Много са причините, които ме връщат редовно към творчеството на Антон Павлович. Най-важната от тях е неговата съвременност. Най-популярният във Франция руски писател и драматург е познат като реалист. Скромен и работохолик, той никога не се главозамайва, дори след като Руската академия на изкуствата го награждава с отличието „Пушкин“, за сборника с разкази „В залеза“.
Наградата се състои от 500 рубли, които са глътка въздух в неговия тънък семеен бюджет. След отличието Чехов е признат за достоен последовател на Гогол и Достоевски. Въпреки приятната изненада, той не променя нито погледа си към руската действителност, нито към глутницата писатели жадни за слава, за почести, готови на компромиси и плетящи интриги. Към празнодумието на повечето от тях.
„Аз ще продължа да пиша, без да давам политически инструкции. Всекидневието е моят свят и този на моите герои. Те са обикновените хора. Ще описвам - как се раждат, как се влюбват, женят, правят деца и умират.“ Този скромен гигант на световната литература само за 26 години публикува 900 произведения!
Наскоро френската Академия на изкуствата награди Георги Господинов за творчеството му. Французите последваха англичаните, действие за което българите казват „след дъжд качулка“. Защо „Старите демокрации“ сипят почести върху Господинов, които според мен, са без покритие в сравнение на други български автори е интересна тема. Самонадеяните изказвания на Георги Господинов относно „историческата памет“ на българите са в пълно противоречие с призива на Чехов срещу главозамайването на някои членове на писателския елит.
Признавам, че се отнасям с преднамереност към „Времеубежище“, след като спрях по средата на първата страница. Прелистих на диагонал цялата книга и заключих, че този вид фантастично – песимистична литература, без имена и дати, не е за мен. Сигурно има хора, които мислят по друг начин. Това е тяхно право. Преводачката Мари Врина – Николов заслужава поздравления, защото текстът е всичко друго, но не и лесен.
Румяна Угърчинска публикува през последните 20 години 4 книги във Франция, на оригинален френски език, без помощта на преводач. Съдържанието им не е нито фантастика, нито туризъм, нито кухненски рецепти. Книгите съдържат дати, имена и факти. Най-известната от тях е посветена на похищението срещу Папата – Йоан Павел II. Угърчинска пое риска да "разкости" измислиците на Клер Стърлинг и лъжите на Али Агджа. Нейната книга опроверга всички подозрения за българско участие в атентата. Мога да се обзаложа, че „Времеубежище“ никога няма да постигне разпространението на „Истината за атентата срещу Йоан-Павел II", защото избягва геополитическият възел, в който сме оплетени всички, където и да се намираме. Книгата на Румяна има и друго предимство. По нея бе направен филм, който бе прожектиран 8 пъти по френската телевизия „Канал Плюс“. БНТ от "Кумова срама" пусна филма само веднъж. Книгите на Господинов не стават за филми. Или както казва самият той, могат да се ползват за „неврохирургия“.
Отличията, които получи българският писател, са в права линия с назначаването на Кристалина Георгиева за директор на Международния валутен фонд. Ето една жена, натрупала дипломи, но без счетоводителски опит дори от една „мандра за сирене“. Въпреки това тя пое съдбата на парите на половината свят. Как става това? Също както Господинов и Миглена Кунева. В света, в който живеем, има различни нива. Има видими и невидими пластове. В тези, които са под прожекторите се играе на КВОТИ. След като Еманюел Макрон настани на поста председател на Европейската комисия – Урсула фон дер Лайен и на Европейската банка – Кристин Лагард, поляците надигнаха глас. Защо местата са само за хора от Западна Европа?! Тогава някой подшушна на Макрон името на Кристалина Георгиева и той настани на престижното място българката.
Подобна е съдбата на Миглена Кунева. Заедно с Кристалина двете бяха „избрани“ за комисарки на годината. Как така „избрани“ без никой да е гласувал за тях? Реално те не бяха избрани, а „подбрани“ от средите на лобистите в Брюксел.
Българското общество с право си задава въпроси относно пълноправното членство на България в Евросъюза. Защо след толкова години не сме в „Шенген“? Хора като Кристалина Георгиева, Миглена Кунева и Георги Господинов по принцип са наши представители? Те биха могли да попитат до кога ще чакаме, но не го правят. Подчертаното им раболепие към чуждите добродетели означава само едно – не сме ги избирали ние. В общество все повече зрее чувството, че някой от вън ни води за носа и ни "награждава"!