Другата международна тема, която трябваше да се дебатира активно на отминалите избори, но остана в границите на медийните разсъждения, разбира се, е Европейският съюз и неговите основни проблеми. Може да прозвучи като клише, но Европейският съюз (ЕС) днес наистина се намира на един от най-важните кръстопътища на своето развитие. И това, че резултатите от изборите за Европейски парламент (ЕП), от една страна, отразиха очакваното нарастване на влиянието на националистическите партии (някои от тях – крайно десни, но други – не), а, от друга, - партиите от традиционните групи (ЕНП и ПЕС) запазиха като цяло своето мнозинство, далеч не означава преодоляване на драматичния момент. Приказката „business as usual“, т.е. – продължаваме както обикновено, повече от същото – може да бъде изключена за дълго време напред. Авторът на тази статия си поставя за цел да обясни, според възможностите си, защо това е така. Поради обширната тема бих се спрял в най-общ план на два от основните аспекти в развитието на съюза: един (вътрешен) – необходимост и обща насоченост на реформите в ЕС, и един (външен) – геополитическата тежест на ЕС.
В своите изказвания повечето кандидати за депутати в Европейския парламент акцентираха върху засилването на отбранителните способности на ЕС, подкрепата за Украйна и отхвърлянето на идеята за въвеждане на квалифицирано мнозинство при вземане на определен вид решения. Тези въпроси са важни за външната политика на нашата страна, като по някои от тях България има твърда официална позиция като подкрепата на запазване на досегашното положение и специално на правото на вето. По въпроса за отбраната на ЕС ще спомена, че считам изграждането на европейски въоръжени сили и укрепването на отбраната на съюза като безспорна необходимост (такава позиция заемам още в моята книга „Държавни отношения и ценности в Европейската криза“, 2017, когато международното положение в Европа не беше толкова напрегнато). Същевременно, някои кандидати отправиха призиви „да не се милитаризира Европа“, едни очевидно несериозни оценка и подход при сегашните международни обстоятелства.
НЕОБХОДИМОСТ И НАСОЧЕНОСТ НА РЕФОРМИТЕ В ЕС
Бих искал да започна по-отрано, например, от Договора от Маастрихт (1992), след който още по-отчетливо се очертаха две основни направления в дебатите за по-нататъшното развитие на признатия като sui generis (сам по себе си) европейски проект: „федералистко“ и „евроскептично“. Започвам от този момент, за да си даде читателят ясна сметка, че на федералисткото направление още от тогава не се противопоставя „конфедералисткото“, както е логично, а „евроскептичното“ !?! Некоректна подмяна! На това направление се определяше, следователно, ролята на парий. Референдумите в Нидерландия и Франция и Лисабонският договор (2007) се опитаха да закрепят вербално хибридния характер на евросъюза, но малко след това се появи терминът „повече Европа“ в неговата интерпретация на „повече федералистка Европа“.
Призивът „За повече Европа!“ имаше своя емоционален заряд, но се интерпретираше едностранчиво, в подкрепа на федерализма, повтаряйки горния алогизъм. Аз твърдя, например, че канализирайки и направлявайки по-добре междудържавното сътрудничество между страните-членки, може да се постигне по-значима и постъпателна евроинтеграция, включително за развитието на единния пазар и на политическото сътрудничество; може да се постигне по-резултатно взаимодействие и по-голямо доверие между страните-членки, повече, отколкото може да наложи една квази-федерална институция или директива, например. А постигнатото би било по-дълготрайно и с повече възможности за по-нататъшно развитие. Мисля, че по този начин се създават по-благоприятни условия за съвместяване на държавните отношения (с техния акцент върху националния интерес) и европейските ценности. Но пред все по-силната федералистка тенденция в развитието на Евросъюза привържениците на горните по-скоро конфедеративни идеи вместо да ги развиват като контра-теза бяха принудени да съсредоточат усилията си в една нежелана от тях кръгова отбрана.
