Ваня ИВАНОВА
На Стефановден (27.12.2023) в българската желязна църква „Свети Стефан“ беше отслужена Божествена литургия на гръцки език, последвана от назидателно слово срещу Българската православна църква (БПЦ), произнесено от Константинополския патриарх Вартоломей. В светинята на българския дух, в която през 1860 г. българите начело с Иларион Макариополски отхвърлиха властта на Цариградската патриаршия, 163 години по-късно с йезуитски фрази за божествена любов и необходимостта от единство, Вартоломей заклейми създаването на самостоятелна българска църква.
Измина почти месец оттогава, а в българските медии цари оглушително мълчание. Дали поради непознаване на фактите или от раболепие, но мълчанието е факт.
Литургиите и назидателните слова на гръцки език в български храмове, се случват не за първи път. Затова е необходимо да се напомни, че богослужението на български език е едно от основните искания на радетелите за самостоятелна българска църква, а славянските първоучители преди 13 века отхвърлиха триезичната догма и защитиха правото на всеки народ да се просвещава и да слуша християнска проповед на роден език.
В навечерието на 154-тата годишнина от създаването на Българската екзархия е уместно да се припомнят исторически факти и събития, които Вартоломей заклеймява, както и периодичните му провокации спрямо БПЦ.
До средата на IX в. България представлява типична за средновековна Европа държава, отличаваща се само в религиозно отношение от другите европейски страни, в които християнството е господстваща религия. Тази липса на равнопоставеност я поставя в международна и културна изолация.
Външнополитическата ситуация и вътрешнополитически съображения, свързани със заличаване на религиозните, културните и етническите различия между прабългари и славяни, както и необходимостта от консолидация на държавата, са главните причини за решението на българския владетел Борис (852-889) да покръсти българския народ.
Изворовите данни са категорични, че християнската вяра на българския владетел се е изграждала под източно и западно църковно влияние. На тези двустранни въздействия се дължала голямата предпазливост на владетеля относно избора на църковен център, с който би могъл да се свърже, без да рискува самостоятелността на българската държавата. След умело лавиране между двата основни центъра на християнството Рим и Константинопол, българският владетел се съгласява да приеме християнството от Византия, но не и да се подчини на тамошната патриаршия.
Историческите извори съобщават за тайното кръщене на българския владетел, който приема името на своя кръстник - византийския император Михаил и титлата княз. След покръстването на княжеското семейство, започва покръстването и на българския народ, представляващ процес, а не еднократен акт. В този смисъл може да се приеме преобладаващото в историографията становище, че през 864-865 г. българският народ приема християнството като официална религия, което определя културно-историческото му развитие и до днес.
Между 866 и 870 г. между Изтока и Запада се води борба за влияние върху новопокръстения български народ. България става причина не само за формалното, но и същностното разделение на християнството, на източно (православно) и западно (католическо), без все още тази терминология да се използва.
Княз Борис започва сложна дипломатическа игра, чиито резултат е извоюване на самостоятелна българска църква. Нейното признаване става на 4 март 870 г. на специален църковен събор в Константинопол, който решава новооснованата Българска християнска църква да бъде призната за автокефална (независима) архиепископия, канонически свързана с Цариградската патриаршия.
Решителен владетел с държавническо мислене, княз Борис I налага християнството като официална религия, но осъзнава, че проповедите на чуждите духовници се извършват на неразбираем език за българи и славяни. Българският владетел се стреми посланията на новата религия да достигнат до всички покръстени, затова създадената славянска писменост намира благодатна почва в българската държава, която изпитва остра нужда от славянско богослужение.
За да бъдат подготвени български книжовници княз Борис I изпраща много млади българи и сина си Симеон да се учат в Константинопол. През 886 г. той приема в столицата Плиска изгонените от Великоморавия ученици на светите братя Кирил и Методий - Климент, Наум и Ангеларий. С тях изработва план за широка просветна и книжовна дейност и създава Преславската и Охридската книжовни школи.
Симеон Велики (893-927) продължава делото на своя баща. През 893 г. първият църковно-народен събор в Преслав въвежда славянския език в богослужението и прави замяна на византийското духовенство с българско. Възходът на България и съществуващата тясна връзка между църква и държава, водят до укрепване на международния престиж на страната и църквата. След победата над Византия при Ахелой (20 август 917 г.) Симеон се провъзгласява за „цар на българи и ромеи”. През 919 г. църковно-народен събор официално провъзгласява Българската църква за патриаршия.
