Точна дата за края на "частичната мобилизация" не бе конкретно назована от Путин, но е ясно, че тя е на приключване. В Москва наборните пунктове вече са закрити, но извън столицата продължават да действат. Предвидено беше да бъдат мобилизирани общо 300 000 души. Много мъже обаче са напуснали страната, за да не бъдат изпратени на фронта, като някой от тях нямат намерение да се връщат обратно. Как се чувстват жените им, които са останали в Русия? Ето три истории, събрани от ДВ, като имената на интервюираните са променени от съображения за сигурност.
Даря, 25 години: „Постепенно се отърсвам от стреса“
Даря от Челябинск, доскоро не се е интересувала от политиката: „Нямах сили да проучвам какво е фейк и какво не е“. Възприемала войната като катастрофа, но се стараела да не мисли за нея. Когато започнала частичната мобилизация, се разтревожила за мъжа си Алексей. Започнали да проучват законите и решили, че Алексей трябва да напусне страната.
В крайна сметка заминал за Казахстан, защото за там не му трябвал задграничен паспорт, какъвто той нямал. Преди заминаването му Даря поела цялостната подготовка на пътуването: осигурила документите, търсила квартира на мъжа си, проучвала откъде е най-добре да се мине. Алексей изпълнил плановете и пресякъл границата без проблеми. Наел си е жилище в Астана и работи като фотограф. „Там даже се чувства по-добре, отколкото в Челябинск – работата му върви добре, има запознанства и перспективи за развитие“, казва Даря. Тя продължава да помага на мъжа си, а междувременно си е подала документите за задграничен паспорт и иска да замине при мъжа си, понеже се опасява, че покрай въведеното военно положение в Донбас руските власти могат да затворят границите.
Олга, 32 години: „Синът ми още не може да разбере къде е баща му“
Олга и мъжът ѝ Артьом от Мурманск също преценили, че той трябва да замине, след обявяването на частичната мобилизация. Родителите му не били очаровани от това решение, но не му попречили. Олга помогнала на мъжа си да замине за Мурманск: „Трябваше да намерим пари за пътуването, както и билети, а билети изобщо нямаше“.
От Мурманск до Казахстан Артьом стигнал за два дни, а Олга признава: „Добре, че замина. Вече не се тревожа, че могат да го хванат и да му връчат повиквателна“. Мъжът ѝ вече се е установил в Казахстан и търси възможности да започне там бизнес. Олга и Артьом имат син на четири години, това е първата по-продължителна раздяла на семейството. Рядко успяват да влязат във видеовръзка заради лошото качество на интернет, поради което си пращат видеозаписи. „Синът ми не разбира къде е отишъл баща му. Когато го види на записите, се разстройва – иска да си общуват. Баща му му липсва, а той е точно във възрастта, когато би трябвало да бъде до него“, казва Олга.
Елена, 41 години: „Не искам мъжът и синът ми да имат проблеми“
Елена е психоложка от Архангелск. Щом била обявена мобилизацията, тя и съпругът ѝ решили, че и той, и синът им трябва да заминат за Армения. Синът се уволнил от казармата през лятото и следвал в университет в друг град: „Той щеше да е сред първите, подлежащи на мобилизация. Не исках да рискувам живота и здравето му“, посочва Елена.
Фирмата, към която съпругът ѝ продължава да работи дистанционно, още от началото на войната се е преместила в Ереван, така че още отначало било ясно за къде трябва да замине. И понеже се страхували, че границите могат да бъдат затворени, двамата мъже се отправили към грузинската граница още на 24 септември. "Сега те са в безопасност. Ние ще оцелеем, проблемите няма да ни прекършат, а ще ни сплотят“, казва Елена. Междувременно двамата мъже свикват с новото място и с арменската кухня. Елена възнамерява да се види със семейството си в края на октомври, но засега не смята да се мести в Армения – в Архангелск се занимава с общественополезна работа и иска да продължи да прави това дотогава, докато е възможно.
Автор Катерина Шмельова