Коментар на Атанас Будев
Предлагам някои разсъждения за по-значимите задръствания в международните отношения и за това как биха могли да се отпушат поне някои от каналите на международното разбирателство и сътрудничество. На места съм повтарял тези от предишни мои текстове, за което моля за извинение. Но това в някаква степен беше неизбежно предвид стремежа към сравнително панорамен и методологически характер на този текст. Най-важното, обаче, е да се опитаме да разберем генезиса на конфликтите и проблемите и, прескачайки нивото на изобилстващите общи и не много значещи коментарии, да потърсим обяснения и възможни пътища за решаването на някои от тях. Текстът по-долу е разделен на четири основни части, както следва:
Част I. Геополитическият характер на съвременните глобални противоречия и противодействия. Тяхното „съжителство“ с принципа на суверенното равенство.
Част II. Изграждане и развитие на глобална междудържавна общност на основата на все по-пълното прилагане на принципа на суверенното равенство.
Част III. Размисли за възможните ходове, водещи към възстановяване на диалога, доверието и сътрудничеството на международната арена.
Заключение: Как най-общо се възприемат посочените международни тенденции и събития от българската външна политика?
Настоящият текст беше замислен малко като базисен учебен материал, в който не се предвиждаше включването на въпроси за външната политика на България. Но колкото повече напредваше писането, толкова повече се засилваше убеждението ми, че някои основни обобщения и два-три конкретни примера, под формата на заключение, биха били естествен завършек на досегашния текст.
Как изглежда на описания дотук международен фон външната политика на Република България? Бих казал: не особено убедително. От една страна, членството на нашата държава в НАТО (2004) и Европейския съюз (2007) даде съществени импулси за националното ни развитие и е основната външнополитическа гаранция за нашата национална сигурност. От друга страна, това изглежда „успокои“ българската външна политика, като тя все още не може да постигне съществен напредък в усилията за „ смислово инкорпориране“ на националния интерес в общите решения на евроатлантическите структури, но най-вече - която не успява да се освободи от традиционния за нея сателитен синдром. Напротив, без каквато и да било самокритичност и по най-лесния начин тя прехвърли този синдром към новия „голям брат“, за което си има номенклатурни и други обяснения. Сателитният синдром е пряко противоположен на общо-демократичните и евроатлантическите ценности, той е антинационален, с предателски по същество ефект върху външната политика на България.
Поради горе-посочената и други причини българската външна политика все още не успява да стане силна (не силова, а силна!). За преодоляването на нейните дефекти са необходими здрави и стабилни ценностни опорни жалони: национално достойнство, суверенно равенство и външнополитическа решителност при отстояване на националния интерес и възприетите ценности. В една от предишните ми статии, любезно публикувани от Факти.бг през миналата година, се опитах да дам дефиниция на това, което наричам „силна външна политика“: това е принципна, интегрална и професионално провеждана външна политика, придържаща се приоритетно към защитата и максимално възможното осъществяване на националните интереси, към принципите на суверенното равенство и националното достойнство и на тази основа - към повишаване на международната субектност на съответната държава.
Бих искал да разгледам няколко примера, имащи пряко отношение към изложените до момента оценки и виждания и, показващи сериозния потенциал за развитие и утвърждаване на българската външна политика като силна и резултатна. Разбира се, при наличие на желание за това. Първият пример е свързан с общностната външнополитическа принадлежност (не ориентация, а принадлежност!) към НАТО и Европейския съюз. През последните 2-3 години претендиращите за най-евроатлантически партии и техните лидери говорят за реална и дори често пъти – за непосредствена опасност от преориентация на България към Евразия. При това го правят с такъв апломб, че вече звучи трагикомично. Ако някой плаши българското общество с такава преориентация, която българската общественост даже не приема като тема за дискусия, той очевидно го прави не от тревога и загриженост за нашето национално и евроатлантическо развитие, а с вътрешнополитическа корист. За някои такъв подход е животоспасяващ за тяхната политическа кариера. Това са номенклатурно-кариерните прояви на национална безотговорност, каквито, за съжаление, винаги е имало у нас.
