Историческите извори, осветляващи живота и делото на Апостола на българската свобода Васил Левски, категорично сочат датите на неговото рождение – 18 юли (6 юли стар стил) 1837 г. и неговата смърт – 18 февруари (6 февруари стар стил) 1873 г.
Присъдата му е изпълнена в околностите на тогавашна София, а мястото на обесването е било в района на площада, където днес се издига негов паметник. От десетилетия, обаче, годишнините от гибелта на Васил Левски се отбелязват на датата 19 февруари. Откъде идва това противоречие?
През 1916 г., когато България преминава от Юлианския към Григорианския календар или от стар към нов стил, се приема поправка от 13 дни. За събитията, случили се преди 1 март 1900 г., необходимата поправка, обаче, е 12 дни. Въпреки това, за някои събития, станали през 19 век, погрешно се добавят 13 дни.
Въпреки това на 18/19 февруари (6 февруари по стар стил) 1873 г. е обесен Васил Левски. В последните си мигове той се изповядва пред архиерейския наместник на София отец Тодор Митов: "Каквото съм правил, в полза народу е", като помолил прошка от отеца и от Бога, а в молитвите си да бъде споменаван като йеродякон Игнатий.
Васил Левски е псевдонимът, с който е известен Васил Иванов Кунчев – бележитият български революционер, идеолог и организатор на българската национална революция, основател на Вътрешната революционна организация (ВРО) и на Българския революционен централен комитет (БРЦК), български национален герой.
Левски е известен е и като Апостола на свободата заради организирането и разработването на стратегията за освобождаване на България от османско иго. Други известни негови прозвища са „Дяконът“ и „Джингиби“ (Неуловимият).Той пътува по страната и създава тайни районни комитети, които да подготвят националния бунт. Неговата мечта е чиста и свята република, в която всички да имат равни права, независимо от етническата си и религиозна принадлежност.
Създадената от Левски Вътрешна революционна организация е основата, върху която стъпват организаторите на Априлското въстание. Това въстание и последвалата Руско-турска война довеждат до възстановяване на държавата България на европейската карта.
Ранни години
Васил Кунчев е роден на 18 юли (6 юли стар стил) 1837 г. в Карлово в семейството на Иван Кунчев Иванов и Гина Василева Караиванова. Има двама братя - Христо и Петър, както и две сестри - Яна и Марийка. През 1851 г. баща му умира и тримата братя остават да се грижат за 6-членното семейство. Васил вече е на 14 и започва да учи абаджилък.
От 1855 г. е послушник при вуйчо си Василий, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора. В сянката на революционната му дейност остават три факта: Първо, той получава не лошо образование за времето си, завършвайки начално училище в Карлово и учи две години в класно училище в Стара Загора, после изкарва едногодишен курс за подготовка на свещеници в Пловдивското класно епархийско училище „ Св. Св. Кирил и Методий“. Второ, в продължение на три години той е учител. Трето, Левски владее отлично турски, гръцки и арменски език, които не само се оказват полезни в революционната му дейност, но и дават представа за неговата начетеност и интелект.
На 7 декември 1858 г. Васил приема монашеството и името Игнатий в Сопотския манастир „Св. Спас“, а през следващата 1859 г. пловдивският митрополит Паисий го ръкополага за йеродякон в църквата "Света Богородица" в Карлово.
Революционна дейност в Сърбия и Румъния
На 3 март 1862 г. йеродяконът заминава за Сърбия и взема участие в Първата българска легия на Раковски в Белград. Заради своята ловкост и храброст по време на сраженията с турците за белградската крепост, Васил получава името Левски. На този етап той изпитва силното влияние на Раковски и възприема идеята за организиране на чети, чрез които да се вдигне народът на въстание. След разтурянето на легията се присъединява към четата на дядо Ильо войвода.
През 1863 г. заминава за Румъния и след кратък престой се завръща в България. През пролетта на 1864 г., навръх Великден в Сопот, Левски в присъствието на най-близките си приятели сам отрязва дългите си монашески коси. От този момент той става мирски дякон (служител, помощник) на свободата Васил Левски.
Архимандрит Василий се опитва да възбуди църковно следствие срещу племенника си, но Пловдивският митрополит заплашва самия Василий с наказание, ако упорства в настояването си.
От април 1864 до 1866 г. Левски е учител в карловското село Войнягово, след това от март до октомври 1866 г. в добруджанското Еникьой, а от края на годината до март 1867 година в съседното Конгаз.
През 1866 г. на румънска земя Дяконът се движи в средите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През ноември 1866 г. се среща с Раковски.
