Докато гласоподавателите в САЩ избират нов президент, европейците нетърпеливо чакат да видят дали победителят ще бъде Доналд Тръмп - кошмар за мнозина - или Камала Харис, която се смята за много по-добра за трансатлантическите отношения.
Неудобна истина е, че американският интерес към Европа намалява през последните 30 години. И никой от кандидатите няма вероятност да върне трансатлантическия разцвет от началото на 90-те години.
Това не означава, че тези избори няма да засегнат Европа. Един от кандидатите е почитател на Владимир Путин, който иска да наложи 100-процентови мита върху европейските стоки и обещава да сложи край на войната в Украйна ден след избирането си. Неговите заплахи да изтегли Вашингтон от НАТО трябва да се приемат сериозно, защото този път Тръмп вероятно няма да бъде ограничен от "дълбоката държава". Харис, напротив, обещава приемственост в глобалната лидерска роля на САЩ и има еврофилски съветник Фил Гордън, на когото Европа възлага големи надежди.
Но ако се направи крачка назад, по-голямата картина е следната: Европа просто не е толкова важна за Вашингтон, колкото беше преди. Застаряваща и свиваща се, алергична към политиката на силата, непоколебима и несклонна към рискове, Европа все повече предизвиква у много американци не привързаност, а подигравателно презрение - място, подходящо за празници и не много повече. Това, което не помага - е разликата в представянето между американската и европейската икономика, която се разширява неумолимо в полза на Америка.
Трансатлантиците ще изтъкнат, че отношенията между САЩ и ЕС са били добри при президента Джо Байдън. Неговата подкрепа за Украйна (включително заем от 20 милиарда долара, обявен миналата седмица) беше непоколебима, дори и да не оправдава ястребовите надежди. Неговата администрация, чрез съветника по националната сигурност Джейк Съливан, изгради тясна връзка с председателя на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен.
Байдън е последният президент на Америка от времето на Студената война. След него се изреждат набор от политици, които не смятат, че Русия представлява основна заплаха за интересите на САЩ или имат силно потиснато усещане за ролята на Вашингтон в света. Но дори и Байдън, когато се наложи, позволи във Вашингтон да лъсне приоритетът на индо-тихоокеанската зона. Добър пример за това е скандалът с AUKUS, когато САЩ отмъкнаха голям договор за строителство на подводници изпод носа на Франция. Френският президент Емануел Макрон беше бесен. Приглушеният отговор на Вашингтон напомняше на известната реплика на Дон Дрейпър "Изобщо не мисля за теб".
Зад кулисите французите обикновено гледат с трезво око на това как Вашингтон вижда Европа. "Това не е враждебност", иронизира един дипломат. "Това е безразличие. Понякога това е по-лошо."
За да се добие представа колко много нещата вече са се променили, е полезно (или мазохистично) да се погледне назад към дните, когато златният стандарт на Pax Americana* достигна най-високото си ниво.
Датата беше 6 юни 1994 г. Съюзниците на Америка се бяха събрали в Северна Франция, за да отпразнуват 50-ата годишнина от Десанта в Нормандия. Младият президент, свирещ на саксофон, Бил Клинтън, беше звездата на шоуто. САЩ бяха спечелили Студената война и сега се разпростираха из Западна Европа, без военна съпротива, но все още изпращайки повече от 120 000 войници. Няколко години по-рано Вашингтон отправи призив и скоро 40 държави, включително няколко европейски, се присъединиха към операция "Пустинна буря". На фронта на дипломацията, все още бродеха гиганти: Ричард Холбрук се извисяваше над Берлин от американското посолство.
Културно погледнато, това също беше различна епоха. Отборът на мечтите, включващ звездите на NBA Майкъл Джордан, Чарлз Баркли и Лари Бърд, стигна без усилие до златен медал на Олимпийските игри в Барселона през 1992 г. EuroDisney — нещо като американска колония, направо в покрайнините на Париж — току-що бе отворила врати, налагайки Мики Маус на екзалтираната френска публика. Американските медии, от Herald Tribune до Wall Street Journal Europe, все още бяха големи, лъскави представители в европейския живот, с богат персонал и високо ценени.
