От известно време на книжния пазар може да бъде намерена новата книга на Андрей Велков „Хрониките на Звеното“, която е продължение на „Български психар“ и доразвива някои персонажи в първия роман. Отново място на действието е България, а сюжетът прелива от батални случки, екшън сцени и схеми. Както сме споменавали и във Факти.бг, през миналото лято се проведе конкурсът „Стани психар”, като наградените автори вече са част от „звеното”.
Христо Блажев написа за книгата в своя блог "Книголандия": "Авторът продължава безмилостното изтипосване на родната действителност – и колкото и да ми се иска това да са негови спомени и впечатления от 90-те, силно подозирам, че по софийските квартали се случват още същите неща, просто нямам очи да ги видя".
Кръв, наркотици и отвличане се разиграха на премиерата на "Хрониките на Звеното" в края на април. След това Андрей Велков промотира книгата в страната, така както се прави в нормалните държави. Представяме ви интервю на Андрей Велков, дадено специално за Факти.бг:
След успеха на "Български психар" правиш класически холивудски ход - пишеш продължение... Поправи ме, ако греша?
“Класически холивудски ход” звучи интересно. Всъщност основната ми мотивация дойде от множеството писма от почитатели на първата книга, които искаха още истории за Звеното. Това и ме накара да направя този литературен експеримент и да погледна нещата под друг ъгъл, през гледната точка на сподвижниците на главния герой от „Български психар”. По този начин историята стана още по-плътна и жива, дадох отговор на някои въпроси, а и искрено се позабавлявах.
Естествената литературна форма е трилогията. Да очакваме ли трета книга?
Трета книга за Психаря няма да има. Разказах достатъчно за Звеното и неговата престъпна еволюция. Продължавам нататък, очаквайте други и различни истории, които, гаранция, няма да са по-малко интересни или по-малко забавни.
Винаги ще чета и препрочитам Хемингуей, Селинджър, Стайнбек, Вонегът, Реймънд Чандлър, Тери Пратчет, Дъглас Адамс, Казандзакис, Стивън Кинг, Буковски, Фицджералд и още десетки други. Естествено, че усещам тяхното влияние и днес, една хубава книга те променя завинаги.
Взривяването на Народното събрание като един от трите възможни финала в първата книга е едновременно забавно и плашещо при мисълта, че подобно деяние може би би пожънало одобрение сред гласоподавателите. Как мислиш, като човек, който има диплома по политология, защо хората са толкова отвратени от политиците и политиката?
Отвращението дойде след дългите години празни обещания и очевидната липса на резултати. Ако болшинството от депутатите работеха в полза на своя суверен – гражданите на България, а не за обслужването на частни и корпоративни интереси, ситуацията би била коренно различна. Също така „Български психар” нямаше да има основание за толкова драматично-терористичен финал като форма на литературен протест.
Тази година ще се честват 25 години от началото на Прехода. Ясно е че българинът се усеща изгубен в него, чувства се така сякаш са му отнели най-милото и май пак си иска Тодор Живков. Или поне нещо подобно показват социологическите проучвания. Реално ли е подобно усещане? Има ли основание?
Хората, които си искат Тодор Живков са пълни идиоти без историческа памет, които са готови да изтъргуват своята безценна свобода срещу някаква фалшива и илюзорна сигурност. Това, че Преходът се развива по схемата „две стъпки напред, три назад”, съвсем не означава, че трябва да се забравят трагичните за поколения българи 45 години авторитарен режим през периода 1944-1989. Сега е много по-добре, просто политиците трябва да спрат партийните борби и да се фокусират върху общонационалните интерес – по-добро образование, по-добро здравеопазване, насърчаване на предприемачеството и инвестициите. Тогава нещата ще тръгнат напред и никой няма да иска да се връща в тъмните десетилетия на този провален експеримент наречен комунизъм.
Мнозина казват, че сме шампиони по хейт и мрънкане. Твоите герои обаче са различни и това ги прави симпатични. Няма ли опасност тийнейджърите да се влюбят в тях и да започнат да им подражават?
Посланията в моите книги въобще не са свързани с насърчаване на престъпността, а напротив. Всеки, който ги е чел, тийнейджър или зрял човек, ги е разбрал. „Български психар” и „Хрониките на Звеното” са история за пропиления потенциал на много представители на нашето поколение и за цената, която се плаща, когато нарушаваш правилата. Няма опция за успех на всяка цена. Иначе факт, да, героите в двете книги са различни и симпатични.
Говори се за филм на основата на "Български психар". Има ли нещо вярно?
Да, но нещата са в много ранна фаза. Има интерес, водят се разговори. Сценарият, базиран върху двете книги, е готов. За едно всички са единодушни - от „Психаря” би се получил зверски филм в стила на Гай Ричи, Люк Бесон или Тарантино.
В редица интервюта казваш, че ще се пробваш в други жанрове. Кой ще е първият?
Не възнамерявам да създавам нагласи в читателите си на този етап. Когато му дойде времето, тогава ще кажа, сега е рано.
Каква е според теб рецептата за успех? И последно - емигрираш или оставаш? Или това е погрешен въпрос в днешния глобализиран свят?
Рецептата за успех при всеки е различна, това в строго индивидуално. Няма универсална формула.
Никога не съм мислил за емиграция, а и винаги съм се чувствал като гражданин на света, който е имал късмета да е роден в една изключително красива държави, която има доста проблеми, за щастие поправими. Двадесет и първи век сме, всичко вече е близко и достъпно, тепърва започват интересни времена… Надявам се в положителен аспект.
Андрей Велков е роден през 1977 г. в град София. Бакалавър по политология от СУ, магистър по маркетинг от УНСС, доктор по улично право от Големия университет на живота. Професионален хедонист с интереси в областите на екстремното купонясване, бойните изкуства, квантовата физика, литературата, тежкото пиене, леките жени, акробатичната орнитология и дзен будизма.
Представянето на "Хроники на Звеното" в Габрово: