Ердоган – двуликият „Янус“ от Анкара

Турция никога не е била толкова незаобиколим фактор, нито нейният режим - толкова близо до своя залез. Ердоган е едновременно ключов партньор на международната сцена и "раис", който затяга контрола над страната, преди да предаде властта. Това пишат в статия за френското издание Le Grand Continent турският икономист и политолог Ахмет Инсел и френският журналист Марк Семо. Разположена на кръстопътя на трите основни кризисни зони по границите на Европа — постсъветското пространство, Балканите и Близкия изток — Турция се превърна в основен стълб на югоизточния фланг на НАТО.

Трудно е да си представим по-ясно признание: геополитическата роля на Турция е по-решаваща от всякога. Срещата на върха в Анкара беше планирана отдавна, тъй като системата на ротация позволява на всичките 32 държави-членки да участват в организирането на срещите на върха на Алианса. Въпреки това срещата на техните лидери в турската столица, насрочена за 7 и 8 юли, бележи важен момент за Реджеп Тайип Ердоган и за т.нар. "ердоганизъм".

Ердоган - дразнещият миротворец

Макар да не представлява ясно оформена политическа доктрина, "ердоганизмът" обозначава начина, по който се упражнява властта от ултранационалистическия, ислямистко-консервативен лидер, който управлява Турция без реален съперник през последните 23 години. След като беше министър-председател, той става президент на тази светска, вдъхновена от якобинците република, основана от Мустафа Кемал Ататюрк върху руините на Османската империя след Първата световна война.

"Раис" (водачът), както го наричат ​​поддръжниците му, е изключително силен оратор с популистка реторика, известен с това, че смесва религиозния дискурс с разговорния език, говорен по улиците на Истанбул, където е бил кмет в края на 90-те години. Тази агресивна религиозна и националистическа реторика не попречи на Турция да се превърне в незаменим посредник в поредицата от кризи, които разтърсиха региона. Никога след края на Студената война страната не е заемала толкова стратегическа позиция. Времето на неуспешния преврат от юли 2016 г., след който турският президент се отдаде на "параноичен експанзионизъм", изглежда далечен спомен. Днес Турция се е върнала към основите на меката сила и все по-убедително демонстрира геополитическото си влияние - влияние, което става все по-незаменимо, но и все по-дразнещо: Реджеп Тайип Ердоган обича да се представя като миротворец.

Турция, член на НАТО от 1952 г., започна преговори за присъединяване към Съюза през есента на 2005 г., след значителни демократични реформи, осъществени по това време от самия Ердоган. Впоследствие обаче страната пое в обратна посока и през последните 20 години никога не е изглеждала толкова далеч от ценностите, проповядвани както от 27-те държави-членки, така и от Хартата на Алианса.

Всъщност, раисът безмилостно засилва репресивния характер на режима на фона на социална и икономическа криза. Той унищожи основната опозиционна сила - Народнорепубликанската партия (НРП), основана преди 102 години от Мустафа Кемал Ататюрк. Нейният най-виден представител и потенциален кандидат за президент, кметът на Истанбул Екрем Имамоглу, излежава присъда от една година затвор за корупция - обвинение, което е силно съмнително.

Да се преговаря с Турция, която става все по-непредсказуема и решена да играе своя собствена игра както във вътрешната, така и във външната политика, подхранвана от носталгия или дори неоосмански амбиции, е равносилно на ходене по въже. Задачата става още по-сложна, като се има предвид, че силно авторитарният турски президент се радва на силната подкрепа на американския си колега. Въпреки откритата си враждебност към Атлантическия алианс, Доналд Тръмп е напълно решен да пътува до турската столица, за да поздрави този свой "дългогодишен приятел", който го е подкрепял дори когато е бил "в изгнание", както обича да казва, визирайки четирите години, които е прекарал далеч от Белия дом между двата си мандата. Американският президент дори обяви, че ще дойде в Анкара с "подарък, който много ще зарадва Ердоган" - но в много по-малка степен Конгреса, който вече изрази несъгласието си с идеята.

