Какви бонуси ще донесе мажоритарната система на политическите партии и на гражданското общество?
Най-големият дефицит на българското общество е дефицитът от надежда и доверие. Ние не си вярваме. Не вярваме на себе си, не вярваме на другите, не вярваме на всичко, което се случва около нас, а едно общество, тотално лишено от надежда, няма шанс за развитие.
Трудно ми е да го произнеса, но ние сме умиращо общество, умираща общност. Ние сме общество без структура. Като една стара къща, която са я опоскали ромите или други бедни хора.
Взели са и керемидите, взели са и дограмите и постепенно се превръщаме в купчина пясък. В това състояние, в което се намира обществото, изисква изключително радикални мерки.
Изключително силни и резки движения. А политическият ни елит, който е толкова късоглед, вярва, че може да опази някакво статукво. Какво опазваме? В момента ние нямаме нищо.
Децата ни бягат от страната, икономиката боксува, хората не искат да харчат пари, защото не вярват в случващото се тук, отвсякъде ни обгражда едно отчаяние.
Това което ще спечели политическият елит е преди всичко перспектива, защото аз вярвам, че всеки един човек е добър и има добри намерения. Проблемът е, че трябва да положим усилия, трябва да направим тази промяна.
Да изберем да почнем да работим, да избираме добри хора, защото някой ми казва: „Виждате ли, те избраха 31 мажоритарно през 2009 г. и нищо не се случи“. Ние ако си мислим, че нещо се случва с магическа пръчка сме сбъркали времето и мястото, и живота си.
Но през 2009 г. не беше чист мажоритарен мажоритарен вот в два тура?
Въобще не беше нищо. Консервативната партия в Англия, средно 12 години подготвя един кандидат за народен представител. Избира ги от народните слоеве, лекари, учители, хора които имат местен авторитет, но след това 12 среден брой години, започва да ги представя като кандидати в едномандатни райони. Виждате, че самите политически партии започват да работят за собственото си бъдеще. А и самият народ работи за собственото си бъдеще, защото той не избира някакви безлични кандидати, не избира лидери на тази или онази партия, например: „Вярвам на Бойко и затова гласувам за него“.
Той избира конкретен човек, с който ти можеш да се срещнеш, да го пипнеш, да си поговориш с него. Можеш да му кажеш: „Слушай, ти може да си много симпатичен, но не харесвам в теб това, това и това и ако ти не работиш за мен по това, това и това, независимо в каква област, просто друг път няма да гласувам за теб.“
Отношенията са ясни, прости, лесно дефинируеми, няма никаква страшна енигма.
При тази криза на обществото как ще постигнете идеята си да успее 100 % мажоритарен вот?
Аз подкрепям тази инициатива, защото наистина слушам прекалено много глупости в публичното пространство. Най-малко, имаме един отворен обществен дебат. Аз вярвам, че още сега на изборите, през май месец, преференциалното гласуване ще покаже почти същата нулева ефективност, каквато имаше и преди, независимо, че е смъкнат прагът. Преференциалното гласуване е изключително сложна система и тя е в угода на партиите. Ние много ясно казахме, че искаме политическа избирателна система, която да служи на избирателите, защото те са работодателите, те са суверена.
Трябва една огромна просветителска работа на всеки един от нас, за да може самите избиратели да разберат, че държат властта. Хората не вярват, че държат властта и имат право, защото виждат как всеки път ги пускат по бобслея.
Партиите подбират лесно манипулируеми, безгръбначни хора, които след това между другото много лесно ги и предават. Ти като избереш такъв човек е ясно, че той няма вътрешна морална конституция.
Затова се опирате на френската практика за мажоритарен вот в два тура?
Разликата е огромна. Понеже съм живяла в тази страна и съм работила в тази сфера, бих казала, че голямата разлика е по линия на политическия и интелектуален елит във Франция, който споделя едни и същи ценности.
Това е една много ясна общност на хора, които споделят едни и същи ценности и това са демократичните ценности. Докато тази общност не съществува в България. Заради това ние сме толкова лесно манипулируеми, защото няма истинско духовно обединение на онази група хора, която трябва да бъде водач на нацията.
Колко поколения трябва да се сменят, за да се промени това?
Кръв трябва да се даде. Ние не сме платили свободата си. Една свобода се плаща само с кръв. Много е трудно да го кажа, защото съм майка и не искам това да се случва в тази страна, но за съжаление, докато не платим с кръв, ще имаме все този мижав резултат и все хора, които се крият по дупките.
За мен е странно, че елитът, който трябва да води, няма лидерски качества. Като отидох във Франция и разбрах за Цветан Тодоров, за Юлия Кръстева, като започнах да чета техните неща, когато те казваха, че са просто едни интелектуалци и няма какво да дадат на една страна като България, защото те не намират подкрепа, не намират средата, с която могат да комуникират, това беше още 1986 година, аз си мислех, че са предатели.
Сега, толкова години след това, уви смятам, че са прави. За съжаление, елитът е предателски настроен спрямо хората, не си изпълнява функциите. Говоря за целия елит. Докато той не се превърне в истински лидер на страната, в истински отговорен за тези хора, ние ще бъдем все на това положение.
Защо е толкова силен митът за олигархията, която решава всичко?
Защото е лесно. Като всички други. Като черната овца. Това е просто едно лесно обяснение. Истината е, че олигархията съществува, но тя плаща и висока цена.
Сегашните, няма да им назовавам името, ми напомнят едни други, които бяха отстреляни като псета. Така че тази илюзия за демоните, за всевластните хора не съществува. От самата практика е отречена.
Обаче ние, като изграждаме тези образи, материализираме собственото си безсилие и нежелание да се справим с нещата. Когато бях в къщата на „Вип Брадър“, на много хора може да им се стори несериозно или клюкарско, но точно това видях там. Видях такова потресаващо безсилие и то на младите хора, такова нежелание да се борят и да налагат някакви правила, че си казах „Ето го, това е българското общество“.