Турция и Русия очевидно не са равни по размер и военни възможности. Но ако войските на тези страни участват в бойни действия в Сирия, Турция ще има предимство. „Съотношението на силите в Сирия очевидно не е в полза на Русия“, казва Майкъл Кофман, експерт по руската армия, който работи в Центъра за военноморски анализи, пише американското списание The National Interest.
Как е възможно това? Русия е била суперсила в миналото и все още разполага с голяма армия и най-големият арсенал от ядрени оръжия в света. Турция, като една от най-силните членки на НАТО, е със средна сила и няма ядрено оръжие, предаде агенция "Фокус". Но в този случай всичко се определя от географското местоположение.
Военното превъзходство на Русия не влияе на позицията ѝ в североизточната част на Сирия, където сирийският съюзник на Москва премина в настъпление, опитвайки се да върне контрола над провинция Идлиб, разположена на границата с Турция, и да прогони турските войски и сирийските въстанически сили, които ги подкрепят. В Сирия Русия има само една голяма военновъздушна база – Хмеймим, разположена в северозападната част на Сирия в близост до пристанищния град Латакия, и една военноморска база в Тартус. Това създава уязвимости. А руската група, наброяваща няколко хиляди души персонал и десетки самолети, е силно зависима от доставките по море. Корабите от Русия трябва да преминат през Босфора, който се контролира от Турция, и едва след това те могат да влязат в сирийските пристанища на Източното Средиземноморие. За разлика от САЩ, Русия няма голяма военнотранспортна авиационна група, която да осигурява разположените в чужбина експедиционни сили.
Подобни инфраструктурни затруднения и логистични проблеми водят до факта, че Русия не може да увеличи групата си в Сирия, ограничавайки се до сегашното си ниво, смята Кофман. „При този сценарий Русия има една въздушна база, тя не може да увеличи присъствието си. Има нужда от Босфора за снабдяване на войските и следователно нейните войски са в много уязвимо положение“, казва той. Ответният удар на Русия по Турция също ще бъде рискован. НАТО едва ли ще подкрепи Турция в кампанията ѝ в Сирия, тъй като тази страна се намира извън зоната на Алианса; но той ще бъде задължен да помогне на своя член, чиято национална територия е нападната.
За по-голяма яснота трябва да се каже, че нито Турция, нито Русия се стремят към военна конфронтация помежду си. В началото на март 2020 г. турският президент Реджеп Ердоган пътува до Москва, за да подпише с руския президент Владимир Путин примирие за Идлиб и споразумение за създаване на коридор за сигурност по магистрала М4, където Русия и Турция ще провеждат съвместни патрули. Ситуацията напомня дните на Студената война, когато САЩ и Съветският съюз избягват директните сблъсъци и вместо това се бият с помощта на марионетки и техните протежета. През февруари 2020 г., когато 33 турски войници загинаха в резултат на въздушни удари в Сирия, Турция отмъсти срещу сирийците, включително използвайки бойни дронове, и свали три сирийски самолета. През 2015 г. турски F-16 свали руски щурмовик Су-24, но двете страни успяха да избегнат директен сблъсък и се стараят да поддържат статуквото.
Въпреки това Турция в Северна Сирия има приблизително 7 600 военнослужещи, които оперират с подкрепата на дронове и самолети. Руските самолети поддържат сирийските сили, които се опитват да завземат Идлиб, който е последната сирийска територия, контролирана от бунтовниците. И в тази област има руски съветници и военна полиция, както и руски наемници. Лесно е да си представим най-разнообразните сценарии, при които турски и руски войски влизат в пряка конфронтация. Например, по време на турско нападение срещу сирийските войски, руските съветници могат да бъдат ранени и да извикат руски самолети на помощ. Или турски самолети може случайно да свалят руски самолети, като ги объркат за сирийски, и тогава Русия ще започне да сваля турски самолети в отговор. Нито Москва, нито Анкара се нуждаят от директни военни действия, но нито една от страните не може да избегне битката, казва Кофман. „И двете страни се опитват да избегнат конфликт, но нито една от тях няма да приеме загубата на живот и ще предприеме определени мерки за възмездие“.
Турция и Русия имат трудни отношения и са воювали неведнъж в периода от XVII до XX век („Тези войни не завършват добре за Турция“, шегува се Кофман). Но сега се очертава парадоксална ситуация. Напрежението между двете страни в Сирия започна на фона на тяхното сближаване, което продължава от няколко години. Турция беше южният бастион на НАТО, противопоставящ се на съветската експанзия, но сега купува руски зенитни ракетни системи С-400, предизвиквайки американския гняв до такава степен, че администрацията на Тръмп изхвърли Турция от програмата за изтребителите F-35. Въпросът е дали Турция и Русия наистина имат непримирими цели или целите им са просто различни и страните могат да се съгласят на взаимно удовлетворение. Турските войски окупират североизточна Сирия, където се предполага, че създават буферна зона между сирийските кюрди, които формираха свой регион и се отделиха от сирийската държава, и турските кюрди, които отдавна воюват с турските власти, стремящи се към независимост. Турция също би искала да види срива на режима на Башар Асад, не на последно място поради това, че заради сирийската офанзива в Идлиб почти милион бежанци тръгнаха към турската граница.
Русия, от своя страна, е решена да поддържа сирийския режим. Москва и Дамаск са съюзници от 60-те години на миналия век, а единствената чуждестранна военноморска база на Русия се намира в сирийския пристанищен град Тартус. Решена да спре сирийските бунтовници, които бяха близо до свалянето на правителството, Москва изпрати авиацията си там и това, действайки в съгласие с иранските войски и техните поддръжници от ливанската Хизбула, значително помогна на изтощената сирийска армия, която върна по-голямата част от територията на страната. „Има разбиране, че руските военни ще се намесят в боевете на страната на сирийския режим, ако неговата стабилност и оцеляване бъдат поставени под въпрос“, казва Кофман. „Те обаче няма да се намесят на страната на сирийските войски в Идлиб. Русия не се нуждае от Идлиб“. Експертите обаче смятат, че всяко споразумение за прекратяване на огъня в Идлиб в най-добрия случай ще бъде временно. „В крайна сметка руснаците ще подкрепят сирийското правителство, което се стреми да върне тези територии“, прогнозира директорът на турския проект от Вашингтонския център за стратегически и международни изследвания (Bulent Aliriza). „Но засега Путин с удоволствие протака време, гледайки как Сирия поглъща и усвоява територии, контролирани преди това от опозицията“.