Най-вероятно става дума за разрешение за продажба на американски авиационни двигатели за турските изтребители KAAN. Двамата лидери споделят доста сходни възгледи за упражняването на властта и предимствата, които тя носи. И двамата споделят с тесния си семеен кръг ползите от своите политики, при които частните интереси и публичните средства се преплитат безсрамно. В свят, където правото на силата надделява над силата на правото, европейците нямат друг избор, освен да започнат диалог с Турция: макар и да не е точно модел за добро поведение, "новият ѝ султан" сега е неизбежен събеседник за Европейския съюз.

Турция - средната сила, която се превърна в ключово звено на НАТО благодарение на "дипломацията на дроновете"

Само допреди няколко години Франция определяше Турция като "стратегически конкурент", наравно с Русия на Владимир Путин и Китай на Си Дзинпин - тоест като авторитарна неоимперия. Съперничеството беше интензивно както в Либия, така и в Кавказ и Егейско море. Днес обаче европейските отбранителни индустрии си сътрудничат все по-тясно с турските си колеги. Френският и турският президент вече не си разменят остри нападки, а водят задълбочени разговори за войната в Украйна и ситуацията в Близкия изток.

"Европейската сигурност е немислима без Турция", припомни Реджеп Тайип Ердоган още през пролетта на 2025 г. Наистина е трудно да си представим европейска стратегическа автономия без турските въоръжени сили. След Съединените щати, които разполагат с около 600 000 военнослужещи, Турция е втората държава в НАТО по брой на войници, които могат да бъдат разгърнати. НАТО с по-малко американско участие означава НАТО с повече Турция.

Турската отбранителна индустрия се превърна в една от най-успешните в света, отчасти благодарение на разработването на дроновете Bayraktar TB2 преди десетилетие. Тези дронове, едновременно ефективни и евтини, се използват от Анкара в борбата срещу турските кюрдски бунтовници от ПКК, както и в Либия и Азербайджан при възстановяването на контрола над Нагорни Карабах. Произведени от Selçuk Bayraktar, оръжейна компания, собственост на зетя на Ердоган, тези дронове са си спечелили прякора "Калашниците на небето" заради своята универсалност и лесна употреба. Преди Киев да разработи свои собствени дронове, именно те помогнаха на Украйна да се противопостави на руската агресия.

Според класацията на Международния институт за изследване на мира в Стокхолм, Турция в момента е единадесетият най-голям износител на оръжие в света. Успехът на турските дронове е толкова голям, че може да се говори за истинска "дипломация на дроновете" - чрез износа им Турция разширява влиянието си, особено в Африка. В момент, когато средните сили се утвърждават, Турция може да разчита на редица предимства. Незаменима по украинския въпрос, тя играе активна роля от самото си създаване като част от "Коалицията на желаещите" - коалиция от около 35 държави, създадена от Париж и Лондон, които обещаха да предоставят на Киев гаранции за сигурност след прекратяване на военните действия. Военноморският компонент на тези гаранции и тази многонационална сила ще бъде турски, със седалище в Истанбул.

Всъщност Турция контролира проливите Босфор и Дарданели, като стриктно прилага Конвенцията от Монтрьо от 1936 г., която забранява преминаването на военни кораби на воюващи държави. По този начин Анкара възпрепятства Русия да възстанови Черноморския си флот, 1/3 от който беше изведен от строя вследствие на украински ракетни удари и атаки с морски дронове. Реджеп Тайип Ердоган се стреми да бъде незаменим фактор и в Близкия изток, където изгражда имиджа си на защитник на палестинската кауза. Той открито подчертава старите и тесни връзки на Турция с Хамас - движение, произлязло от "Мюсюлманските братя", подобно на управляващата в Турция Партия на справедливостта и развитието (ПСР), която доскоро също беше близка до това движение.

