По време на война изкуството на стратегията е да се съчетаят военните средства с политическите цели. Колкото и компетентни да са въоръжените сили и брилянтна тяхната тактика, ако не могат да постигнат желаната цел, тогава трябва да дадат нещо: целта трябва да стане по-реалистична или трябва да се намерят повече средства. Ако нито едно от двете не е възможно, резултатът ще бъде разочарование, разочарование или дори по-лошо, пише за Financial Times Лорънс Фридман, почетен професор по военни изследвания в Кралския колеж в Лондон.
В началото на войната целите могат да бъдат поставени без очевидни ограничения, особено от потърпевшата страна, която иска да си върне това, което им се полага по право или решена да накаже жесток враг. Но това, което може да се постигне, зависи и от целите на този враг и от това, което той може да донесе в битката. Това предизвикателство на военната стратегия стана болезнено очевидно, когато Израел отговори на ужасяващите атаки от миналия уикенд. Той не вижда начин за преговори с Хамас и затова сега иска да го победи със силата на оръжието, но ако не може да намери начин да го направи, цикълът на насилие ще продължи.
Тази нужда да се изравнят целите със средствата може да се види в различните войни, водени от западните въоръжени сили през десетилетията след края на Студената война, период, в който те се радваха на относително превъзходство. САЩ и техните съюзници успешно освободиха Кувейт от иракската окупация през 1991 г., като внимателно избягваха Багдад, за да свалят Саддам Хюсеин, въпреки че оставянето му на власт означаваше, че той продължава да създава проблеми. Хуманитарните интервенции в бивша Югославия от страна на западните сили бяха по-прости. Те действаха в подкрепа на обсаден народ и се опитваха да се справят с тези, които ги потискаха. В Косово през 1999 г. те се ограничиха до използването на военновъздушни сили.
Но след това в началото на века имаше бързи операции за промяна на режима в Афганистан, премахване на талибаните, за да се стигне до Ал Кайда, а след това и в Ирак, за свалянето на Садам Хюсеин. И в двата случая конвенционалните битки бяха сравнително лесни, но след това бяха последвани от дълги и мъчителни кампании за борба с бунтовниците, в които коалиционните сили бяха блокирани, защото правителствата, които те помогнаха да сформират, не бяха в състояние да се справят без продължителна западна помощ.
Формите на война, участващи в тези операции, варираха изключително много по своя интензитет и човешки разходи. Основните уроци бяха, че е изключително трудно да се биеш на места, където не си добре дошъл и че ако условията са против теб, постоянството не е достатъчно. Трябва да разберете политиката правилно. Този въпрос за връзката между военните средства и политическите цели се поставя ежедневно в руско-украинската война, тъй като Владимир Путин отказва да изостави война, която вече не може да спечели, докато Украйна вярва, че няма друг избор, освен да продължи да се бие за да освободи цялата си територия, дори когато войната става все по-изтощителна и изтощителна.
И сега, през изминалата седмица, след нападението на Хамас над Южен Израел, този въпрос е поставен отново, на място, където е бил поставян много пъти преди. Какво е това, което всяка от страните може да се надява да постигне в тази настояща битка, когато всяка предишна битка е оставила основния конфликт неразрешен?
Да предположим, че миналата събота Хамас се беше задоволил да атакува израелските гранични постове, да убие онези, които се съпротивляваха и да вземе колкото се може повече армейски персонал обратно в Газа като заложници. Зрителите биха изпитали неохотно възхищение от тази дързост, способността да се поддържа оперативна сигурност, да заблуждава израелското разузнаване и да организира ракетни атаки с проникване на войски. Израелското правителство щеше да бъде оставено смутено, защото беше изненадано и защото фиксацията към Западния бряг и Йерусалим означаваше, че то не беше подготвено да се справи с бойците на Хамас, докато те се изсипваха през пробойните в оградата. Народът на Газа щеше да бъде изправен пред въздушни удари, както често се случва, но Израел щеше да има ограничена международна подкрепа.
Историята би била за аутсайдер, който отвръща на удар и показва слабостта на своя потисник. Премиерът Бенямин Нетаняху може би щеше да прехвърли проблема на посредниците, като в крайна сметка се съгласи да размени палестинците, държани в израелски затвори, за да си върне персонала, заловен от войските на Хамас.
Но ... не се получи така. Един представител на Хамас твърди, че когато са влезли в Южен Израел, са били изненадани от слабия отговор на IDF: "Ние планирахме да постигнем някои печалби и да вземем пленници, за да ги разменим. Тази армия беше хартиен тигър." Би било твърде много да се приеме, че Хамас няма интерес да убива местни цивилни и няма планове да го прави. Но при отсъствието на IDF нямаше нищо, което да им попречи да вилнеят, да се придвижват в близките градове и села, да стрелят по когото намерят и да нахлуват в къщи, за да убиват жителите.