Ако политици и експерти бяха оставени свободно да дискутират най-доброто развитие на ЕС, убеден съм, щяхме да имаме по-добри резултати в европейската интеграция. Но, не би. По време на горните спорове някакъв евробюрократ или кой знае какъв злосторник измисли термина „политическа (не)коректност“ и постави началото на най-голямата вреда, нанасяна от човешки фактор на евроинтеграцията и на ЕС. Това – казано фигуративно. Иначе, както е вече добре известно, става въпрос за колективна бюрократична безотговорност.
Ясно е, че интересите и ценностите не се проявяват в чист вид – те подлежат на интерпретиране, за да постигнат възможната еднопосочност и взаимно подпомагане. Безкритичното и недиалектично съединяване на ценности, претендиращи да бъдат универсални, и интересите на отделните държави, които по дефиниция са уникални за всяка държава, не само е теоретично несъстоятелно, но и подвеждащо в практически план. Защото приема идеологически форми на заместване на основните юридически принципи на изграждане и развитие на системата на международните отношения, осигуряващи в нарастваща степен саморегулиращо функциониране и неизключващ характер на тази система – принципът на суверенитета и особено – принципът на суверенното равенство. А това, което е валидно за международните отношения като цяло, е валидно и за страните-членки на европейския интеграционен проект. При една малка особеност - те предоставят част от суверенитета си на наднационалните институции на ЕС, но при тях остават съществени „остатъчни“ суверенитети, чиито контакти помежду им също трябва да се развиват на основата на суверенното равенство. Ако последното не се спазва, условията за защита и възможното вписване на националните интереси в общоевропейски документи и проекти на наднационалните органи са различни, което поражда разочарования, недоволства и накрая – разминавания по принципни и текущи въпроси на евроинтеграцията. По този начин принципът на суверенното равенство е едно от основните свързващи и сплотяващи звена между държавните отношения на страните-членки на ЕС и европейските ценности. Това не винаги се осъзнава.
Световната финансово-икономическа криза 2008 – 2009г. свали частично евробюрократите-федералисти на земята и малко подобри позициите на привържениците на конфедеративните (национални) форми на развитие на европейската интеграция. Това беше времето на подготовка и представяне на Бялата книга на Комисията, оглавявана от Жан Клод Юнкер. Нейните 5 сценария имаха достойнството, че не противопоставяха открито „проевропейци“ и „евроскептици“, но в практически план не донесоха особена полза. Според доста по-късни проучвания (Докладът на Енрико Летта, 2024), горната криза, последвана от кризата на суверенния дълг, бежанско-мигрантската и други кризи доведоха до “връщане към предимно междуправителствено управление“ на ЕС в лицето на засилените позиции на Европейския съвет спрямо другите европейски институции и най-вече – спрямо Европейската комисия. Изглеждаше, че самото развитие на събитията дава аргументи на „евроскептиците“.
Тежестта на Европейския съвет се засили още повече при новите кризи – пандемията, енергийната криза, руската агресия и войната в Украйна. Но основните противоречия междувременно бяха еволюирали и вече бяха от друго естество – традиционните противопоставяния се развиха в значителна степен между неолиберали-глобалисти, от една страна, и акцентиращите върху националните интереси, от друга. Считам, че забуксуването на неолибералната глобализация и особено последиците от няколкото бежански вълни в Европа допринесоха най-много за бурния ръст на влиянието на националистическите партии, които вече се стремят към управлението, а не разпадането на ЕС. Предпочитам термина „националистически“, макар да е доста неточен и изискващ прецизиране във всеки един конкретен случай, вместо активното медийно използване на термини като „популистки“ или „крайно десни“. Без да се отива далече, за пример бих посочил българската политическа партия „Възраждане“, която е очевидно популистка и проруска, но поне засега няма основания за определянето ѝ като „крайно-дясна“.
