Народната артистка Лиляна Барева / 1922- 2007/ беше сред абсолютните примадони на първата ни оперна сцена. От средата на 40-те до началото на 70-те / време на разцвет на Софийската опера/ тя беше сред най-добрите български сопрани – при това всички те бяха от висока класа / Катя Попова, Райна Михайлова, Катя Георгиева, Мария Бохачек, Валентина Александрова, Юлия Винер, Серафина Динева, Надя Шаркова, Петя Иванова/. Но това, което я отличи от тях беше голямата ѝ страст към песента, към камерното музициране. През дългата си и успешна кариера тя разделяше времето и силите ми между операта и концертния подиум, като постигна забележителни върхове и в двете си хипостази.
Родена е на 15 април 1922 година, под огнения знак на Овена в София, в културно семейство. От малка учи пиано, но един ден учителката ѝ по музика Жени Ковачева открива, че има добър глас и я насочва към пеенето. Така след гимназията започва да учи в Музикалната академия при прочутата Людмила Прокопова, която е поела класа на голямата Морфова. Школата, която е с чешки произход, ѝ допада и гласът ѝ бива поставен правилно – лиричен сопран с красив, специфичен тембър, отлична техника и възможности и за различни роли. В Академията я чува знаменитата Мими Балканска, която по това време ръководи Художествения оперетен театър в столицата. Кани я на прослушване, на което се явяват повече от сто млади кандидати. С голямата ария на Виолета от „Травиата” двадесет и еднагодишната Лиляна Барева влиза триумфално в театъра и получава първата си голяма роля – Анина от „Една нощ във Венеция” на Йохан Щраус. Успехът е забележителен, но любовта ѝ към операта надделява и след две години се явява на конкурс там. Отново същата трънливата ария с проблемния финален тон – ми бемол решава съдбата ѝ. Приета е за редовна артистка и дебютира с трудната роля на Констанца в „Отвличането от Сарая” на Моцарт. Директорът – тогава Любомир Пипков оценява висока таланта ѝ и дава възможност да го усъвършенства в Оперната студия на режисьора Илия Иванов. С него тя подготвя сценично много от следващите си роли, а с диригента- педагог, изградилият няколко поколения първокласни певци, Асен Димитров работи музикално. Зареждат се роля след роля – повечето централни: Каролина от „Тайният брак” на Чимароза, Джилда от „Риголето”, Виолета от „Травиата” на Верди, Антонида от „Иван Сусанин” на Глинка, Микаела в „Кармен” от Бизе, Мими и Мюзета от „Бохеми”, Лиу от „Турандот” на Пучини, Керубино от „Сватбата на Фигаро” / по- късно ще се изяви с голям успех още в две роли от тази опера на Моцарт – Сузана и Графинята, един рядък случай в оперната практика по света!/ , Фрау Флут от „Веселите уиндзорки” на Ото Николай, Феличе от „Четиримата грубияни” на Ермано Волф- Ферари, Манон на Масне, Бригита от „Йоланта” на Чайковски... Различни роли, от различни автори, стилове и епохи. Ще изгради образите на български героини – Яна от „Янините девет братя” на Любомир Пипков, Зорница от „Луд Гидия” на Парашкев Хаджиев, Иглика от „Хитър Петър” на Веселин Стоянов – при това на първите им спектакли. Близо 30 роли, като за свои върхове самата тя определя: Виолета, Валери, Графинята, Яна, Дона Елвира от „Дон Жуан”, Мими, Памина...
По повод 95- годишнината от рождението ѝ БНР излъчи един забравен, но прекрасен запис от Златния си фонд – премиерата на Моцартовия шедьовър „Дон Жуан”, състояла се на 24 март 1963 в Софийската опера – постановка на Николай Николов, под музикалното ръководство на Добрин Петков с участието на Никола Гюзелев, Павел Герджиков, Ана Алексиева, Светослав Рамаданов, Юлия Кираджиева. Наистина звезден, превъзходен състав! Моцарт у нас се прави често, но не винаги достатъчно стилно и прецизно. Тук работата на крайно взискателният и педантичен Добрин Петков си е казала думата и всички са безупречни. И все пак, бих казал, че Дона Елвира на Лиляна Барева е най- доброто постижение в този ансамбъл. Тук Барева постига една вълнуваща драматична експресия, при отчетлива, енергична фраза и в същото време съхранява характерната моцартова лекота и еластичност, като патетичните моменти съвсем не нарушават певческата линия, при която всяка нота пленява със своята красота и чар. С тази своя звездна роля, както и с „Травиата” тя завоюва и сцената на Берлинската Щатс опер, където бе поканена за редовна артистка през 1961. Но предпочете да остане вярна на Софийската опера.
Самата Барева в едно интервю определи „Травиата” като своето „най- голямо и любимо постижение”. Да, тя имаше щастието / и възможностите – певчески и сценични/ да изпълни тази любима роля 200 пъти, при това винаги с неизменен успех, без никакви гласови и технически проблеми. Да изнесе дори юбилеен спектакъл.
В началото на 60-те години известният наш пианист- акомпанятор Петър Щабеков, един първокласен музикант- ерудит, кани Барева да направят песенен концерт. Срещата се оказва съдбовна за нея. Двамата започват упорита, системна работа като камерно дуо – глас и пиано и твърде скоро се налагат като водещите изпълнители у нас в тази област. Песенният репертоар на Лиляна Барева е наистина респектиращ – близо 400 пиеси от различни стилове и автори - от Бах, Хайдн и Моцарт до съвременните български автори, с превес на немската романтична песен / Шуберт, Шуман, Брамс, Волф/, в която тя бе просто ненадмината. И сравнявана единствено с големия майстор на вокалната лирика – баритона Дитрих Фишер- Дискау. И наистина, достатъчно е да чуем записа ѝ на рядко изпълнявания прекрасен цикъл от песни по писмата на Мария Стюарт от Роберт Шуман / също в Златния фонд на БНР/, за да се убедим в таланта на Барева като камерен изпълнител. В него откриваме едно невероятно богатство от вокални багри, един верен усет към словото и поетиката на автора. Защото само голям майстор от класата на Лиляна Барева би могъл да достигне до тази пределна изразителност в мелодиката на Шуман, да проникне в духа, в настроението на тази музика и поезия.