Една страна - две държави. Историята да има и еврейска, и палестинска държава е почти толкова стара, колкото и конфликтът в Близкия изток.
За пръв път идеята за двудържавно решение на Близкоизточния конфликт беше спомената през 1937 година от комисията на британския лорд Пийл, която трябвало да разследва причините, довели до вълнения и до въоръженото въстание, започнало през 1936 година. Членовете на тази комисия анкетират повече от сто евреи и палестинци и стигат да отрезвяващото заключение, че между двата народа, живеещи в непосредствено съседство, не само по границата, съществува "непреодолим конфликт". Според комисията, двете групи нямат никаква общност на интереси, общество, техните национални стремежи са изцяло несъвместими, се казва в документа, който препоръчва Палестина да бъде разделена на две автономии и да има както еврейска, така и палестинска държава.
Планът остава само на хартия, но той се превръща в основа на всички по-сетнешни опити да бъде решен конфликтът между израелци и палестинци и новините следват една след друга. През 1947 година например той заляга в основата на инициатива на ООН, която обаче се проваля поради на съпротивата на арабските държави.
По време на войната през 1948 година и двете страни в конфликта се опитват да завладеят колкото се може по-голяма територия. Оттогава датират и опитите да се прогонят палестинците от тези земи. А след Шестдневната война от 1967 година, когато израелската армия влиза в столицата Рамала, окупира Западния бряг и Ерусалим, решението за две отделни държави на първо време започва да изглежда напълно неосъществимо.
Женевското споразумение
Планът за двудържавно решение влиза отново в дневния ред едва през 1980 година, когато тогавашната Европейска общност се застъпи за правото на палестинците на самоопределение. Но трябваше да изминат повече от две десетилетия, докато понятието „двудържавно решение” бъде възприето от Съвета за сигурност на ООН - това стана едва през март 2002 година. Джордж Буш /младши/ беше първият американски президент, който възприе понятието.
През 2003 година израелски и палестински преговарящи отново се опряха на плана за двете държави, който залегна в т.нар. "Женевско споразумение". Основа за сближаването на позициите стана обстоятелството, че през 1988 година Организацията за Освобождение на Палестина /ООП/, макар и негласно, призна съществуването на държавата Израел. ООП се отказа от обявените си намерения за създаване на палестинска държава на цялата територия и се ограничи в границите от 1967 година – т.е. след израелската окупация. Към това решение се присъединиха – макар и само в отделни свои изявления - и някои лидери на палестинската автономия като премиерът Исмаил Хания, както и отделни лидери на Хамас. Те обаче настояха и за референдум сред палестинците.
През новия век одобрението на модела за две държави първоначално нарасна както сред израелците, така и сред арабите. В хода на продължаващата заселническа политика на Израел обаче, все повече палестинци се обявяват срещу него. През 2014 година над половината от палестинското население се обяви срещу създаването на две държави. Тази тенденция продължи и през следващите години. Одобрението в Израел също намаля в резултат на палестинския терор. През 2015 година по-малко от половината израелци вече се застъпваха за двудържавното решение.
Палестинският президент Махмуд Абас, за когото се говори, че е откъснат от народа си, и който е изправен пред недоволството на улицата, изглежда се превръща в изкупителна политическа жертва на войната, която бушува и в момента в Газа. Въпреки че мирният процес от Осло, чийто главен архитект беше той през 1993 г., и който трябваше да доведе до създаването на палестинска държава, е в задънена улица вече повече от 10 години, Абас все още държи на уреждането на израелско-палестинския конфликт чрез преговори.
И всичко това, въпреки засилването на израелската колонизация, която раздробява Западния бряг до степен, която на практика не позволява създаването на постоянна и жизнеспособна палестинска държава, въпреки увеличаването на насилието между израелската армия и палестинските въоръжени групировки и въпреки зачестяването на проявите на насилие от страна на еврейските заселници срещу палестински цивилни граждани на тази територия, окупирана от Израел от 1967 година.
Тази позиция контрастира с настроенията на редовите палестинци, на които им е омръзнало от безсилието на Абас и палестинската автономна власт пред израелското правителство, сформирано в края на декември от Бенямин Нетаняху благодарение на подкрепата на крайната десница, която заема твърда позиция срещу палестинците.
Израел - държава и на палестинците?
Съществува ли алтернативен път? Засега не е ясно. Фактите говорят, че повечето израелци отхвърлят решението за създаване на една държава, тъй като то би подкопало и идентичността на самия Израел. Ако няма палестинска държава, Израел ще е принуден да гарантира пълни граждански права и на палестинците. При това положение той "ще се превърне в двунационална държава и постепенно ще загуби характера си на еврейска държава", твърди и политоложката от университета в Хамбург Маргрет Йохансен.
Затова мнозинството от израелците не подкрепят този вариант. Така планът за двете държави отново излиза на преден план. От гледна точка на продължаващото изграждане на израелски селища обаче, това решение става все по-трудно осъществимо.