Моля за извинение за израза, но го взех от ФБ, където се беше събрала „критична маса“ привърженици на ПП-ДБ. Няма да цитирам останалите „мнения“, понеже тези, дето са ги написали, ще ме докладват. Ако някой се интересува – може да си ги намери, има бол.
Отвъд злобата – гледаме една абсурдна пиеса с няколко финала и непрекъсната смяна на местата. Това коментира във "Фейсбук" Георги Даскалов.
Първо се разбра, че споразумение няма.
После – госпожа Габриел отиде в президентството и изчете един списък и народът – кой с облекчение, кой със скърцане на зъби – вика – разбраха се, Аллах керим.
Обаче малко по-късно се разбра, че не била питала някои хора дали искат да са министри.
Първата ми реакция беше, че така не се прави. И втората ми реакция е такава.
Но все пак се замислих защо стана така. Слушах вчера една от ГЕРБ-преговарящите, г-жа Сачева и тя леко повдигна завесата. ПП-ДБ, рече тя, просто протакаха, печелеха време. Но не отиде по-нататък.
На мен ситуацията ми изглежда така, без да съм им светил.
ПП-ДБ не се доволни от разпределението на властта, но се сблъскват с неотстъпчивост. Обаче имат някаква надежда, че нещата може да се преобърнат – било, ако „намагнитят“ Борисов, било, ако има някаква друга форма на натиск, изобщо, ако се появи нещо, на което старите гърци викали Deus ex machina, Бог от машина.
В древногръцкия театър, когато действието се заплитало и не се виждало решение, с въжета спускали
Deus ex machina, който разчиствал противоречията, въздавал справедливост и всичко приключвало с хепиенд.
При това положение Борисов и ГЕРБ играят ва банк и дават папката, без да има окончателно съгласие, водени донякъде от старата българска максима „Партията може да остане без членове, но без кандидати за министри – никога“.
Извън майтапа ГЕРБ се опитва да форсира нещата, навярно защото има опасения, че може разтеглянето наистина да бъде използвано за натиск за отстъпки.
И понеже се страхува от избори по-малко, отколкото ПП-ДБ, може да рискува. И рискува.
А от ПП-ДБ си мислят, че могат да изиграят картите така, че отново да водят и да спечелят, без да им се налага да ходят на избори.
Може и да могат. Аз лично мисля, че не могат.
А ако се стигне до избори, там ще се видят някои неща.
В тази посока искам да разкажа един разговор, който подслушах тази сутрин пред „Фантастико“ в „Коньовица“.
Три възрастни жени седнали на пейките на слънце, пият кафе и си говорят.
Едната вика – дойдох да си купя боя за коса. – Каква? – Гарниер. И „Ленор“ си купих.
Лека-полека разговорът се пренесе в политиката. И едната вика – аз не съм нито за едните, нито за другите, ама тоя Василев е много нагъл. А другата додаде – а пък другия – да беше си стоял у Канада. Тука погрозне.
Знам, че мнозина ще ми кажат, че аналогични разговори се водят и из софийските офиси, само че с обратен знак.
Но при демокрацията мнението и на пенсионерките от „Коньовица“, и на юпитата от бизнес центровете, и на селяните от покрайнините на България имат еднаква тежест.
Защото всеки има право на един глас.
И всички живеем заедно в България, и животът съвсем не е само хитрини, интриги и прецакване.
Както понякога изглежда.