в чужбина. Ето защо се съмнявам в привлекателността на либерализма, дори в сценарий, при който Русия не печели.
L'Express: Защо?
Джейд Макглин: При такъв сценарий, с имперския етатизъм на Путин, делегитимиран от поражението или от неспособността да спечели въпреки хилядите загубени животи, една травматизирана руска нация ще трябва да намери причина да се гордее със себе си, но също и да обясни защо е сгрешила . Ще бъде лесно да се обвиняват етническите малцинства (например, като се има предвид, че чеченците са извършили военни престъпления) и елитите (например военния министър Сергей Шойгу, който също не е етнически руснак), и да се твърди, че руските момчета са били герои, но са били изоставени от тези нелоялни групи. В много отношения популярността на аргументите на Пригожин почиваше на тази интерпретация. Това беше начин да се обясни защо войната не върви по план, като се обвинява някой друг, а не руският народ или неуместното му чувство за превъзходство. "Либералите" и западните руснаци рискуват да се окажат не в крак с обществените настроения след войната, ако не признаят, че повечето хора, особено във времена на нестабилност и загуба, имат нужда да чувстват, че принадлежат към нещо по-голямо от тях самите. Тази нужда поставя руския етнонационализъм в благоприятна позиция да замени имперския етатизъм, насърчаван от Путин.