Добре е да се сравни и да се види контраствът със състоянието на нещата днес. САЩ оттеглиха или намалиха европейския си отпечатък в почти всяко направление, с изключение на един - дигиталната сфера, където американските технологични компании като Facebook и X царуват повече или по-малко на европейските устройства, но не носят блясък. А нивата на войските са далеч под 100 000, въпреки горещата война на прага на НАТО.
Американските дипломати на континента са, с изключение на Дейвид Пресман в Унгария или Бриджит Бринк в Украйна, плахи същества, които внимават къде стъпват и избягват конфронтации. Herald Tribune отдавна е изчезнал, върнал се обратно в прегръдката на своя родител The New York Times, докато Wall Street Journal се е оттеглил обратно в своите покои в Долен Манхатън. От оживените първи дигитални медии, които се появиха през последните години (POLITICO, Semafor, Axios), само POLITICO пусна корени в континентална Европа. Дори технологичните гиганти се замислят. След като разработиха инструменти за изкуствен интелект (ИИ) от следващо поколение за потребителите, те до голяма степен решиха да не ги пускат за европейски потребители. Рискът от нарушаване на европейския Закон за ИИ е твърде голям. Или може би просто не искат да бъдет притеснявани.
Според Жереми Галон, французин, който е работил във Вашингтон и е автор на биографията на Хенри Кисинджър, намаляването на интереса на САЩ към Европа не е нещо лошо само по себе си. Но според него това е неоспорим факт, свързан с промяна във външнополитическия елит на Вашингтон. "Имаше цяло поколение висши служители, които имаха органични връзки с Европа или защото родителите им емигрираха, или защото бяха бежанци от Европа. Кисинджър, бившият съветник по националната сигурност Збигнев Бжежински, бившият държавен секретар Мадлин Олбрайт - всички те бяха европейци на някакво ниво", казва Галон.
Официалното отдалечаване от Европа започна при бившия президент Барак Обама, който задвижи програмата "Завой към Азия", казва Галон. Но Обама просто прокара процес, който вече беше в движение и който сега може да се ускори. "Сега имаме ново поколение, което се издига и което отразява американската демография", казва той. "Те (правителствените служители и дипломати на САЩ) са или свързани с испаноговорящия свят, или гледат към Азия. Тези, които имат връзки с Европа, просто присъстват по-малко."
Това че Европа е с по-малък приоритет в психиката на американските елити се отразява в избора на образование и кариера. Владеенето на мандарин показва повече амбиции за стремглава кариера на дипломат, отколкото, да речем, френски или дори руски. Изучването на Европа като геополитически субект напротив е ниша. Галон отбелязва: "В Харвард сградата за южноазиатски изследвания е голяма, светла и модерна, очевидно е престижен департамент. Центърът за европейски изследвания е точно това, което бихте си представили: малък, някак запуснат."
Голямата ирония на това, че Америка скучае от Европа е, че е трудно да се посочи една конкретна причина, поради която това се случва. Според Бен Ходжис, който някога е командвал американските армии в Европа, разходите на Америка за разполагането на 450 000 войници на континента в пика на Студената война са лесно поети през последните 70 години и носят ползи за Съединените щати, които са далеч непропорционални на инвестицията. "За мен винаги е било озадачаващо, че хората не виждат какво огромно предимство имаме с нашето лидерство в НАТО и нашите отношения с европейските страни", казва той. Идеята, че Америка по някакъв начин не е в състояние да присъства както в Европа, така и в Индо-Тихиокеанския регион е "изненадващо неинформирана."
Нещо повече, дори сега икономическите отношения между САЩ и Европейския съюз са по-големи, отколкото когато и да било в историята. Обемите на трансатлантическата търговия на стоки и услуги са огромни и нарастват година след година.
Някои европейци се заеха да напомнят на Вашингтон за тези факти. В документ от пет страници, предоставен на европейските външни министри през юли, полският външен министър Радослав Сикорски призова колегите си да говорят за взаимните ползи от отношенията и да разсеят негативните възприятия за трансатлантическите отношения, които са се наложили главно от страна на републиканците.
Но това е самотно търсене и такова, което не изглежда много свързано с MAGA изолационистите. За Тръмп, който гледа на НАТО като на бреме, или на неговия вицепрезидент Джей Ди Ванс, който приравнява възпирането на Русия с "разпалване на война", задграничното присъствие на Америка изглежда като раздразнение, разсейване от вътрешни приоритети като депортиране на мигранти или поддържане на ниски цени.