След падането на България под византийска власт през 1018 г., византийският император Василий II запазва независимостта на Българската църква под името Охридска архиепископия. Нейният предстоятел получава титлата „Архиепископ на цяла България”. Приемниците на Василий II намаляват обхвата на нейния диоцез в полза на Константинополската патриаршия. Успоредно с това Охридската архиепископия е подложена на елинизация (погърчване). Висшият клир се попълва предимно от византийски духовници, а в богослужението е въведен гръцки език.
През 1186 г. при възстановяването на българската държава братята Асен и Петър отхвърлят духовната власт на Охридската архиепископия и Константинополската патриаршия и учредяват автокефална Търновска архиепископия начело с архиепископ Василий.
Официалното и каноничното признаване на патриаршеското достойнство на Българската православна църква става през 1235 г. на църковен събор в Лампсак, Мала Азия. Със съгласието и подписите тогавашния Никейски патриарх Герман ІІ и на останалите източни патриарси на древните църкви на Александрия, Антиохия и Йерусалим, БПЦ е провъзгласена за Патриаршия, определено е нейното пето място в диптихите на православните църкви. Според издадения томос въздигането на БПЦ в патриаршия е „вечно и неотменимо“, както е вечно и неотменимо нейното пето място в диптихите.
След падането на България под турска власт през 1396 г. Българската православна църква загубва своята независимост (около 1416 г.), понижена е в ранг на митрополия и нейният диоцез преминава под юрисдикцията на Цариградската гръцка патриаршия, която е официален представител на всички православни християни пред султанската власт. Последният български патриарх - Евтимий Търновски е заточен, а оцелялото българско духовенство е подчинено на назначения от Константинопол митрополит Йеремия. Висшият клир се заменя изцяло с гръцки духовници, а в богослужението се въвежда гръцки език.
Падането на България под турско робство съществено променя ролята и мястото на вярата и църквата в живота на българския народ. През тези съдбовни за българите времена религиозната принадлежност започва да се отъждествява с българската народностна принадлежност. Въпреки липсата на държавна и църковна организация, въпреки унищожените стотици църкви и манастири, българското духовенство остава достоен духовен водач на своя народ. По време на робството българското духовенство поддържа жив не само спомена за държавността, но и за независимата Българска патриаршия.
В края на XVIII и началото на XIX в. патриаршеската администрация и висшият гръцки клир, решени да реализират „мегали-идеята“ за възстановяване на Византийското имперско наследство, започват елинизация на чуждоезичното православно население. Повечето епископи и голяма част от градските свещеници са заменени с гръцки клирици. Голяма част от славянските книги и ръкописи са унищожени, за да бъде заличена историческата памет. Това поражда недоволството на българите и през 20-те години на XIX век се слага началото на половинвековната църковно-народна борба, която е обект на многобройни публикации и изследвания. Висока научна стойност имат трудовете на акад. Иван Снегаров, проф. Т. Бурмов, проф. Михаил Арнаудов, проф. Петър Ников, проф. Зина Маркова, проф. Николай Генчев, доц. Олга Тодорова и др., чиито изследвания изобилстват с факти и научно-обосновани изводи.
През 1856-1860 г. в движението срещу гръцките митрополити се включват почти всички български провинции и цариградските българи, които подготвят почвата за извоюване на църковна независимост. Кулминацията в борбата за независима българска църква е Великденската акция на 3 април 1860 година По време на тържествената великденска служба в българската църква „Свети Стефан“ в Цариград митрополит Иларион Макариополски не споменава името на гръцкия патриарх, което според църковните канони означава отхвърляне на неговата власт.
Великденската акция е отговор на неотстъпчивата позиция на Патриаршията и се посреща с ентусиазъм от целия български народ. Една след друга българските общини се отказват от гръцките владици и признават за свой църковен глава Иларион Макариополски. През 1861 г. Патриаршията решава да се разправи с водачите на църковното движение и заточва Иларион Макариополски и подкрепилите го владици Паисий Пловдивски и Авксентий Велешки. Тези събития изострят до краен предел отношенията между българи и гърци и дават възможност за открита намеса на Великите сили. Тяхната намеса принуждава турското правителство да предприеме действия за окончателно разрешаване на българо-гръцката разпра.
На 28 февруари 1870 г. Високата порта издава ферман за създаването на независима българска църква под името „Българска екзархия”. В нейния диоцез, състоящ се от 15 епархии, са включени почти всички територии, населени с българи. За останалите области със смесено население се предвижда да се проведе народно допитване, за да се определи съгласно предпочитанията на населението под чия власт ще премине. През 1874 г. съгласно фермана в Скопско и Охридско е проведено допитване и мнозинството от населението заявява желание да се присъедини към Екзархията В резултат от плебисцита турското правителство издава берати за назначаване на владици в двете епархии и диоцезите на Екзархията са оформени окончателно.
