13 септември 1999 година обещава да бъде много топъл ден, затова всички прозорци в жилището ни на 17-ия етаж бяха отворени. В пет часа сутринта се събудих от грохота, който силно напомняше взрив. Скочих и се втурнах към прозореца. На североизток от нашия дом имаше стълб от дим. "Нов терористичен акт", помислих си. Преди това вече имаше експлозии в град в Буйнакск и в московския район Печатники. Предчувствията не ме излъгаха. Скоро "Ехото на Москва" съобщи, че експлозията е в жилищен дом на Каширско шосе. Загинали над 120 души. След седмица премиерът Владимир Путин обеща, че терористите ще бъдат преследвани "до дупка". А на 30 септември бронетанкови части на руската армия се върнаха в Чечения - близо пет години след началото на първата военна операция там през 1994 година.
Потънала в забрава
От взривяването на кооперацията на Каширско шосе изминаха 20 години. Отначало мислех да напиша следната фраза: "Обстоятелствата около серия експлозии в руски градове и причините за неочаквания изблик на активност на хората на Шамил Басаев през август 1999 година си остават недокрай изяснени и продължават да повдигат много въпроси." После обаче се запитах дали въобще някой ще зададе тези въпроси? Факт е, че малцина се интересуват от втората чеченска война, както впрочем и от първата.
Постсъветското общество страда от къса памет - по обясними причини. През последните 30 години то преживя толкова много резки промени и истински трагедии, че се научи да потиска тежките спомени. Ето защо историята на странната "захар", намерена в едно жилище в Рязан след експлозиите в Москва, и възможната връзка на Басаев със спецслужбите представлява интерес за много тесен кръг правозащитници и историци. При това чеченската война е несъмнено важно събитие в новата история на Русия. И не само защото именно благодарение на нея неизвестният дотогава шеф на ФСБ Владимир Путин се превърна в почти едноличен властелин на Русия. А и защото тъкмо тя сложи началото на неосъветската имперска политика на Кремъл, на която продължава да се крепи режимът на Путин.
Една неизбежна война
Безсмислено е да виним руснаците, че след напреженията през 1990-те с тогавашните резки исторически обрати те си пожелаха "силна ръка", а след това и възраждане на "тяхната" империя. Всяка революция - а десетилетието между 1989 и 1999 година беше несъмнено революционно - рано или късно поражда желание за "стабилност" и предсказуемост. Разпадането на Съветския съюз не беше прието и осъзнато от гражданите на Русия. Така че втората чеченска война вероятно беше неизбежна в някакъв смисъл.
Само че последиците от нея се оказаха съвсем не такива, каквито изглеждаха 20 години по-рано. Първо: не се получи "малка победоносна война", независимо, че Ахмат Кадиров още в началото премина на страната на Москва. И второ: за да бъде "умиротворена" Чечня, кланът на Кадиров получи пълен контрол над нея.
Сега повече от 80 процента от бюджета на Чеченската република са пряка субсидия от федералния бюджет на Руската федерация. Грозни изглежда по-добре от повечето регионални столици в Русия. Рамзан Кадиров се е превърнал във втория най-влиятелен политик в страната, на когото единствено Путин може да му нарежда. Противниците му са или в изгнание, или са мъртъвци.
Тежко наследство
Под предлог, че гарантира сигурността, по време на тази война режимът на Путин за няколко години премахна всички структури, гарантиращи демокрацията и върховенството на закона в страната. В днешна Русия не са възможни независими парламентарни комисии, които да контролират изразходването на бюджетни средства, нито пък независими съдии и прокурори, които да задават неудобни въпроси и да водят следствие, или пък независими и свободно избрани управници на региони, които да защитават техните финансови интереси и преференции. Хората в Чечения днес са също толкова безсилни пред държавната машина, колкото и тези в Рязан или Хабаровск.
Децата и внуците на онези, които преди 20 години се радваха, че в Чечения "империята е отвърнала на удара", днес жънат плодовете на някогашния възторг. Макар много от тях изобщо да не се замислят над това. Наследството на втората чеченска война - това е проблем, който ще бъде още по-труден за решаване от новата демократична власт, когато и да дойде тя. По-лесно би било да се сложи край на войната с Украйна.
Автор: Константин Егерт