На 2 юли 1949 г. в санаториума „Барвиха“ край Москва, след 4-месечно лекуване, почива Георги Димитров. Той е 32-рият министър-председател на България в 65-то и 66-то правителство (1946 – 1949).
Видни съветски медици поставят диагнозата “сърдечна недостатъчност II степен, чернодробна цироза, диабет, хроничен простатит“. Въпреки официалното медицинско заключение съществува хипотеза за политическо убийство на Димитров по указания на Йосиф Сталин.
В общо изявление по повод смъртта на Димитров ръководствата на БКП, Министерския съвет и Отечествения фронт го обявяват за „любим вожд и учител на комунистическата партия и целия български народ“, „верен ученик на Ленин и Сталин“, „голям държавник“, „мъдър министър-председател“, „строител на Народна република България“, „велик син на нашата страна“, „бележит борец против фашизма и империализма, за делото на прогреса, демокрацията и социализма“.
Още в деня на смъртта му тялото на Георги Димитров е изложено в Дома на профсъюзите в Москва, като през нощта до него остава почетна стража от Политбюро на ВКП(б), начело със самия Йосиф Сталин. На 3 юли Министерският съвет взима решение тялото да бъде балсамирано и поставено в мавзолей, а на следващия ден е одобрен проект на група архитекти, начело с Георги Овчаров. Правителството организира тържествено посрещане на тялото в Русе и София, а от 7 до 9 юли е проведено „всенародно поклонение“ в сградата на Народното събрание. Междувременно, с големи усилия на Трудова повинност е завършен Мавзолеят, където на 10 юли е поставено тялото, чието балсамиране от съветски специалисти продължава и след това.
Наред с пропагандните акции по погребението, група неудобни за властта лица са въдворени в лагери. Това попълнение лагеристи остава в историята като „Димитровско“.
Кой всъщност е Георги Димитров?
Той е роден в село Ковачевци, Пернишко на 30 юни (18 юни стар стил) 1882, в протестантско семейство. През 1894 г., още 12-годишен, поради липса на средства прекъсва образованието си и започва работа като словослагател в печатницата на Никола Пиперов. През 1902 г. Георги Димитров става член на БРСДП. През 1906 г. сключва брак със сръбската моделиерка и синдикалистка Люба Ивошевич.
Интересното в неговата партийна кариера е, че Димитров е тръгнал от най-ниското ниво, минал е през всички стъпала на властта, за да стигне до върха и да стане близък на Сталин, казва Мона Фосколо, която издаде негова биография. По думите на френската изследователка, цитирани от Портал "Култура", "Георги Димитров е двойствена фигура. Той е „вярващ” в комунизма. Всичко, което е било добро за каузата и за комунистическата партия, е било приемливо за него. Затова си е затварял очите за „чистките” в Коминтерна. Георги Димитров е наистина двойствен персонаж и това обяснява поведението на българите и тяхната нееднозначна оценка."
Георги Димитров е мобилизиран по време на Междусъюзническата война през 1913 г., но на изборите за 16 Обикновено Народно събрание (24 ноември 1913 г.) е избран за депутат. Така вместо на фронта, попада в парламента и на 31 г. става най-младият народен представител в Царството. През този период приема вижданията и постановката на Димитър Благоев по националния въпрос и се оформя като привърженик на идеята за Балканска федерация. На XXII конгрес на БРСДП (т.с.), който става първи конгрес на БКП (т.с.), не подкрепя националното обединение на българския народ, а издига тезата за създаване на Балканска федеративна съветска социалистическа република, включваща в състава си и Македония. На парламентарните банки е без прекъсване 10 години – до 1923 г.
Заедно с Васил Коларов оглавява инспирираното от Коминтерна Септемврийско въстание през 1923 г. Действа с щаба на въстанието в Северозападна България. След неговия разгром бяга в Югославия, а оттам – в Австрия. В България е осъден задочно на смърт през 1926 година.
В Австрия Димитров става активист на Комунистическия интернационал (Коминтерна), като извършва „конспиративна дейност“ в Швейцария и Германия. Живее периодично в СССР под различни псевдоними. Достига до длъжността ръководител на Западноевропейското бюро на Коминтерна през периода 1929 – 1933 г. Най-късно от 1927 г. сътрудничи на съветските тайни служби (ГПУ).