Докато часовникът тиктака до 5 ноември, европейците се борят с перспективата за по-нататъшно оттегляне на САЩ. Смята се, че ако Харис спечели, Белият дом ще продължи да подкрепя Украйна, но в крайна сметка и в недалечното бъдеще ще насочи Киев към сделка с Русия. Инвестициите в НАТО ще останат последователни, въпреки че основната тенденция ще бъде по-нататъшното приоритизиране на Индо-Тихоокеанския регион пред Европа.
Ако Тръмп спечели, нарастващо е усещането, че всички залози са провалени. Някои смятат, че неговата администрация ще се държи рационално или поне рационално според неговите стандарти и няма да преобърне масата на НАТО, че той ще преследва сделка за войната в Украйна, която ще позволи на двете страни да претендират за победа (например като дадат повече оръжия на Киев и заплашвайки да премахне всички ограничения върху използването им, в замяна на това Путин да прекрати настъпателните операции и да получи територия).
Но не всеки е толкова сигурен. "Искаме да вярваме, че Тръмп ще бъде рационален, но никой не може да бъде сигурен", каза високопоставен дипломат от ЕС, пожелал анонимност, за да говори откровено за политиката на САЩ. "Възрастните в стаята няма вероятност да се върнат."
Хванати неподготвени през 2016 г., служители на ЕС сега казват, че се подготвят за всичко, което Тръмп може изстреля в тяхната посока. Дипломати и търговски служители уверяват, че са готови да отвърнат на удара " бързо и силно", ако Тръмп се опита да започне търговска война с ЕС. И все пак този вид търговска битка е, може би, лесната част, когато става въпрос за представяне на дългосрочните отношения на Европа със Съединените щати. Далеч по-предизвикателно е планирането на бъдеще, в което САЩ ще бъдат значително и постоянно по-малко ангажирани в защитата на Европа.
На този фронт Франция играе ролята на европейската Касандра, предупреждавайки, че блокът трябва да действа заедно в отбраната, независимо кой е избран за президент. "Не можем да оставяме сигурността на Европа в ръцете на гласоподавателите в Уисконсин на всеки четири години", каза френският министър Бенджамин Хадад по телевизия LCI миналата седмица. "Нека се откажем от колективното отричане. Европейците трябва да вземат съдбата си в свои ръце, независимо кой ще бъде избран за президент на САЩ."
Мелодията е подета от Европейската комисия в Брюксел, която иска Европа да бъде по-независима по отношение на технологиите, отбраната и суровините. Но истината е, че когато става въпрос за представяне на бъдеще с по-малко Америка, блокът е дълбоко разделен. Колкото и ентусиазирани да са привържениците на европейската "стратегическа автономия", зад създаването на европейска армия или европейски ядрен чадър не стои инерция.
Някои страни - а именно северните и някои централни и източни нации - виждат натиска от Париж като трик за укрепване на френските компании. Те гледат на предложенията за по-силна Европа с обединени стратегически и военни цели като на троянски кон, който би осигурил само подчинение на по-големите държави, т.е. Франция и Германия. За други Русия на Путин е просто екзистенциална заплаха. Загубата на защитния чадър на Америка е просто невъобразима. Това би ги изложило на тежестта на руския ядрен и конвенционален арсенал без надеждна противотежест.
Някои смятат, че тези нагласи ще трябва да се променят в случай на победа на Тръмп. Но алтернативата е също толкова вероятна - изправени пред по-нататъшното оттегляне на САЩ, страните от ЕС ще се оттеглят към манталитета на "всяка нация за себе си", като се отнасят една към друга с по-голямо подозрение и търсят предимство чрез сделки с други суперсили, а именно - с Русия и Китай.
"Без Съединените щати Европа е загубена", написа миналата година френският анализатор Никола Тензер. Далеч по-опасен е рискът Европа да не признае, че вече е загубила и в резултат на това да остане неподвижна и парализирана.
*Pax Americana - (американски мир", лат, подобно на Pax Romana и Pax Britannica), термин за концепцията за относителен мир в Западното полукълбо след края на Втората световна война през 1945 г., когато Съединените щати стават доминираща икономическа, културна и военна сила в света. Част и начало от тази концепция е и планът "Маршал", както и разпростирането на клаузите от договора за НАТО, вкл. чл. 5