Най-голямата касапница се случи на фестивал на открито, където танцуваха 3500 младежи. Избитите цивилни и тези, взети за заложници, не бяха само израелци, но хора от много нации и всички възрастови групи, от пенсионери до малки деца. Ужасени от потресаващите сцени, тези, които просто биха обвинили Израел за пренебрегване към палестинските страдания, сега осъдиха Хамас за тази бруталност. Малко се каза в международен план, тъй като неизбежните въздушни удари удряха цели в Газа.
Дори когато ръководството на Хамас празнуваше успеха на своя план, разработен в продължение на много месеци, и нараняването, което причини на врага си, то установи, че няма стратегия за следващата си стъпка, тъй като беше отишло твърде далеч с първата. Заложниците му предоставиха единствения лост, но с каква цел? Те заплашиха с екзекуции, за да накарат израелците да сдържат въздушните удари, но това досега нямаше значение. Публикуването на изображения на още екзекутирани безпомощни хора няма да смекчи образа.
Алтернативата е да се сключи сделка. Много страни могат да се предложат като посредници, но какво може да иска Хамас в замяна на освобождаването на заложниците? Освобождаване на собствените си затворници и прекратяване на военните действия? Най-многото, което се предлага е възстановяване на ток, гориво и вода. Никое израелско правителство не можеше да се съгласи с нещо, което изглеждаше като награда за Хамас.
По-сериозно, докато Хамас се съгласи в миналото да прекратява огъня и да приеме възможността за решение с две държави, ако Израел се върне към границите си отпреди 1967 г., Хамас отказва да признае постоянството на "ционисткото образувание". Тяхната цел е елиминирането на израелската държава. Може да оцени издръжливостта и устойчивостта на Израел повече сега, отколкото в миналото и да е готов чрез посредници да сключва странични сделки, но му липсва политическа стратегия за справяне с конфликта в дългосрочен план. Вече контролира собствената си територия. Неговият проблем не е, че земята му е окупирана, а че Израел и по този въпрос Египет упражняват строг и ограничителен контрол върху това, което влиза и излиза.
Газа е една от двете отделни палестински територии с различна история и политически структури, които не са свързани географски. И двете бяха придобити от Израел през юни 1967 г., въпреки че нито една от тях не беше цел, когато войната започна - необичаен пример за печалби от война, надхвърлящи очакванията. От самото начало не беше ясно защо Израел би искал да управлява територия, състояща се предимно от бежански лагери. Израелското присъствие в Газа винаги е било трудно за поддържане и то приключи напълно през 2005 г., когато на заселниците беше казано да напуснат и Израел вместо това издигна ограда.
Преместването в Западния бряг на Йордания и Източен Йерусалим през 1967 г. също беше непланирано. Израел се надяваше да убеди йорданския крал Хюсеин да не се включва във войната в подкрепа на Египет. Ранно мирно споразумение след 1967 г. можеше да върне Западния бряг на Йордания, но дотогава Израел искаше контрол над част от него като първа отбранителна линия и идеята за заселване на част от територията се беше наложила. По-късно арабската среща на върха в Рабат през 1974 г. отхвърли претенциите на Йордания за Западния бряг в полза на Организацията за освобождение на Палестина. За известно време ООП, като организация-чадър, беше говорител както за Западния бряг, така и за Газа.
Когато през октомври 1973 г. Ануар Садат изненада Израел, почти точно 50 години преди последната изненада, целта на неговата война беше да демонстрира, че арабите могат да се бият ефективно и по този начин да създаде условия за връщането на Синай, също превзет през 1967 г. Неговата армия беше победен, но мисълта му беше изразена и до края на десетилетието той имаше мирно споразумение, което видя връщането на Синай през 1982 г. Той не искаше Газа и фактът, че получи малко за палестинците, беше една от причините за Арабският гняв заради едностранното му изоставяне на принципа за липса на преговори с Израел и евентуалното му убийство.
Когато САЩ поведоха освобождението на Кувейт от иракската окупация, ООП остана отслабена, защото подкрепи Хюсеин. Администрацията на Буш се почувства достатъчно силна, за да започне сериозни преговори за траен мир, въпреки съпротивата на Израел. Усещайки как вървят нещата, лидерът на ООП Ясер Арафат се съгласи да признае правото на Израел да съществува. Това доведе до очевидните пробиви в началото на 90-те години, които отвориха възможността за решение с две държави.
Хамас, като ислямистка група, никога не е бил присъединен към светската ООП и тогава се противопоставяше на каквито и да е преговори с Израел, до точката на организиране на терористични кампании в Израел за прекъсване на преговорите. В края на 2000 г. Бил Клинтън се включи в енергични преговори за спасяване на процеса. Когато те рухнаха, бяха последвани от бомбите и репресиите на втората интифада. След това нямаше "мирен процес", достоен за това име. "Пътната карта", създадена от Тони Блеър и Джордж Буш през 2003 г., никога не беше последвана. До 2007 г. Хамас контролира Газа, след като първо спечели избори, а след това и кратка гражданска война с Фатах, доминиращата фракция на ООП. Това остави Хамас и ООП всеки да отговаря за собствената си прото-държава и поемат по различни пътища, въпреки случайните опити за посредничество за помирение между Хамас и ООП.