Ердоган също така не се притеснява от скандални изявления. Например той заяви, че "Нетаняху надминал Хитлер по варварство", което предизвика остри реакции от страна на Израел. Затова е трудно да си представим Турция да играе ключова роля в бъдещи международни стабилизационни сили в Газа или Южен Ливан, въпреки че страната има двойното предимство да бъде едновременно член на НАТО и държава с преобладаващо мюсюлманско население. Въпреки това армията ѝ гарантира статута ѝ на регионална сила, тъй като в момента е единствената военна сила, способна да съперничи на Израел.

Напрежението между двете страни е почти постоянно, откакто ислямско-консервативните сили дойдоха на власт през 2002 г. Признаването на арменския геноцид от Израел на 28 юни 2026 г. предизвика последната голяма дипломатическа криза. В отговор на острите изявления на Ердоган, израелските власти също заеха твърда позиция. Това рязко контрастира с миналото. Като съюзници на Съединените щати Турция и Израел бяха развили дългогодишно военно сътрудничество, чиито корени могат да бъдат проследени до 1949 г., когато Турция става първата мюсюлманска държава, признала държавата Израел.

В Сирия Турция активно подкрепя новата власт в Дамаск чрез военното си присъствие на сирийска територия. В иранския конфликт обаче страната избра да действа предпазливо. Само три ракетни удара бяха насочени към турска територия и всички бяха прихванати от националната противоракетна отбрана. Благодарение на своята транзакционна дипломация, Турция се очерта като един от победителите във войната: тя наистина засили ролята си в регионалната сигурност, развивайки по-тесни връзки с монархиите от Персийския залив, които ясно осъзнаха, че американските гаранции за сигурност сами по себе си вече не са достатъчни, за да ги защитят. Анкара вече беше открила база в Катар и, заедно с Египет, се присъедини към споразумението за съвместна отбрана, сключено година по-рано между Саудитска Арабия и Пакистан - ядрена сила. Отношенията между Турция и НАТО никога не са били еднозначни. Те бяха особено напрегнати по време на инвазията в Кипър през 1974 г., а след това и по време на трите военни преврата, които бележат историята на Турската република. По-късно допълнителни затруднения създадоха постоянните конфликти с Гърция.

Макар да представлява ключов елемент в отбранителната стратегия на НАТО, Турция често оставаше в периферията на Алианса именно поради това несъгласие с Атина. И днес тя съхранява американски ядрени бомби на своя територия, подобно на пет други европейски страни членки на НАТО, но не поддържа съвместни командвания в рамките на Алианса.

В края на март тази година турските медии разкриха проект за създаване на многонационален корпус за бързо реагиране в рамките на НАТО в Адана, в южната част на страната, който според турското Министерство на отбраната трябва да бъде командван от турски генерал. И макар информацията все още да не е официално потвърдена, реализирането на подобен проект би представлявало значителен дипломатически успех за Анкара.

Само преди няколко години не беше необичайно да се поставя под въпрос самото членство на Турция в НАТО. Причината беше решението на Ердоган да закупи от Русия зенитно-ракетните комплекси С-400. Макар системите да бяха доставени, те никога не бяха въведени в експлоатация, а сега се очаква те да бъдат върнати на Русия. В отговор Турция беше изключена от американската програма за изтребители F-35, но завръщането на Доналд Тръмп във властта би могло да съдейства за повторното ѝ включване.

"Ердоганизмът" в края на едно управление: рискът от радикализация

Безспорното укрепване на международния авторитет на Ердоган е съпроводено на вътрешнополитическата сцена от все по-голямо затягане на режима - симптом на политически режим, който се чувства все по-застрашен. Докато доскоро "ердоганизмът" се причисляваше към т. нар. нелиберални автократични режими, които контролират държавния апарат, но все пак допускат повече или по-малко свободни избори - подобно на Унгария на Виктор Орбан, но с по-репресивен контрол върху обществото - през последните три години се наблюдава трансформация на вътрешната политика на Ердоган в посока към своеобразен "турски путинизъм".