През 1867 г. по предложение на Раковски е определен за знаменосец в четата на Панайот Хитов. Заедно с четата изживява всички трудности и разочарования по време на похода в Балкана през 1867 г.
После заедно с четата преминава в Сърбия и постъпва във Втората българска легия на Раковски (1867-1868). След разтурянето ѝ той се разболява и остава два месеца в с. Зайчар.
Принудителното безделие му дава възможност да преосмисли изминатия път. Съмненията му в целесъобразността на четническата тактика се превръщат в убеждение, че трябва да се търсят нови средства за постигане на крайната цел. За пръв път изразява мнение, че трябва предварителна подготовка на народа за участие в освободителното дело. В писмо до Панайот Хитов загатва за своите изводи и намерения, като му съобщава, че е решил да извърши нещо голямо в полза на отечеството, „в което ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя, губя само мене си“.
В Левски се засилва недоверието спрямо Сърбия и убеждението, че българите трябва да разчитат преди всичко на себе си, а не на външни сили. Гибелта на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа окончателно го убеждава, че предварителната подготовка е необходимо условие за победата на българската революция.
През август 1868 г. Левски отива в Букурещ. Към това време се отнася запознаването му с Христо Ботев и техният съвместен живот в една изоставена вятърна мелница край Букурещ.
Организиране на революционни комитети
На 11 декември 1868 г. Левски заминава за Цариград с параход, за да предприеме оттам първата си обиколка из българските земи с осведомителна цел, за да се запознае с условията и с възможностите за революционна дейност в българските земи.
В началото на януари 1869 г. напуска турската столица и се отправя към Тракия и Северна България. Преминава през Пловдив, Карлово, Сопот, Казанлък, Сливен, Велико Търново, Ловеч, Плевен и Никопол. Навсякъде разговаря със свои доверени хора, за да ги спечели за делото. Обнадежден, че в непродължителен срок може да бъде обявено въстание, на 24 февруари Левски се завръща в Румъния.
На 1 май 1869 г. Апостолът започва втората си обиколка из българските земи. По време на нея Левски поставя началото на изграждането на вътрешната революционна организация (ВРО). Първият комитет е основан в Плевен. После продължава изграждането на местни (частни) революционни комитети и в Ловеч, Троян, Карлово, Калофер, Казанлък, Пловдив, Сопот, Чирпан и др.
Втората обиколка на Левски го убеждава, че въстанието не може да бъде вдигнато толкова скоро, както мисли няколко месеца преди това. Той съзира необходимостта от по-голяма подготовка на народа, осъществявана от революционни комитети, свързани организационно помежду си.
След завръщането си в румънската столица, Левски се стреми да убеди емиграцията, че центърът на подготовката на предстоящото въстание трябва да се пренесе във вътрешността, че българите трябва да разчитат на своите собствени сили, а не на външна помощ. Емигрантските дейци съзнават необходимостта от организиране на народа, но никой няма план кой и как да го направи. Те трудно се разделят и с традиционните си схващания за чужда помощ и за ръководене на революционното движение извън страната.
Разочарован от емиграцията, през май 1870 г. Левски се завръща в България и се заема с доизграждането на комитетска мрежа. До края на 1871 г. успява да създаде гъста мрежа от революционни комитети, обединени в цялостна ВРО. Левски единствен от големите ни революционери достига до прозрението, че в подготовката трябва да бъдат привлечени и чорбаджиите. Техните средства са особено нужни за материалната осигуреност на предстоящото въстание. Той предвижда получаване на тези средства по доброволен начин, но за тези, които отказват да подкрепят народното дело, той въвежда революционен терор.
Към края на 1871 г. комитетите започват активна работа за привличане на привърженици, за събиране на средства и закупуване на оръжие. Когато работата нараства, БРЦК изпраща двама помощници на Левски - Димитър Общи и Ангел Кънчев.
Залавяне и смърт
На 22 септември 1872 г. Димитър Общи организира обир на турската поща в Арабаконак. Левски е против, но е подкрепен единствено от поп Кръстю Никифоров. Залавянето на участниците нанася тежък удар на революционната организация.
Левски получава нареждане от БРЦК и Каравелов за вдигане на въстание, но той отказва да го изпълни, решава да прибере архивите на ВРО от Ловеч и да се прехвърли в Румъния. Той е известен за провала при обира в Арабаконак, но не знае, че турската полиция разполага с негова фотография и с точно описание на особените му белези, както и с информация, къде евентуално може да бъде открит.