Въпреки че проучванията на Евробарометър обясняват ръста на влиянието на националистическите партии основно с прекариата, икономическата несигурност, социалната ексклузия, бедността, лошото ниво на здравеопазване и др. моето лично мнение е, че този ръст се дължи на първо място на последиците от бежанските вълни и масовата незаконна миграция, които не просто създават социални проблеми, а влияят (на места – радикално) върху начина на живот и ежедневната сигурност на европейските граждани в страни – основни адресати на въпросните вълни: Германия, Франция, Нидерландия, Швеция и т. н. Показателно е и названието на една от националистическите групи в Европейския парламент – „Идентичност и Демокрация“: демокрация – да, но запазвайки идентичността на приютилото бежанци и имигранти местно гражданство.
Най-общото и накратко изложено в предишните редове полу-тематично, полу-хронологично противопоставяне между „федералистките“ и „евроскептичните“ (националистическите) сили от „Маастрихт“ насам води до осъзнаването на необходимостта, а вече и до началото на някои важни реформи и нови моменти в сегашната европейска политика:
-втвърдяването на мигрантската политика след последните реформи-решения на ЕС в тази област се приема добре от обществеността и е крачка в правилна посока (това допринесе, според мен, електоралният ръст на националистическите партии да не бъде толкова голям, колкото се очакваше);
-движението надясно на дясно-центристките европейски партии и възприемането от тях на някои позиции от платформите на националистическите крайно-десни партии с цел ограничаване на електоралния подем на последните също имаше известен ефект, като вследствие на това всъщност цяла политическа Европа отиде по-надясно. За разлика от много анализатори аз засега не намирам в горното някаква особена морално-политическа грешка или отстъпление. В края на краищата историята на европейските страни е пълна с примери в това отношение, много от които съзидателни;
-войната в Украйна, свиването на „интернационализацията“; конфронтацията с Русия и редица трудности в отношенията с Китай; новата тежест на страните от Глобалния юг и други външни фактори допълнително усилват необходимостта от реформирането на ЕС. През м. ноември 2023г. ЕП прие на своя пленарна сесия предложението на Комитета по конституционните въпроси за реформирането на Лисабонския договор, като едновременно с това изиска то да бъде представено на Европейската конвенция за проучване. Оттогава, обаче, Европейският съвет не се е занимавал с този въпрос, като явно го е отложил за след изборите, когато е логично да очакваме по-подчертани десни позиции;
-Споменатият вече доклад на комисията, председателствана от бившия министър-председател на Италия Енрико Летта, прави предложения за реформи на най-голямото достижение до момента на европейската интеграция – единният пазар. Според доклада, единният пазар не е в добра форма и е доста фрагментиран. За преодоляване на това състояние и по-нататъшното развитие на единния пазар докладът на Е. Летта предлага интегриране на финансовите пазари, създаване на „съюз на спестявания и инвестиции“; засилване на капиталовия пазар, сближаване и хармонизиране на фискалните политики, нови и по-силни инструменти като например „Офис на единния пазар“ и др.
Докладът „Летта“ прави извода, че икономическият национализъм в ЕС отново е реална заплаха и, че „национализацията на Европейската политика е неизбежна, ако Съветът остане с ключова роля в процеса на вземането на решения.“ (Федералисткият акцент на този доклад е очевиден.) Накрая се прави уговорката, че ако докладът не се приеме от всички, не би трябвало да се отхвърля изцяло, а да се използва като база за формиране на ad-hoc „коалиции на желаещите“ по някои от предложенията. Сравнявайки доклада „Летта“ с Бялата книга на Юнкер, твърдя, че една немалка част от новите предложения са добре забравени стари, което не е добра атестация за досегашните способности на ЕС да се реформира;
-Руската агресия в Украйна, започнала през м. февруари 2022г., и реакциите на НАТО, ЕС и като цяло на западния свят на тази агресия, е вероятно най-силния фактор, засегнал възможностите за реформи на Евросъюза и тяхната насоченост, неговото икономическо и социално развитие, геополитически позиции и тежест. Тези събития изведоха на преден план необходимостта от изграждане на европейски въоръжени сили, имащи необходимия сдържащ потенциал.
