Журналистът д-р Дирк Ауер беше отличен с годишната медийна награда на Дружеството за Югоизточна Европа. С него разговаря Александър Андреев.
ДВ: Решението Ви да работите като журналист в България има много интересна история. Нека да я чуем. Тя започва през 2003 година, нали така?
Ауер: Да, точно през 2003. Заедно с тогавашната ми партньорка решихме да отидем да живеем на Балканите и да работим като журналисти. Опънахме на масата картата на Югоизточна Европа, която дотогава изобщо не познавахме - най-горе Загреб, най-долу Истанбул - и идентифицирахме два големи града - Белград и София. Решихме, че ще бъде София, защото по онова време в Германия малко се знаеше за България, а страната беше на път да влезе в ЕС. И така, натоварихме малко багаж в един бус „Фолксваген“ и потеглихме към София, уж за една година.
ДВ: А те станаха седем.
Ауер: Да, седем. Първо беше замислено малко като експеримент, а после стана съвсем сериозна работа. Работехме най-вече за обществените медии в Германия, моята партньорка следеше отблизо ставащото в България, а пък аз покривах и Западните Балкани. До 2010 София беше главната ни база.
ДВ: Ако сега трябваше да вземете това решение: Щеше ли пак да се заселите в София?
Ауер: Иска ми се да имам същия кураж като тогава… Сега като си мисля, даже се изненадвам, то си беше като скок със завързани очи. В човешкия живот явно се появяват прозорци или врати, през които трябва да скочиш. Тъй че, изобщо не съжалявам за София, напротив. Беше чудесно преживяване, а регионът си остава приоритетен за мен. По-късно се преместихме в Белград, сега отново съм в Берлин, но продължавам често да пътувам из Балканите и да публикувам своите журналистически материали.
ДВ: Да, слушах преди време едно много интересно Ваше радиопредаване за отношението на българите към Русия. Само часове преди да Ви връчат наградата, в Русия беше убит Алексей Навални, а българите също много се вълнуват от тази новина. Как накратко бихте описали впечатленията си от нагласите на българите към Русия?
Ауер: То беше едно дълго журналистическо проучване, пътувахме десетина дни из цяла България. Най-силно впечатление ми направи това колко дълбоко свързани с Русия се чувстват някои хора в България. Спомням си например за една жена, която живееше в село близо до прохода Шипка. Тя разказа как всяка сутрин от кухненския си прозорец гледала към паметника и всеки ден благодаряла на руснаците за това, което са направили за българския народ – Освобождението в резултат от Руско-турската война. „Без руснаците още щяхме да живеем под турско господство“, каза ни тя. Разбира се, това е и резултат от определена идеологическа обработка, от образованието навярно още по времето на комунизма, но за мен беше изненада, че у много хора тези чувства и емоции са изключително дълбоко вкоренени. Изненада, но и обяснение на факта, че сред държавите от ЕС именно в България населението е най-приятелски настроено към Русия. За разлика от други страни, в България то не е просто носталгията по комунизма, а нещо, което се корени по-далеч назад в миналото. Направи ми впечатление често повтаряният израз за „двойната освободителка“. В село Розовец се запознахме със стария кмет, който също ни говори за това така наречено „второ освобождение“. Бях смаян. За него цялата му собствена биография се оказваше свързана с присъствието на руснаците. Руснаците индустриализирали страната, руснаците построили фабриките и т.н. А този човек беше обиколил целия свят! Но в момента, тъй да се каже, си се беше върнал на село. И вярваше, че всичко хубаво в неговия живот е било свързано със Съветския съюз, респективно с Русия.
ДВ: А за войната?
Ауер: За войната в Украйна: веднага забелязваш как се чуди какво да каже. Казва: „Смятам, че тази война е грешна, смятам, че е лоша.“ Впрочем, той говореше от името на всички хора в селото – то беше едно старо партизанско село. И твърдеше, че повечето хора в селото – макар да имат проблеми с войната, макар да са шокирани и да я смятат за неправилна – все пак не могат да забравят обстоятелството, че руснаците два пъти са ги освободили. То някак си е свързано с биографиите им и те явно не могат просто да кажат: „ОК, сега обаче Русия е лоша“.
ДВ: Като казвате „двойна освободителка“: сещате ли се за един паметник в центъра на София? Харесвате ли го, смятате ли, че там му е мястото?
Ауер: Е, това не е въпрос на естетика. В случая естетиката е изтласкана на заден план от политическата символика. За мен като журналист това е много интересно място, защото там кристализира сблъсъкът между тези две течения, които непрекъснато се конфронтират в България. Ние и за това направихме едно предаване, по повод 9 май: за русофилите край паметника, които почитат „освобождението“, и за контрадемонстрантите. Това е невероятно интересно място, наистина, с графитите, с тези напрежения… Всъщност по-добре е така да си остане, може би да се „обезглави“, но да си остане това епохално място, което е.
ДВ: Ако в Германия някой Ви попита: Къде да отида в България, какво да видя на всяка цена? Кое е най-интересното, кое е най-красивото? Вие лично какво си „донесохте“ от България?
Ауер: В туристически смисъл ли?
ДВ: Не, във всякакъв смисъл.
Ауер: Най-много обичах да обикалям из страната. Така човек се натъква на най-отворените врати и преживява най-хубавите моменти. Невероятно е как се запознаваш с нов човек и после прекарваш цял ден с него, той те кани у дома си… Това за мен е тази култура на отворените врати на Балканите. Няма нужда да се уговаряш предварително: като журналист просто отиваш там и започваш да задаваш въпроси. И другото изненадващо: никой не ме пита дали съм от голяма медия и изобщо от каква. Казвам, че съм журналист и с това въпросът е приключен. Сякаш за тях е по-важно какъв е човекът насреща им, журналистът, който подготвя публикацията. Дали този човек е мил или не – това явно им е по-важно, отколкото визитната картичка и името на медията. Това страшно ми харесва.
Автор: Александър Андреев