Нещо повече, двамата автократи изпитват известно взаимно възхищение, представяйки се като носталгични наследници на изчезнали империи, които се стремят да възстановят с всички възможни средства. С риск да разбуни стари демони от турската история, Ердоган обича да говори за "сърдечните граници" на Турция, които далеч надхвърлят сегашните ѝ държавни граници и включват земи и градове, някога принадлежали на Османската империя. "За нас това не са други светове, а парчета от нашата душа", настоя той на митинг през 2016 г., където изрази съжалението си от това, че острови, намиращи се "на разстояние, от което се чува кукуригането на петел", остават под гръцки контрол.

"Ердоганизмът" тясно преплита външната и вътрешната политика. "Реджеп Тайип Ердоган се чувства божествено предопределен да има двойна мисия: да възстанови исляма на полагащото му се място в Турция и да възстанови Турция, наследница на Османската империя, на полагащото ѝ се място в света", обобщава Дженгиз Джандар, колумнист и настоящ член на парламента от прокюрдската партия DEM. Някога той е бил близък до турския лидер, когато в ранните си години на власт Ердоган се е обградил с либерални и проевропейски съветници. Реформите, наложени от амбицията на Турция да се присъедини към Европейския съюз, подкрепени от голяма част от населението, послужиха например като претекст за подчиняване на армията и кемалистките висши ешелони на бюрокрацията.

Ердоган наистина никога не се е отказвал от основния си проект - да затвори това, което той смята за двувековно отклонение в турската история, като вземе двоен реванш: от една страна срещу авторитарния модернизъм на кемализма, а от друга - срещу Западна Европа, която той обвинява, че продължава делото на кръстоносците и колонизаторите. Именно в светлината на този стремеж трябва да анализираме унищожаването от Ердоган на всяка структурирана опозиция, особено ако тя претендира за републиканско и светско наследство, както и поставянето на турското общество под все по-строг политически контрол. Авторитарният характер на турската власт не е нов.

Още от самото основаване на Републиката през 1923 г. секуларизмът е наложен със сила на едно до голяма степен съпротивляващо се, консервативно общество. След еднопартийна система под ръководството на "Вечния лидер" Мустафа Кемал и след това на "Националния лидер" Исмет Иньоню, Турция преживява плуралистична система, но тя е прекъсвана поне три пъти от военни преврати през 1960, 1971 и 1980 г. Всеки път, след брутални репресии срещу населението, особено през 1980 г., военните в крайна сметка връщат властта на цивилното население.

По този начин Турция непрекъснато се колебае между авторитаризъм и демокрация. Въпреки това е възможно да се разграничат определени константи, една от които, много важна, е дълбоката привързаност на турските граждани към свободни и честни избори като единствен истински източник на легитимност за правителството. Избран за кмет на Истанбул през 1994 г., Реджеп Тайип Ердоган става министър-председател през март 2003 г., преди да бъде избран за президент с народен вот през 2014 г. Той винаги представя властта си като израз на националната воля, свободно изразена на изборите. Всяка опозиция или оспорване на неговите решения се разглежда като дискредитиране на неговото име и се етикетира като антинационално. Например, по време на протестите в парка Гези през юни 2013 г., избухнали срещу проекта за преустройство на парк в центъра на Истанбул, той организира мащабен контрамитинг под надслов "Уважение към националната воля", заявявайки намерението си да "отстоява националната воля" и "единството с нацията".

В съответствие с идеологическото възпитание, което получава като млад от радикални ислямистко-националистически идеолози, по-специално Неджип Фазъл Късакюрек - поетът, основал радикалното ислямистко-консервативно движение Бююк Догу (Велик Изток) през 50-те години на миналия век - Ердоган винаги е възприемал властта като единна и неделима, концентрирана в ръцете на един абсолютен лидер. Тази политическа визия превръща демокрацията просто в едно средство за постигане на по-концентрирана, по-абсолютна власт. Самият Ердоган формулира това с прочутата си фраза: "Демокрацията е като трамвай - когато стигнеш до крайната спирка, слизаш". Продължителното управление на Ердоган се характеризира с постепенно хлъзгане към авторитаризъм, белязано от няколко периода на ускорение. Решаващият поврат несъмнено е опитът за военен преврат през юли 2016 г. Ердоган, който описва този неуспешен пуч като "дар от Бога", го използва като двоен инструмент: той му позволява да извърши масови репресии и да обяви извънредно положение, което остава в сила три години, но също така и да организира конституционен референдум през 2017 г. с цел установяване на хиперпрезидентски режим.