Според оформено мнение сред историците ни, Васил Левски не е предаден от един човек, а е жертва на дълга верига от полицейски разкрития. На 27 декември 1872 г. той е заловен от турската полиция до Къкринското ханче близо до Ловеч.
При залавянето му архивът с комитетски книжа остава незабелязан от хайката. Същият архив е запазен и по-късно е предаден на Захари Стоянов. Липсващите парични средства са намерени през 1972 г. в темелите на къщата на Марин Поплуканов. Има предположение, че причината за залавянето на Левски е предателство от съмишленик. Според други проучвания предателство не е имало. Доказано е, че поп Кръстю не е имал точна информация за плановете на Левски.
До последно османците не знаят кого са заловили и Левски е откаран в Търново, за да бъде разпознат. Чак там става ясно кой е той. При Къкрина отиват едва няколко заптиета, а в случай, че са знаели кого залавят, подобна малочисленост не би била логична.
Левски, който е охраняван само от 20 заптиета по време на пътя си от Търново до София, се е надява напразно до последно, че ще бъде освободен от съмишленици. Там той е предаден на съд. Апостолът изгражда защитата си въз основите на правата на християните според Хатихумаюна, за да не издаде някого и организацията. Той подчертава няколко пъти, че е търсил законни пътища за изменение на живота в Империята. Левски се разграничава от дейността на Димитър Общи, за да избегне криминални обвинения.
Очаквало се Великото везирство да освободи всички, освен обирачите на пощата, защото един политически процес не е в интерес на Турция и вреди на авторитета ѝ пред Европа. В инструкциите към съдиите е записано да се накажат строго само ръководителите.
Комисията за процеса е в състав Али Саид паша, Шакир бей и Иванчо Хаджипенчович. В състава на съда са включени и българите: х. Мано Стоянов и Пешо Тодоров като представители на българската община в града. Включени са още мюсюлмани и евреи.
Смъртната присъда е издадена на 14 и е потвърдена на 21 януари 1873 г. Процесът завършва, като комисията изземва функциите на съд, което е недопустимо по законите на самата империя. Димитър Общи и Васил Левски са осъдени на смърт чрез обесване, а 60 подсъдими са осъдени на затвор и заточение. Присъдите са потвърдени от султана по целесъобразност. За да не се навреди на турската дипломация, не са извършвани по-мащабни разследвания и гонения.
Свещеникът поп Христо Стоилов разказва за последните мигове на апостола: "Дяконът се държа юнашки. Каза, че наистина той е първият, но че след него са хиляди. Палачът му наметна въжето и ритна столчето. Аз се просълзих и се обърнах към "Св. София", за да не видят турците, че плача, и си тръгнах."
Михаил К. Буботинов също дава описание: "На 1873 лето, 5 февруарий, вторник, пазарен ден в София - 2 часа преди зори, в двора на пашовия конак - на мястото на днешния княжески дворец, стана необикновено разшавание на пашовските сеймени. По заповед на Мазхар паша, тогава Средецкий губернатор, се изпрати един мулезимин да обади на иконом поп Тодор Митов, да се приготви... Иконом поп Тодор се приготви за половин час... И ето, че се зададе губернатора на каляска със свитата си, състоящата се от десетина души. Веднага след тях биде приведен на средата на мегдана, току-що извадений из тъмницата Васил Левски, конвоиран от един взвод заптии и 4 взвода аскер, облечен в костюма си, както е бил хванат от властите при ханчето, с тежки окови на нозете, но без присъдний иллям на гърдите. Мазхар паша, обърнат към свещеника, заповяда му да се приближи при Левски и свободно да извърши верозаконните потреби. Щом се приближи свещеника при Левски, пашата се оттегли на 7-8 разкрача и същевременно даде знак да направят същото и хората от свитата му. ...
Що за себе е изповядал в случая Левски, не е могло да бъде предадено от свещеника-изповедник. Обаче в общи думи: отец Тодор ми е приказвал, че Левски стоял бодър и в присъствие духа казал: "В младините си бях иеродякон Игнатий, напуснах службата в съзнание, че бях повикан да изпълнявам друга, по-належаща, по-висока и по-свещена служба към поробеното отечество, която ... дано!" Тук Левски се просълзил и помолил свещеника да се помоли Богу за иеродякон Игнатий ... "
Независимо че Левски е обесен на 18 февруари, прието е тази дата да се отбелязва в България на следващия ден 19 февруари.
През 2007 г. чрез национално допитване на БНТ Васил Левски оглавява списъка на най-великите българи за всички времена.