Мисля в крайна сметка, че реформите трябва да „модернизират“ цялостната дейност на ЕС, изоставяйки тезата, че Европа се развива преодолявайки своите кризи. За последователно решаване на противоречията между „федералисти“ и „евроскептици“, между глобалисти и националисти, в ЕС е нужна много по-висока степен на политическа кохезия и разбирателство, гарантиращи на практика правно фиксираните реформи.
Единството ни е нужно, за да си изясним вида политически съюз, към който се стремим, като не е задължително това да се постигне по пътя на федералното развитие на Евросъюза. Най-вероятното е да се запази хибридният характер на съюза, но компетенциите трябва да са точно фиксирани, без неясноти и двусмислия. Защото, ако не знаем към какъв политически съюз се стремим, ние винаги ще се колебаем и ще си противоречим около начините на съвместяваме на национални интереси и европейски ценности. Освен това, един незавършен, мозаечен политически съюз, който върви след събитията, преодолявайки кризите си, няма как да стане глобален геополитически играч.
ГЕОПОЛИТИЧЕСКАТА ТЕЖЕСТ НА ЕС
В своето първо обръщение „За състоянието на съюза“ през 2020г. председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен заяви: „Светът се нуждае от нашето лидерство… Ние можем да бъдем ваятелите на един по-добър световен ред…. Имам предвид геополитическа комисия.“ В края на мандата на Комисията фон дер Лайен, обаче, резултатите от засилването на геополитическата тежест на ЕС или не се забелязват, или са много скромни.
Отново предлагам да се върнем малко назад. Намаляването на геополитическите възможности на Европа започва още по време и след Втората световна война. Тази негативна тенденция беше започнала да отстъпва в края на миналия и началото на сегашния век (до световната финансово-икономическа криза 2008-2009г.), в годините на шестващата победоносно глобализация. Тогава много анализатори поставяха ЕС в авангарда на глобализацията и даваха евроинтеграцията за пример. Неолибералната еуфория и нейните заблуди подведоха Евросъюза, който, търсейки своето място в „новия свят“ реши, че с демократичния си пример, мощна икономика и лидерство в предоставянето на помощ за развитие, ще поеме важна роля в световните дела, за която беше намерен и съответен термин: „мека сила“. Самото решение не беше погрешно, както ще се види по-долу в текста, но трябваше да съдържа в себе си възможности за гъвкави промени при необходимост.
ЕС направи много добри дела със своята „мека сила“, но когато с времето ставаше ясно, че нито глобализацията е линейна, нито либералната демокрация се приема от много народи по силата на исторически и културни причини, нито (както активно се твърдеше) глобалното управление е на хоризонта, тогава ЕС трябваше да се оттърси от неолибералните идеологеми и заблуди и да възприеме новата роля и тежест на Realpolitik. ЕС не направи това, или поне не го направи в нужната степен, и беше неприятно изненадан от редица събития, последните от които са руската агресия в Украйна и войната в Близкия изток. Добрата новина беше, че руско-украинският конфликт засили единството на ЕС и НАТО, но, от друга страна, разголи почти пълната неподготвеност на Евросъюза за отстояване на интересите си във военна обстановка. Естествено, това беше последица от дългогодишния американски чадър за сигурността на Европа, който по времето на президента Тръмп вече не се виждаше изцяло гарантиран. Безспорно, силен удар върху геополитическата тежест на ЕС беше и решението на Великобритания да излезе от него (Брекзит). Освен това, ставаше все по ясно, че американският приоритет се ориентира към Източна Азия и сдържането на Китай, очертавайки руско-украинската война като отговорност на Европа. В тези условия Урсула фон дер Лайен имаше пълното право да заяви, че „ЕС трябва да се подготви за евентуална война и да инвестира в отбрана.“ Това вече не беше опция, а необходимост.
Европейският отбранителен съюз е в начален процес на създаване. Известни анализатори считат че ЕС има на разположение не повече от 5-6 години да развие отбранителния съюз. България има силен интерес да участва в този съюз не само заради сигурността си, но и заради евентуални икономически ползи, идващи от сравнително конкурентноспособната българска военна индустрия.