Нашите национални цели и задачи не се определят от някаква цивилизационно-културна дихотомия Изток – Запад, нито от антиномията демокрация – автокрация, още по-малко от съотношението комунизъм – антикомунизъм. Основният приоритет на нашите национални цели и задачи е оптималното (по обем, качество, темпове и справедливост) наше национално развитие от тук на сетне. Хосе Ортега-и-Гасет твърди убедително, че общественото обединение на една нация не се дължи толкова на общото минало, колкото на общ проект за бъдещето. Всяко едно политиканстващо обръщане към миналото ни отклонява от този приоритет. Проблемът, обаче, не е само в прахосването на обществена енергия. Практиката на политизирани обръщания към миналото в ежедневния живот изважда на преден план повърхностни и некомпетентни, но емоционално гръмко-гласни хора, повечето от които - неспособни да провеждат национално-отговорна политика. И съответно – пречат на истински способните и морално-устойчиви личности да ръководят нацията. Ние трябва да върнем честността, смелостта и другите традиционни ценности в българския политически и културен живот. Това е въпрос на живот и смърт за българската държавност и българската нация!
Вторият пример се отнася до дискусиите около евентуалното създаване на мега региони в света, съотношението регионализация - интернационализация и геополитическите ажиотажи в тази връзка. В това отношение представляват интерес някои външнополитически акценти в обръщението към ДПС от 7 януари т. г. на почетния председател на движението д-р Ахмед Доган. Д-р Доган посочва, че „Динамиката на геополитическия контекст е ново предизвикателство пред защитата на националните интереси, националната сигурност и националния суверенитет“ и, че сме на прага на „дългосрочно противопоставяне на Глобализма с очакванията на националните държави и националните идентичности“. Д-р Доган смята, че вероятно „тази тенденция ще бъде съчетана с опити за възстановяване на сферите на влияние на бившите империи и ще „приключи“ едва с преобразуването на ПОЛИТИЧЕСКИЯ НИ СВЯТ в легитимно многополюсен и, разбира се, след намирането на контролиран баланс между „старите“ и „новите“ велики сили. Травмиращо е, че не винаги си даваме сметка за това.“ Ето тази последната, изтъкната от д-р Доган вероятност, считам, че си заслужава да бъде обсъдена.
Съгласен съм, че наистина е травмиращо, ако не си даваме сметка за същността на много от горните думи на д-р Доган. Единствената теза на почетния председател на ДПС, която оспорвам е, че „преобразуването на ПОЛИТИЧЕСКИЯ НИ СВЯТ в легитимно многополюсен“ и „контролираният баланс между старите и новите велики сили“ биха се наложили в международните отношения. Логично е да се предположи, че това ще стане „отгоре“, т. е. – от самите „велики сили“ (иначе кой би ги контролирал?).
Малко по-напред в този текст обяснявам защо не мога да приема безусловно словосъчетанието „легитимно многополюсен свят“, поради което тук не вземам отношение по този въпрос. Д-р Доган поставя въпроса за разбиране на другите посочени от него международни процеси, в което е много прав, но не посочва какво аджеба трябва да правят малките и средни суверенни страни, за да защитят интересите си, освен да се стараят да разбират ставащото на международната арена. (Това не е критика, защото в едно такова кратко обръщение няма как да се развият всички засегнати теми!). Според мен, движещите сили в съвременните международни отношения вече не се доминират само от глобалните (велики) сили, даже не само от тях плюс така наречените „средни сили“, но и в значителна степен вече се влияят от голямото мнозинство суверенни държави. Както беше посочено в текста, резонно е да се очаква постепенно обединяване на усилията на всички страни, които считат, че срещу възможните негативни развития в международните отношения в резултат на себични действия и силови злоупотреби от страна на глобални и регионални сили, трябва да има контратежест в лицето на глобална международна общност, изграждана и развивана на основата на все по-пълното прилагане на принципа на суверенното равенство. Тази тема на бъдещето (или радикалното реформиране на ООН като нейна алтернатива), дават възможност за участие от позициите на принципна и силна външна политика и, заедно с това, – за постъпателно повишаване на авторитета и международната правосубектност на нашата страна. Предлагам да се възползваме от тази възможност.