След като губи парламентарното си мнозинство, неговата Партия на справедливостта и развитието се слива с Партията на националистическото действие на Девлет Бахчели, крайнодясна националистическа партия. Именно този съюз осигурява преизбирането му през 2023 г. Въпреки това оттогава насам се натрупват все повече признаци за отслабване на обществената подкрепа за режима. През 2019 г., след двадесет и пет години непрекъснато управление на Истанбул и Анкара, двата най-големи метрополиса на страната, ПСР губи местните избори и в двата града от кандидатите на Народнорепубликанската партия. "Който спечели Истанбул, печели цяла Турция", предсказа Ердоган тридесет години по-рано, давайки себе си за пример. Затова не е изненадващо, че новият кмет на Истанбул, Екрем Имамоглу, се превърна в най-заплашителния съперник на Ердоган. На следващите местни избори през 2024 г. Народнорепубликанската партия се възползва от този успех в новите градове и се превърна в най-голямата партия в страната. Оттогава нататък държавният апарат се задейства, стремейки се да отстрани не само кмета на Истанбул, но и цялата му партия.

По молба на властите Истанбулският университет отне университетската диплома на Имамоглу, която той беше получил тридесет години по-рано, като по този начин му попречи да се кандидатира за президент: притежаването на университетска диплома е предпоставка за заемане на длъжност в Турция. Той беше арестуван през март 2025 г. и беше изправен пред множество обвинения, вариращи от корупция до шпионаж. Вследствие на това, главният прокурор на Истанбул, Акин Гюрлек, който впоследствие беше назначен за министър на правосъдието през февруари 2026 г., започна мащабна операция по арести и отстраняване на избрани кметове от Народнорепубликанската партия (НРП) - повече от тридесет до момента. Тези операции все още продължават. Въпреки всички тези усилия, социологическите проучвания прогнозират евентуално поражение на Реджеп Тайип Ердоган - ако се кандидатира за трети мандат - през 2028 г. срещу кандидат на НРП, независимо дали това е Имамоглу, Мансур Яваш, кметът на Анкара, или Йозгюр Йозел, председателят на НРП, който беше отстранен от длъжност от съда.

Ердоган има малък шанс да удължи управлението си с подкрепата на мнозинството от избирателите. По този начин нарастващият му авторитаризъм, чиито граници са неизвестни, се допълва от масови репресии срещу гражданското общество и културната сфера, превземане на армията, съдебната система, университетите, голяма част от медиите и големите икономически групи, както и съдебна офанзива, осъществявана чрез институция под контрола на режима. Целта е да се неутрализира основната опозиционна сила НРП, която се е обединила зад Йозгюр Йозел, сваления президент на НРП, като я превърне в остатък от партията или дори в средство за възраждане на популярността на режима, единствената способна да "защитава интересите и сигурността на държавата". Ердоган е намерил перфектния претекст: Турция все още не е намерила "опозиция, достойна за нашата нация".

Това плъзгане към диктатура е съпроводено с търсене на нова политическа подкрепа, особено сред кюрдския електорат, без обаче да постигне желаните резултати досега. Властите успяха да убедят историческия лидер на кюрдската въоръжена съпротива Абдуллах Йоджалан, който от 1999 г. е в затвор на остров Имралъ, да призове за прекратяване на въоръжената борба и за саморазпускане на ПКК (Кюрдската работническа партия). Правителството обаче не е направило нищо, за да се справи с кюрдския въпрос в отговор, тъй като кюрдската общност, която съставлява приблизително 20% от населението, изисква признаване на колективните си права и по-широка местна автономия. Т. нар. "Мръсна война" между държавата и бунтовниците от ПКК от 1984 г. насам доведе до смъртта на близо 50 000 души и разселването на стотици хиляди в предимно кюрдските региони на югоизточна Турция.

