След пандемията светът вече няма да е същият. Тези дни това е фразата, която най-често чуваме или четем. Да не поставяме под съмнение съществуването на света, нито бъдещата (да се надяваме - скорошна) победа на човечеството над вируса, макар че такъв сценарий не е безусловен. И без това живеем в нервни времена.
Невидимият вирус на Ковид-19 с всичките му досегашни мутации изведнъж постави под въпрос напълно видимите "глобализационни и интеграционни постижения", възстанови границите между страните, освежи в паметта ни не съвсем забравени идеи за национална идентификация, подчерта националния егоизъм, а същевременно показа уязвимостта на световните икономики и недостатъчното ниво на науката и здравеопазването, неспособни да реагират моментално на подобни предизвикателства. Стана ясно, че пандемията е заварила неподготвени и междудържавните алианси, и отделните страни.
Вирусът атакува човечеството вече над три месеца. И кой се загрижи за Китай, Корея или Иран? Не си припомняме нищо, освен дежурно изразени съжаления и тревоги, както и неуместно заявени цинични подозрения. Къде остана прехвалената европейска солидарност, когато в Северна Италия не успяваха вече да погребват умрелите?
Тромавите бюрократични апарати на междудържавните организации не благоволиха май дори да направят подходящи изявления. Така затвърдиха подозренията, че не ги бива много за друго, освен да организират помпозни конференции и да измислят банални препоръки или странни регулации.
С ООН нещата са ясни - инертността ѝ отдавна само се засилва. Но нали Европейският съюз е наблизо? Навярно не се очакваше друго, щом могъща Великобритания напусна ЕС и се чувства свободна от ангажименти, включително морални, а другите лидери - Германия и Франция, подчертано се самоотстраниха, изоставяйки другите членки, и взеха да си решават вътрешните проблеми. Или обратно - европейците са тръгнали да се спасяват поединично, защото не са дочакали нищо конкретно от междудържавното ръководство, от ЕС?
Естествено, няма изгледи Италия, изразила вече разочарование от партньорите си, или Хърватия, засегната от безразличието към едва забелязаното в Европа хърватско земетресение, да напуснат ЕС. Те няма да отритнат и НАТО, която за разлика от филмите-катастрофи не се прояви с нищо в реалната днешна "почти катастрофа". Но вероятно занапред много по-принципно ще отстояват националните си интереси, вместо да приемат сляпо различни ръководства за действие от наднационални институции. И нищо чудно да заговорят за реформи, които да направят тези институции ефективни.
На този фон ще е малко странно, ако държавите, неудържимо напиращи да членуват в тези западни алианси - по-специално някои постсъветски, запазят пиетета си към тях и след проявеното по време на пандемията равнодушие или безсилие, или и двете едновременно. Ако покрай това не се свестят и не загърбят готованските нагласи - двигател на въпросната тяга към западните алианси.
Не говорим за това, че алтернативата е Русия, притекла се например на помощ на Италия, което само по себе си безспорно заслужава уважение. И тя дори не бе сама в благородния си порив - така постъпиха още Китай, Куба и САЩ. Времената са неподходящи за агитация и пропаганда на държавни ориентири: цивилизацията държи изпит - разбрахме, че е сериозен. Щом го издържим, предстои да вземем и друг - да направим така, че светът, чиято слабост и уязвимост пандемията открои, да не стане по-лош, отколкото преди нея. Очертават се предпоставки и за това.