Възстановяването на църковната самостоятелност представлява изключителен успех за българите по време на Възраждането. Извоюването на Екзархията е резултат от всенародните усилия за постигане на духовно-културна самостоятелност.
През 1871 г. в Цариград се провежда български църковно-народен събор от представители на епархиите в Северна България, Тракия и Македония, който изработва и приема Устав на Българската екзархия.
На 16 февруари 1872 г. за екзарх е избран видинският митрополит Антим I (1816-1888). Веднага след неговия избор за екзарх започва назначаването на митрополити и епископи.
Антим I е личност с изключителен принос за развитието на българската нация през втората половина на ХІХ век. В историята той остава завинаги като първия екзарх на Българската православна църква, като духовник, верен до края на дните си на своя народ, с безспорен обществен авторитет. Като всеки висш духовник, той до голяма степен е и политик. Движението за постигане на българска църковна независимост през ХІХ век не е само религиозен проект, а един от най-успешните политически проекти на българите, живеещи под османска власт. На практика границите на Екзархията очертават историческите права на българската нация в Мизия, Тракия и Македония и възможните бъдещи граници на самостоятелната българска държава, които се утвърждават от официалните турски власти. В този смисъл първият Българският екзарх е реален политически представител на православните българи, живеещи в империята. Изборът му се утвърждава от Високата порта, но Цариградската патриаршия възприема този акт като заплаха. През септември 1872 г. тя свиква събор, който обявява Българската екзархия и нейните водачи за схизматични.
Обединила духовно, политически и религиозно българския народ Екзархията е призната за първата национална институция. Българската екзархия е преходен исторически етап към възстановяване на Българската патриаршия, прекратила своето съществуване в края на XIV столетие.
Едва след края на Втората световна война са създадени условия за вдигането на схизмата (19.02.1945), диоцезът на Българската православна църква е свит само в държавните граници, но тя получава признание на пълната си независимост (автокефалия) и заема своето място сред поместните православни автокефални църкви. След 1945 г. българската общност в Турция минава под юрисдикцията на Цариградския патриарх, но свещениците продължават да са българи, посочени от Българската патриаршия, което е договорено при вдигането на схизмата.
На 10 май 1953 г. Църковно-народен събор възстановява патриаршеското достойнство на Българската православна църква. През същата година Цариградската патриаршия прекъсва контактите с БПЦ.
Осем години по-късно, на 27 юли 1961 г. Цариградската патриаршия официално признава възобновената Българска патриаршия и установява канонични отношения с нея, благодарение на посредничеството на Руската и Антиохийската патриаршии.
Съгласно църковния канон всички патриарси са самостойни, независими един от друг и с равни права между себе си в патриаршеското служение. В този смисъл те не могат да имат „духовен лидер”.
Въпреки канона Фенерската патриаршия се държи безцеремонно към поместните църкви и се изживява като „център на Православието“, претендиращ че притежава „свръхпатриаршеска“ власт, която има право да раздава правосъдие и да решава проблемите на целия православен свят. Тази линия на поведение достига своя апогей след 1991 г., когато за Цариградски патриарх е избран Вартоломей.
Дори кратък преглед на неговата публична биография дава отговор на много въпроси. Вартоломей е роден на 29 февруари 1940 година в село Зейтинли на остров Гьокчеада (на гръцки Имврос), с името Димитриос Архондонис. Въпреки, че е с турско гражданство, той принадлежи към гръцкото етническо малцинство в Република Турция. Началното и средното си образование получава на остров Гьокчеада и в Истанбул. През 1961 г. завършва Висшето богословско училище на остров Халки. През същата година е ръкоположен за дякон, а веднага след това е призован в редовете на турската армия, в която служи две години като офицер. Продължава образованието си в Рим в Източния институт (създаден за подготовката на кадри за мисионерска дейност на Ватикана в православния Изток) към Григорианския университет на Римокатолическата църква, контролиран от йезуитите. Последвалото обучение в Икуменическия институт в Босе (Швейцария) и в Мюнхенския университет (Германия), изиграват решаваща роля за формирането на неговите възгледи и убеждения. Вартоломей се завръща в родината си като убеден либерал, изповядващ икуменизма (движение за сливане в едно на всички християнски църкви, което през 1948 г. прераства в самостоятелна еретическа организация с управителен орган Световен съвет на църквите).