Днес репресиите срещу активисти и избрани представители на легалната прокюрдска партия продължават, въпреки че на делегации от тази партия е позволено редовно да посещават Йоджалан, за да получават неговото мнение и препоръки. Но голяма част от електоралната база на Ердоган е националистическа, яростно анти-ПКК и анти-Йоджалан. Поради това всякакъв опит за политическо сближаване с кюрдското движение би могъл да струва на управляващите отлив на много повече гласове, отколкото би им донесъл. Затова ислямско-националистическата коалиция на власт запазва от този процес единствено неговото официално название: "Турция без тероризъм", без да предприема съществени политически реформи за разрешаване на кюрдския въпрос.

Неоосмански амбиции, "бандата на петимата" и религиозен екстремизъм. Какво представлява републиканският султанизъм? Друга особеноост, която сближава ердоганизма с тръмпизма, е поставянето на политическия разказ над реалността. Режимът преживява период на упадък във вътрешнополитически план. Президентският дворец се е превърнал в единственото място, където се вземат публичните решения - включително за създаването на нови дружества и придобиването на дялове в компании и кооперации, принадлежащи на местните власти (общо 1400 общини). Тази свръхпрезидентска власт, упражнявана зад затворени врати, става все по-парализираща. Като всички автократи в залеза на властта си, "Раис" все повече се обгражда с придворни и безусловно предани сътрудници- т.нар. yes men, които назначава преди всичко заради тяхната лоялност.

Повечето от политическите фигури, които са били до него при създаването и възхода на Партията на справедливостта и развитието (ПСР) вече са го напуснали или са били отстранени. Такъв беше случаят с бившия президент Абдуллах Гюл, както и с Али Бабаджан, бивш министър на икономиката по времето, когато турската икономика процъфтяваше. Университетският преподавател и специалист по международни отношения

Ахмет Давутоглу - архитектът на неоосманската дипломация, фокусирана върху бившите територии на Османската империя, с цел превръщането на Турция в проактивна регионална сила - също беше уволнен. Ердоганизмът в края на своето управление не се изразява само в засилен авторитаризъм. Той бележи и своеобразна "близкоизточна трансформация" на начина, по който се управлява държавата и се упражнява властта - модел, който е далеч от републиканските принципи на Мустафа Кемал.

Около Ердоган се е формирал клан, отчасти семеен, отчасти идеологически, чийто основен двигател е стремежът към печалба. Той контролира цели сегменти от икономиката, включително стратегически сектори. Икономиката на близките политически връзки и привилегиите, както и при други автократични режими, се е превърнала в господстващ модел. Разпределянето на обществените поръчки, особено за големи проекти като третото летище в Истанбул и може би един ден прокопаването на "Истанбулския канал", предназначен да дублира Босфора, се възлага предимно на няколко холдингови компании, близки до президентския дворец. Опозицията е особено критична към "бандата на петимата": компаниите Cengiz, Limak, Kalyon, Kolin и MNG Group са сред десетте холдинга, които печелят най-много обществени поръчки в световен мащаб, според доклад на Световната банка от 2020 г.

В рамките на същата логика на фаворизиране и покровителство публичните средства се използват и за обслужване на религиозни фондации, чиято основна цел е да насърчават културна война. През първите девет месеца на 2025 г. тези суми възлизат на 480 милиона евро, според Сметната палата. Билал, най-малкият син на Ердоган, ръководи една от тези фондации, TÜGVA (Турската младежка фондация), основана през 2014 г., и участва в управлението на шест други подобни организации. През 2012 г. Ердоган за първи път ясно изрази целта си да създаде "благочестиво и отмъстително поколение". На конгреса на фондацията той се обърна към присъстващите млади хора, като ги помоли "да не забравят, че нас ни има, а срещу нас са враговете ни". Така TÜGVA се превърна във флагман на тази мисия, защитавайки кичозни пренаписвания на турския национален наратив.

