Събитията напоследък ми припомниха една моя позабравена лична история, която си струва да разкажа отново.
Това разказа във "Фейсбук" Радослав Бимбалов.
80-те бяха към края си, а аз - невръстен соц-тийнейджър. На тогавашен български - “юноша бледен”. Като хлапе с артистични заложби и медали по художествена самодейност няколко години подред бях председател на детско-юношеското жури на пловдивската гордост - международен филмов фестивал “Златната ракла”. Направо бях голямата работа. По цял ден, вместо на училище - в хотел. Зяпам телевизионни филми от всички крайчета на света, слушам симултанен превод в едни мега яки слушалки в кремав цвят (които така и не се престраших да си свия). Изобщо съм същински културтрегер, нищо че нямам още достатъчно косми за мустаци, колкото и да се гледам в огромното огледало на луксозната тоалетна в Новотела.
Увлечени от тази съдбовна за нас артистична среда, с “колегите” от детско-юношеското жури най-нахакано решихме да наградим един чуждестранен филм, в който се разказваше за две момчета на нашите години, които бяха започнали да изпитват странно привличане един към друг... не знаеха защо и какво е, не намираха начин да се справят с това.
Геройски предложихме на фестивалното ръководство за награда именно този филм и час по-късно бях привикан в една стаичка на хотела.
Сред смрад на родни цигари и вносно уиски вътре се бяха събрали шефовете на фестивала, начело с една величествена българска режисьорка, която ме изгледа бясно от глава до пети, както се бях курдисал до вратата, изпънат като гвардеец пред мавзолея.
- Абе, ей, малкият - изчегърта гласните си струни другарката режисьорка - Ти за къв се мислиш? Сополанко! Как ще награждаваш филм за педали, бе? Кво ше си помислят чужденците... че в България имаме хомосексуалисти ли?
Хич и не посмях да отговоря. Преглъщах бавно, колкото да не умра от жажда преди да са ме разпънали на пилоните пред Новотела.
Не ме разпънаха. Преди да ме изритат от стаята ме инструктираха, кратко и без право на обжалване - на следващия ден да обявя, че наградата на детското жури се присъжда на българския филм “Жирафчето”. Дори не ми обясниха защо, то нямаше и нужда. Разбрах ги, кимнах, съгласих се. Българска, родна, нашенска продукция. Трябва да се подкрепи “Жирафчето”. Нищо че по моите претенциозно хлапашки критерии филмът беше просто тъп.
На другия ден, след като ме бяха надъхали да връча наградата на родното тв кино, тоест на “Жирафчето”, беше официалната церемония. Дойде моят ред. Едва достигах микрофона в голямата зала, но събрах цялата си хлапашка дързост и с трептящ глас изрецитирах следното:
- Тази година детско-юношеското жури реши... да не връчи награда.
Май после побързах да си тръгна, за да не попадна в шамарите на онази родна режисьорка. Не се чувствах герой. Чувствах се крехък и нищожен, опитал да надигне врат над стадо говеда, които съм възприемал за лъвове. Като непохватно жирафче.
Каква ирония, нали?
Днес “лъвовете” в тази моя история вече не са никакви царе, даже режисьорката си отиде от този свят, сравнително неотдавна. Но сред нас, все така жизнена, остава властващата профанщина, примесена с патриотарщина и купчина фобии към различните.
Тоест към тези от нас, които не сме ние.
* Заглавието е на ФАКТИ