На Западния бряг и в Източен Йерусалим дългогодишният президент на Палестинската власт Махмуд Абас, който сега е в края на осемдесетте си години, който пое управлението след смъртта на Арафат, се опитва да се противопостави на по-нататъшните израелски посегателства. Тук има много възпламенителни точки, особено след като екстремистките заселнически групи станаха по-активни. Това толкова загрижи правителството на Нетаняху, че обърна малко внимание на Газа. Предполагаше се, че Хамас може да живее със статуквото, стига въздействието на блокадата да бъде намалено чрез инжекции на икономическа помощ от Катар и разрешения за повече жители на Газа да влизат в Израел за работа. Сега изглежда, че Хамас насърчаваше утешителното предположение, че ръководството му се е концентрирало върху икономическото положение на палестинците, а не върху безполезния стремеж да победи израелската държава.
Това предположение се оказа отчайващо погрешно. Хамас не беше доволен от статуквото. Блокадата остана интензивна, независимо от подобренията в периферията. Междувременно естествените поддръжници на Хамас в арабския свят, особено в Персийския залив, отпадаха, привлечени от достъпа до икономиката и технологиите на Израел, с името "Авраамски Споразумения". Дори саудитците се доближаваха до "нормализиране" на отношенията с Израел. Все по-изолиран, Хамас видя своя драматичен удар като начин да спечели международното внимание и да се постави отново в центъра на палестинската борба.
Възпиращият ефект на израелските военновъздушни сили и граничната ограда, с всичките им възможности за откриване, се оказа недостатъчен. След като остави Хамас до голяма степен сам, сега се очаква Нетаняху в най-добрия случай да отстрани Хамас от власт или поне да го направи неспособен за бъдещи атаки, а той не направи нищо, за да намали очакванията. С всяко разкриване на извършените зверства гневът расте, както и амбицията за бъдещи военни операции.
Резервистите са извикани и армията е извън Газа, готова да се придвижи. Обсадата вече е засилена с изключени електричество, вода и интернет. В съчетание с бомбардировките животът в Газа става все по-нещастен. Предполага се, че изчислението на Израел е, че това или ще принуди ръководството към големи отстъпки (поне връщането на заложниците), или иначе ще улесни операциите, ако армията навлезе. Министрите говорят не само за унищожаване на военния капацитет на Хамас и Ислямски джихад, но и за премахване на способността му да управлява.
Тук идва предизвикателството да се съгласуват военните средства с политическите цели. Израел се е придвижвал във враждебна палестинска територия няколко пъти в миналото, но е трудно да се мисли за нещо, което да му е донесло нещо повече от временна почивка и обикновено скоро след това международното съчувствие се разсейва поради мизерията, причинена на палестинското население. Когато нахлу в Ливан през 1982 г. и обсади Бейрут, резултатите бяха катастрофални. Неговите местни съюзници - християнските фалангисти - в крайна сметка избиха палестинци в бежански лагери, когато Хизбула се превърна в страшен враг на Израел, подкрепян от Иран.
Натискането в сърцето на Газа рискува тежки битки с подготвени бойци. Ръководството на Хамас може да се разпръсне и да се скрие. И дори да бъдат намерени и свалени от власт, кой може да заеме мястото им? Точно както много израелци са сърдити на своето правителство заради самодоволството му, много жители на Газа са раздразнени от Хамас заради безразсъдството му при нарушаване на примирието, но всеки, наложен от израелците, няма да има легитимност. Окупирането на Газа за неопределен период от време би било повече от това, с което IDF може да се справи и след това, след като те напуснат, Хамас ще се възроди. Израелските военни цели рискуват да бъдат изключени от наличните средства.
И това предполага, че проблемът с Газа може да бъде задържан. Могат ли да бъдат овладени гневът и безпокойството на Западния бряг? Най-сериозно, може ли Израел да избегне война на два фронта? Вече имаше размяна на огън на израелско-ливанската граница с Хизбула. Представители на Хамас твърдят, че Хизбула ще се включи в битката, ако бъдат заплашени от "война на унищожение". И зад двете стои Иран, предоставящ реторична, както и материална подкрепа.
За Израел няма добри варианти. Ако имаше добри варианти вече щяха да са изпробвани. Израел се опитва да разработи военна стратегия за справяне със заплахата от Хамас, докато му липсва политическа стратегия. За момента е невъзможно да се идентифицира бъдещ modus vivendi с Газа. На никакви сделки с Хамас няма да се вярва, но няма и определен път за премахване на Хамас.
Там, където може да има възможности, е Западният бряг. Така или иначе има смисъл при сегашните обстоятелства да се избегне по-нататъшно изостряне и със сериозни усилия може да се намери начин да се докаже, че подобряването на отношенията не е невъзможно. Това не е висока летва, но за сегашното правителство може да е така. Тъй като Израел се сблъсква с ограниченията на военната мощ, може да се наложи поне да проучи възможностите за политически инициативи.
превод: News.bg