Най-яркият символ на това несъмнено е построяването в покрайнините на Анкара, на мястото на някогашната образцова ферма на Мустафа Кемал, на огромен дворец от 200 000 квадратни метра - четири пъти по-голям от двореца Версай. Комплексът разполага с 1150 стаи, а за да впечатлява всеки чуждестранен държавник, който го посещава, е създадена почетна гвардия от шестнадесет мустакати воини в ризници, които символично представляват шестнадесетте турски или тюркоезични империи, съществували последователно през последните две хилядолетия на Анадолския полуостров.

Именно в рамките на този тесен кръг ще се реши и въпросът за наследника на Ердоган. Появяват се признаци на вътрешни борби за власт, макар и все още слаби. Изкушението на династичната власт е осезаемо: човек може да избира между Билал, по-малкия син на Ердоган, доста незабележителна фигура, или един от двамата му зетьове - Селчук Байрактар, известен с успехите си в оръжейната индустрия, или Берат Албайрак, отговорен, заедно с тъста си, за едно от най-лошите икономически решения от ерата на Ердоган: намаляването на лихвените проценти, въведено за борба с необузданата инфлация. Тази политика завърши с освобождаването му от поста министър на финансите и икономиката през 2020г.

Сред потенциалните наследници се споменава и името на външния министър Хакан Фидан, който ръководи разузнавателните служби в продължение на тринадесет години до 2023г. Самият Ердоган често го наричаше "моята черна кутия", т. е. човекът, който пази всичките му тайни. Този бивш подофицер извървява светкавично пътя до върховете на властта. Но, както всеки залязващ автократ, турският президент стриктно избягва публичното обсъждане на този въпрос. Вместо това, чрез своите говорители постепенно подготвя общественото мнение за нова кандидатура на президентските избори през 2028 г., представяна като "незаменима за сигурността и просперитета на страната".

Задачата обаче не е лесна: турската конституция предвижда максимум два мандата. За да заобиколи това препятствие, кланът Ердоган обмисля свикването на предсрочни президентски и парламентарни избори само няколко месеца или дори няколко седмици преди насрочената дата през май 2028 г. Разпускането на парламента би позволило на държавния глава да се кандидатира за трети мандат. Но тази маневра изисква мнозинство от 3/5 в парламента. В момента на управляващата коалиция не ѝ достигат малко под четиридесет депутати, за да постигне това. Друго решение би било поправка в конституцията, но това би изисквало много по-голямо мнозинство, две трети от парламента, или дори референдум.

Дори и тези политически маневри да успеят, няма гаранция, че настоящият президент би могъл да спечели, освен чрез мащабни измами - което досега не се е случвало, с изключение на ограничени нарушения по време на конституционния референдум, въвел хипер-президентската система - или чрез отстраняване по съдебен път на всички кандидати, които могат да го победят на изборите. Днес голяма част от турските избиратели, особено младите хора, жените и тези от средната класа, особено в големите градове, изразяват нарастващо недоволство от политиките на Ердоган и неговата партия. "Управлението на ПСР изчерпа надеждата на хората. Осем от десет души смятат, че е невъзможно в тази страна вече да се създаде семейство и да се отглеждат деца", според социолога Бекир Агърдир. По време на местните избори през 2024 г. "предимно вотът на младите работещи хора доведе до загубата на ПСР, особено в Истанбул", анализира Мурат Гювенч, професор в университета Коч. Електоралната база на ПСР ерозира и сега представлява само една трета от турските избиратели.

Силата на тази партия, която печелеше почти всички избори в продължение на близо двадесет и три години без крещяща манипулация на урните, се криеше в нейните икономически предложения. По време на предизборните кампании Ердоган често се обръщаше към "бедните турци в една богата Турция". За четвърт век ислямско-консервативно управление доходът на глава от населението се е увеличил повече от три пъти. Но това икономическо чудо показва сериозни признаци на забавяне. Високата и постоянна инфлация, надвишаваща 30%, тежи сериозно на работниците и пенсионерите. Политиката на изкуствено поддържане на силна турска лира намалява конкурентноспособността на трудоемките експортни сектори и се отразява отрицателно на приходите от туризъм. Разликата между богатите и бедните непрекъснато се увеличава. Нивото на безработица е над 20%. Към това се добавя и правната несигурност, която засяга и икономическата сфера, тласкайки някои богати хора да прехвърлят капитала си извън страната.