През 1972 г. става секретар в патриаршеския офис на патриарх Димитрий. През 1973 година Вартоломей вече е един от титулярните архиереи, а през 1974 г. е назначен за член на Синода и за председател на няколко синодални комисии: финансовата, каноническата, по междуправославните въпроси, по диалозите с монофизитите и с римокатолиците. Той представлява Константинополската църква на междуправославни и междухристиянски заседания, съпровождал е патриарх Димитрий при пътуванията му зад граница през последните години на неговото патриаршество. И нещо изключително важно - още като митрополит, става член на секретариата на Световния съвет на църквите.
На 2 ноември 1991 г. Вартоломей заема патриаршеския престол в Истанбул и символично е титулуван вселенски (Византия отдавна не съществува). Въпреки символиката при всеки удобен случай Вартоломей демонстрира върховна власт.
От многобройни публикации както в българската, така и в турската преса става ясно, че на 12 февруари 1994 г. Вартоломей заявява на българския свещеник в Истанбул Константин Костов, че българската православна църква е напълно подвластна на гръцката патриаршия и му разпорежда занапред да издава кръщелни и венчални свидетелства само на гръцки език. Това не е единственият опит за намеса на Цариградския патриарх в делата на Българската църковна община в града на Босфора, но това прелива чашата на търпението на отец Константин Костов, който по подобие на Иларион Макариополски спира да споменава името му. Вартоломей наказва „неподчинението“ на свещеник Константин Костов с уволнение, което предизвиква недоволство сред българската общност.
През 1996 г. Борислав Чипов - член на Българската православна фондация изпраща писмо до Патриарх Максим, в което се казва следното:
Настоящият гръцки патриарх във Фенер Вартоломей I от деня, когато е бил интронизиран, има за цел да погърчи и асимилира българската общност. Владиците на гръцката патриаршия често посещават нашите черкви и използвайки високите си чинове, идват неканени на най-видните празници да служат на гръцки език. В Истанбул гръцката патриаршия притежава над 80 черкви. Не е ли интересно, че докато гръцката патриаршия се оплаква от липса на духовници и докато техните черкви стоят затворени, намират духовници, които да изпращат в нашите черкви?...
Аз, въпреки че съм член на църковното настоятелство, не искам да отивам на черква на видните празници; жена ми и двете ми дъщери също не искат; майка ми и други като нея патриотки, членове на общността ни, също бойкотират и започнаха да не ходят на черква. Ние не искаме да слушаме гръцко слово в нашите черкви. На по-важните богослужения идват едва 15-20 души. За празника на Св. Стефан се разнесе слух, че пак ще идват гърците, и него ден имаше само 13 богомолци. Ще позволите ли да ни асимилират, Ваше Светейшество, въз основа на предполагаемия, но от никоя страна и до днес непубликуван официално оригинал на мнимия договор от февруари 1945? Според турското законодателство гръцката патриаршия няма право да сключва договори за църковни права на българи, живеещи в Истанбул, защото те са турски граждани. И затова договорът между гръцката патриаршия и Българската православна църква от 1945 според турските закони е престъпление. Искам да ви осветля по един въпрос. Според турското законодателство гръцката патриаршия в Истанбул е религиозен глава само на гърците, живеещи в Истанбул. И статутът, и поведението на гръцката патриаршия тук са едно комично противоречие. От една страна, тя има претенции за вселенска, а от друга, фигурира в Турция официално като Цариградска фенерска гръцка патриаршия. Костите на нашите деди, които до 1870 са се борили за освобождението от духовното иго на гръцката патриаршия, роптаят в гробовете…
През 2003 г. Борислав Чипов повдига обвинения срещу Вартоломей и срещу още 12 свещеници за това, че пречат на българската общност в Турция да изповядва религията си и да извършват религиозни служби.
През 2007 г. Върховният касационен съд на Турция отнема правото на православния Константинополски патриарх Вартоломей да ползва титлата „Вселенски“, с аргумента, че това нарушава турската конституция и заложения в нея принцип за равнопоставеност на малцинствата и религиите.
Няколко години по-късно (2010) Вартоломей започва война срещу паметника на Екзарх Антим І (1816-1888), издигнат по инициатива на Съюза на тракийските дружества в Бългaрия (СТДБ) в двора на българската църква „Св. св. Константин и Елена” в Одрин.
Периодичното поставяне на въпроса за неговото премахване е свързано със заклеймяването на Антим I като „схизматичен духовник“, въпреки че схизмата е вдигната през 1945 г.