На 9 март 1933 г., заедно с 2 български и няколко други комунисти, Георги Димитров е обвинен в организирането на подпалването на Райхстага, за което днес се смята, че е извършено от психически неустойчивия Маринус ван дер Любе. Димитров води сам своята защита на организирания от нацистите процес в Лайпциг. Майката на Димитров заминава за Франция, където на митинги и събрания се обявява за освобождаването на сина ѝ. В Лондон от леви адвокати, журналисти и дейци на Германската комунистическа партия е организиран контрапроцес, който доказва убедително провокацията срещу комунистите. В своята защитна реч Димитров защитава българския народ от грубите нападки на медиите. Той подчертава неговите исторически заслуги пред човечеството и гордостта си, че е българин. Словесните му сблъсъци с нацисткия водач и министър Херман Гьоринг и защитната му пледоария спечелват на Димитров място в комунистическия пантеон. Този процес е последният в Германия, съставен от независими съдии от „стария“ съд Райхсгерихт. Димитров, Танев и Попов са осъдени на по 9 мес. затвор заради това, че пребивават незаконно в Германия с фалшиви паспорти с цел конспирация, но са оправдани по обвиненията в палеж и опит за сваляне на правителството.
След излежаване на присъдите си тримата получават съветско гражданство и заминават за Съветския съюз, където остават до края на Втората световна война. Танев и Попов по-късно са репресирани от режима на Йосиф Сталин и са изпратени в концлагери. Танев умира в съветски концлагер, а Попов след 17 години в лагерите на ГУЛАГ се завръща болен в България и написва спомените си, които са изнесени тайно и отпечатани в Париж през 1984 г.
След смъртта на Люба Ивошевич – самоубила се, скачайки от висока сграда в Москва през 1933 г., Йосиф Сталин му намира втора съпруга – чехословашката еврейка Роза Юлиевна (Роза Флайшман), която е предана комунистка. Единственото им дете Митя се ражда през 1936 г., но едва 7-годишно умира от дифтерит.
След 9 септември 1944 г. Димитров остава в СССР, откъдето оказва влияние върху провежданата в страната политика от БРП (к). Завръща се в България на 4 ноември 1945 година. Непосредствено след завръщането си претърпява поражение в парламентарните избори срещу Атанас Москов – кандидат от Българската работническа социалдемократическа партия. Избран е за министър-председател през ноември 1946 г. Оглавява БРП (к), която през декември 1948 г. се преименува на БКП.
Като министър-председател на страната води политика на преход към модела на народна република – тоталитарна държава с държавно управление, доминирано от комунистите. Води курс на тясно сближение с Югославия и провеждане на поетапна македонизация на населението в Благоевградско с оглед присъединяването на района към новосформираната югославска македонска република. Балканската политика на Георги Димитров е подчинена на предлагания тогава от него Южнославянски съюз въз основа на концепцията за Балканска федерация, прокламирана от Коминтерна преди войната. След войната обаче тази концепция вече не е актуална, тъй като засяга новите стратегическите планове на СССР в района. Това води през 1948 г. до разрив между Тито и Сталин, а Димитров е подложен на унищожителна критика от страна на КПСС и се примирява със статуквото.
Култът към личността, характерен за тоталитарните държави, започва да се развива още при неговото управление. Така например на него приживе е наречен (още със създаването му) новият град Димитровград. За целта на 2 септември 1947 г. Министерският съвет, чийто председател е самият Димитров, издава Постановление № 3, което гласи: „Селата Раковски и Марийно, Хасковска околия и Черноконево, Чирпанска околия, се обединяват в едно селище, което се провъзгласява за град под името Димитровград“.
Мавзолеят, където е изложен Георги Димитров след смъртта си, се превръща в място за поклонение, включен е в държавния протокол за полагане на венци от чуждестранни делегации, но само от комунистически страни и от държави от Третия свят. На 18 юли 1990 г. тялото на Георги Димитров е извадено от мавзолея и е препогребано в католическата част на Централните софийски гробища. Мавзолеят е разрушен в периода от 21 до 27 август 1999 г.
Родната къща на Димитров в Ковачевци е превърната в музей, а в центъра на селото е изграден дом-паметник „Георги Димитров“.
Градове Димитроград, освен в България, има в Сърбия и Русия. До 1962 г. Перник се е наричал Димитрово. В Украйна, до тази година, също е имало град Димитров. В Армения има село Димитров.