Това е книга за истинските герои на нашето време

След като ви разказахме за представянето на новата книга на Андрей Велков „Няма закога“, сега ви представяме и самият автор. В книгата се разказва за трима пенсионери, които не са се виждали от десетилетия. Единият от тях печели голяма сума от тотото и решава да се събере със старите приятели. Тримата се събират за едно последно приключение, за да си спомнят какво е да си жив и свободен, да попътуват, да се повеселят... пък докъдето силите стигнат. Планът им обаче претърпява промяна. Оказва се, че преди повече от половин век чудовищна несправедливост е съсипала любовта и живота на един от тях. А виновникът е още жив...

Ето какво отговори Андрей Велков на въпросите на Факти.бг:

Сред като в първите две книги се съсредоточи в герои тийнейджъри и младежи, защо сега "скочи" направо в описание на третата възраст? И как успя да влезеш в главите на хора, които могат да са ти дядовци (че и прадядовци)?

Някои мои приятели казват, че имам чудовищно развито въображение. Плюс това съм общувал с много хора от т.нар. „златна възраст“. Това е достатъчно, за да мога да си представя как живеят и как мислят те и след това да пресътворя живота им достатъчно достоверно.
Относно сюжета – основният ми мотив беше да напиша книга за истинските герои на нашето време – старите хора в България. След като предните ми две книги бяха за почти пълната липса на възможност за нормално развитие на хората от моето поколение, в „Няма закога” описах пропиления живот на цяло едно поколение. Естествено в мой стил – с много динамика и хумор.

Героите ти имат ли прототипи?

Само имената им са на трима мои приятели – единият от тях го няма вече. Самите старци в книгата ми са събирателни образи. Те олицетворяват една липсваща брънка в нашето общество. Огледайте се и се замислете колко възрастни мъже над седемдесет виждате по улицата. А сега се замислете защо са толкова малко и къде са отишли?

Рокгрупите често говорят за "синдрома на третия албум". Как беше при теб, имаше ли "синдром на третата книга"?

Май по-скоро имаш предвид „синдрома на втория албум”. И не, нямам проблеми по тази линия. Факт е, че втората ми книга дойде малко по-експериментална за някои фенове на „Български психар”, но аз исках това да е така. С третият си роман „Няма закога” избухвам по съвсем различен начин и нямам никакви притеснения.

На премиерата директорът на Националния център за книгата Светлозар Желев заяви, че ти си влязъл с шут в българската литература. Чувстваш ли се като хулиган сред твоите пишещи братя и сестри?

Винаги се чувствам до някаква степен като хулиган, такава ми е природата. „Братя”и „сестри” не ми звучи удачно в случая, по-скоро колеги.

Имаш поглед към съвременната българска литература. Има ли силни гласове в нея?

Разбира се, че има. Милен Русков, Николай Грозни, Белослава Димитрова, Ghostdog, Стефан Стефанов, Радослав Парушев, Васил Георгиев... Много са.

Описваш един свят, който доста се припокрива с действителността. Какво би променил в живота на хората в България?

Бих заличил завинаги малодушието и липсата на способност за емпатия. Бих изкоренил чалгаджийското мислене и начин да виждаш света. После всичко ще се нареди само.

Един след друг си отидоха авторите на "Да убиеш пресмехулник" и "Името на розата". Кои са значимите живи автори за теб?

Те са си отишли, но книгите им винаги ще са живи. Писателите са безсмъртни по един специфичен начин, но нека да изброя няколко имена за протокола : Кормак Маккарти, Джонатан Франзен, Стивън Кинг…