ЕС засега не е глобална сила, независимо от своята мощна икономика, но той не може да няма геополитически амбиции на един от основните играчи в света. Факт е, за съжаление, че когато говорят за глобални сили, анализаторите посочват или имат предвид само САЩ, Китай и Русия. Основният недостатък на ЕС, за да не е признат за глобална сила, е недостатъчната военна мощ. Надеждата е, че с изграждането на горе-посочения Европейски отбранителен съюз, този недостатък ще бъде преодолян. Виждам отбранителния съюз на ЕС като основната носеща конструкция на усилията за постигане на Европейската стратегическа автономия. Наличието на такава автономия е необходимо условие за признаването на една държава или интегрираща се група от държави за глобална сила.
Междувременно, обаче, е създадена и се задълбочава неблагоприятна международна среда за икономиките на ЕС и неговите страни-членки. Санкционният режим на ЕС спрямо Русия, последвал нейната агресия в Украйна, лиши европейските страни от сравнително евтини източници на енергия както и от други важни суровини. Нещо повече, такива евтини източници на енергия започнаха да получават Китай, Индия и някои други страни, които или вече са основни конкуренти на европейските държави, или са на път да станат такива. От друга страна, другият основен конкурент на ЕС – САЩ продължава да разполага с евтини енергийни ресурси, а, освен това, прие екологично законодателство, даващо предимства на американски и базирани в САЩ неамерикански компании. Пряко следствие от тази международна икономическа среда беше изтичането на значими количества капитали, главно европейски, към американската икономика. В крайна сметка се оказа, че дори в най-силната си област – икономика и технологии – ЕС се оказва в губещи позиции. Ако тази неблагоприятна конюнктура се запази за един среден срок от 5-6 години нанесените вреди върху конкурентоспособността на европейските икономики и на ЕС като цяло биха станали невъзстановими. Какво означава всичко това? Означава, че няма време за губене – ЕС има нужда от реформи, някои от тях – радикални, с които да подобри своите международни позиции – политически и икономически. Освен това Евросъюзът, според мен, би трябвало да направи всичко възможно за спирането на войната в Украйна, което, ако се постигне, би добавило положителен ефект към предприетите реформи.
Същевременно, ЕС не бива да забравя и своята „мека сила“ като значим международен фактор, чиято тежест е силно намаляла, но далеч не е изчезнала. Европа има традиционни отношения със страните от Глобалния юг и по принцип би могла заедно с тях да формира мнозинство с голямо международно влияние, което в перспектива да състави основата на една действаща и силна многостранна система. За тази цел тя ще се конкурира с неотдавна разширилия се БРИКС, с който, от друга страна, би могла и да взаимодейства при необходимост в полза на световния мир. Но ЕС не трябва да забравя, че стремежът към морално лидерство не понася лицемерие и двойни стандарти! Наред с борбата за защита на човешките права, не по-малък негов приоритет би следвало да бъде все по-пълното прилагане на принципа на суверенното равенство. Следвайки тези два приоритета, ЕС би имал основания за стремеж към морално лидерство.
В заключение може да се обобщи, че ЕС е изправен пред тежки изпитания на своята сплотеност, целенасоченост и ефективност. Реформирането на Лисабонския договор, изграждането на европейски отбранителен съюз и икономическите реформи са едни от важните залози за успеха и глобалното влияние на Евросъюза. Те, обаче, биха имали здравина и дълготрайна геостратегическа перспектива, ако бъде договорен един нов политически съюз за управление на ЕС (не този, иницииран от Макрон за голяма Европа!), неследващ събитията и метода на проба-грешка, освободен от водещата роля на икономическия детерминизъм, реално и смислено направляващ европейската интеграция. Ще успее ли ЕС да направи това? В този смисъл той е на важен кръстопът от своето развитие.
София, 16. 06. 2024г.
Атанас Будев