Преките чуждестранни инвестиции са в застой поради нерешителността и непредсказуемостта на турската икономическа политика. Всички основни икономически показатели мигат в червено. Провалът на ердоганизма е очевиден и в оскъдните резултати, постигнати през последните петнадесет години в тази културна война, водена срещу светско-модернистичната хегемония. В Турция изглежда, че е започнал "залезът на благочестивите". През тези години на власт не се е появила консервативна, ислямско-националистическа интелигенция; режимът предпочита да се съсредоточи върху подчиняването на културните среди чрез съдебни разследвания и произволни арести, подкрепени от кампании за очерняне и забрана на повечето културни събития. Турските телевизионни сериали, изключително популярни отвъд националните граници и истински стълб на турската мека сила, започват да страдат от тази политика и губят своята привлекателност.

Политиката за реислямизиране на публичната сфера дава резултати, противоположни на очакваните. Религиозната практика намалява. Според проучване на социологическия институт Конда, броят на тези, които се идентифицират като практикуващи вярващи, е намалял с девет пункта между 2008 и 2025 г., докато броят на невярващите се е увеличил с шест пункта, за голямо разочарование на религиозните кръгове и особено на Дирекцията по религиозни въпроси на страната. С близо 140 000 религиозни служители, тази институция е начело на засилването на държавния контрол над сунитския ислям чрез морално напътствие на населението, особено на младите хора, с преразглеждане на училищните програми. Изправени пред тази яростно консервативна културна политика, все по-голям брой от най-квалифицираните млади хора - лекари, инженери, компютърни специалисти - напускат Турция или сериозно обмислят да го направят. Основната причина не винаги е икономическа. Става въпрос и за бягство от все по-задушаваща културна и политическа среда.

Следователно, този неуспех в постигането на истинска културна и идеологическа хегемония подтиква Реджеп Тайип Ердоган към все по-радикални действия. Свидетели сме на установяването на истински републикански султанизъм - нещо средно между режима на Путин и този на семейство Алиеви в съседен Азербайджан. Този политически проект очевидно надхвърля хоризонта на следващите избори и изглежда не среща неодобрение от страна на Съединените щати. Том Барак, посланикът на САЩ в Анкара и пратеник на Доналд Тръмп, многократно е заявявал, че в Близкия изток, където се уважава само силата, "единственото, което работи са режимите със силно лидерство и благосклонните или републиканските монархии". Турция остава официално кандидат за Европейския съюз, въпреки че процесът ѝ на присъединяване е замразен в продължение на петнадесет години.

Последният доклад на Европейския парламент за Турция, приет на 17 юни, изразява загриженост относно сериозното ерозиране на върховенството на закона и липсата на съдебна независимост и призовава за санкции срещу турския министър на правосъдието. Освен това, в Комитета на министрите на Съвета на Европа, откриването на процедура по санкции срещу Турция е висящо повече от година заради неизпълнението на решенията на Европейския съд по правата на човека, по-специално по отношение на продължаващото задържане на филантропа и защитник на правата на човека Осман Кавала. Комитетът на министрите отлага решението на всеки три месеца, за да не се "прекъсне диалогът с Турция".

Макар че докладът на Европейския парламент подчертава стратегическото и геополитическо значение на Турция и необходимостта от засилване на регионалното сътрудничество в областта на сигурността, той също така критикува доктрината "Синя родина", която определя претенциите на Анкара относно изключителната ѝ икономическа зона в Източното Средиземноморие. Тези критики обаче неизменно остават само на ниво политически декларации. На практика те се съпровождат с безсрочно отлагане както на процеса на присъединяване на Турция, така и на модернизирането на Споразумението за митническия съюз, подписано през 1995 г. между ЕС и Турция. Европа остава разкъсана между своите основополагащи политически принципи и съображенията за икономически и геостратегически интереси.

Както често се случва, вторите надделяват пред първите.