Третият пример за необходимостта от едно по-точно калибриране на външната политика на България е нейното освобождаването от „късната русофобия“, заляла част от българските политици и политически анализатори. Защо „късна“? Ами защото, когато в някои средноевропейски страни по времето на комунизма се раждаха съпротивителни движения срещу съветската агресия, съпроводени от известна русофобия, у нас май нямаше нито съпротивителни движения, нито русофоби. Всъщност, много е възможно част от сегашните „късни“ български русофоби тогава да са били…. русофили. Ако екс комунистическите и евроатлантическите политици на България бяха крали по-малко, техните евразийски страхове отдавна да бяха изчезнали. Във всеки случай, според моето мнение, „късната русофобия“ е признак на комплексираност.
Атавистичната конфронтация между русофили и русофоби е много вредна за националните интереси на България. На първо място, защото трябваше отдавна да е обект на интерес най-вече на историците. За съжаление, глобалните геополитически противоречия между Запада и Русия ѝ вдъхнаха нов живот. Веднага се намериха „агресивни елементарници“, възползващи се от тази ситуация. Номенклатурният нюх, останал в наследство от комунизма, подсили българския сателитен синдром и той стигна до неподозирани и невъобразими падения. Бедата не е, че има такива хора – има ги и не можеш да избягаш от този факт; бедата е, че с получаваните „геополитически ренти“ от Изток и от Запад и с нахалството си те не оставят място за политическа изява на независимия български интелект, човешки и патриотичен капитал. Не помагат русофилски позиции, които или не виждат достатъчно добре имперските руски амбиции, или боравят с характеристики на далечното минало. Разбира се, честни хора има и при едните, и при другите, и затова осъждам категорично тоталитарния похват да се отговаря институционално на авторски материали или интервюта, каквито примери имаше напоследък.
На всички би трябвало да е ясно, че атакуването на всичко руско, независимо от престъпната руска агресия в Украйна, няма нищо общо с евроатлантизма и е контрапродуктивно. Този подход, освен това, издава опасна агресивност - в миналото така се е водела народопсихологическа подготовка за започване на война! Една истински силна българска външна политика трябва задължително да прави дълбоката разлика между агресията на руския режим и традиционно близките културно-исторически връзки между българския и руския народ. Показателно е, че в обществеността се оспорват различни исторически твърдения за двустранните отношения, но не се оспорва фактът на наличие на такива близки връзки.
В предишни статии вече предложих и сега повтарям предложението си българската външна политика не само да престане с русофобските си протуберанси, а напротив – да съдейства според възможностите си за преодоляване на русофобските настроения в евроатлантическите структури и в други съюзнически страни. Разбира се, без това ни най-малко да означава отстъпчивост към агресора. Независимо от все още мнозинствената обществена подкрепа за режима на Путин, в Русия винаги е имало и винаги ще има безстрашни и непреклонни борци за мир, които ежедневно рискуват свободата и живота си. Не се съмнявам, че техният глас занапред ще бъде все по-силен. Този глас, а не нещо друго, ще реши проблемите на и с Русия. Да не се правят крайните русофоби, че не разбират това!
Република България би следвало гъвкаво да съчетава прилагането на силна външна политика с изискванията и ангажиментите на лоялно и активно членство в НАТО и ЕС, които са неотделима и приоритетна част от тази силна политика. По принцип тези две неща не си противоречат, а се допълват. Животът обаче понякога е по-сложен и може да представи комплицирани казуси и ситуации. Затова ние никога не трябва да забравяме общо-демократичните и евроатлантическите ценности, но преди всичко трябва да помним, че никой не е по-голям от суверенното решение!
София, януари 2024г.
Атанас Будев