Първата официална визита на Вартоломей в България през ноември 2015 г., е предшествана от условия, които той се опитва да диктува на Българската православна църква. Едно от исканията му е за незабавно премахване от двора на храма в Одрин паметника на Екзарх Антим I, поставено като условие за запазването на добрите отношения между двете църкви. Светият синод на БПЦ дипломатично отклонява претенциите като заявява, че той не е поставен от Българската църква и въпросът е от компетенциите на обществената организация СТДБ, която е поставила паметника.
Борбата на Вартоломей срещу паметника на екзарх Антим I е изключително скандална на фона на издигнатия (2015) приживе негов паметник на о. Халки в Мраморно море. Още по-скандални са забраните му за недопускане на български владици за богослужение в българските църкви, както и нескритите му амбиции да превземе българските храмове в Турция. Кулминация в дългата верига от скандални действия на Вартоломей е словото му на Стефановден в Желязната църква, в което заклейми създаването на самостоятелна българска църква. И за да бъде скандалът пълен в края на словото си Вартоломей изрази задоволство и благослов към Негово Високопреподобие Архимандрита при нашия Вселенски Трон г-н Харалампи Ничев, ефимерий на местната Община.
Въпросният архимандрит Харалампий (Ламбри Ничев Ничев) е компрометирана личност. Българските вестници изобилстват с публикации, от които става ясно, че скандално известният в България разколник Харалампий се е подвизавал като свещеник в няколко български епархии, преди да бъде изгонен от Видинския епархийски съвет. Като игумен на Добридолския манастир през 2009 г. е наказан за сделки с манастирски земи, за присвояване на пари, за системно отсъствие от светата обител и други. След като е низвергнат от БПЦ, напористият духовник се преквалифицира и става мениджър в казино.
През 2010 г. Харалампий става „епископ“ в една от многобройните гръцки разколнически групировки. През 2011 г. е осъден на 4 г. затвор условно и парична глоба. за длъжностно присвояване и злоупотреби.
След няколко години Харалампий се покаял (?) и Видинският епархийски съвет го възстановява в презвитерска степен, а след шестмесечен изпитателен срок му връща и титлата архимандрит. През юни 2016 г. архимандритът „прослави“ България с появата си на светия велик събор на остров Крит, на който БПЦ не изпрати представител. Нещо повече, Светият Синод на БПЦ оповести специално становище (21.04.2016), в което богословски аргументирано и отговорно изрази позицията си в защита на догмите и каноните на Православната църква и на практика се обяви против опитите за подмяна на Православието с икуменизма.
През 2017 г. архимандрит Харалампий напуска лоното на БПЦ и с протекциите на Вартоломей, преминава на служба към Цариградската патриаршия.
През 2021 г. Вартоломей използва извънредната ситуация, свързана с коронавируса и назначава Харалампий за духовник, който да се грижи за духовните потребности на българската общност в Истанбул, въпреки че Светият Синод не е давал съгласието си за това. Това е поредният опит на Вартоломей да демонстрира „свръхпатриаршеска“ власт и да постави под контрол българската общност в Турция.
Формално Вартоломей е поискал мнението на църковното ни настоятелство в Истанбул. И го е получил с уговорката „докато премине пандемията“. Тя премина, но Ничев остана.
Изнесените факти не оставят никакво съмнение, че Цариградският патриарх провежда политика, дирижирана от неговите покровители, която подкопава авторитета му сред православните християни. Той отдавна е загубил авторитет и пред турските власти, поради което не успя да защити статута на православния храм „Св. София“, която бе превърната в джамия. Турски медии го уличиха във връзки с базирания в САЩ ислямски проповедник Фетулах Гюлен. Нещо повече, някои го нарекоха американски агент. На този фон изключително тревожни са опитите и претенциите му за контрол над православните християни, които той заявява открито. По време на архиерейски събор в Истанбул (2018) Вартоломей в прав текст обяви, че ако се откаже от своите изключителни права (?) за решаване на проблемите на православния свят, поместните църкви ще действат като „овце без пастир“. Това изказване показва, че той е загубил реална представа за своето място сред останалите патриарси, без да си дава сметка, че ако продължи да действа все така безцеремонно срещу тях, може да остане в изолация.
Българските владици са мъдри и достойни хора, които дипломатично избягват скандали, но отсъствието на достойна реакция може да се изтълкува като мълчаливо съгласие с провокациите и властовите претенции на Вартоломей. Не бива да се забравя, че историята на БПЦ и българските православни християни е изстрадана. Тя непрекъснато напомня своите послания, свързани с вековната борба за достойнство и самостоятелност, които трябва да се отстояват и днес.