Американският класик Кърт Вонегът остава в литературната история като един от най-ярките символи на антивоенното движение и свободомислието. Романите му, сред които емблематичните „Кланица пет“ и „Котешка люлка“, бяха приети от хипи поколението като истински манифести на мира и бунта срещу статуквото. Архивните биографични спомени, разказите на семейството му и собствените му есета обаче разкриват една забавна и парадоксална реалност – в личния си живот писателят далеч не е бил толкова гостоприемен към дългокосите си последователи, особено когато те са решавали да се настанят неканени в двора му.
Парадоксът на „неволния гуру“
В края на 60-те години на миналия век Вонегът се превръща в култова фигура за американските колежани и младежките общности. Концепцията за „караси“ (групи от хора, които вършат Божията воля без съзнателно усилие), описана в неговите произведения, се възприема буквално от хипи комуните. Младежите виждат в негово лице своя духовен водач.
Реалността в дома на Вонегът в градчето Барнстабъл на полуостров Кейп Код обаче е съвсем различна. Докато светът го боготвори като лице на контракултурата, самият той е баща на голямо семейство, който се опитва да работи в тишина. Неговата дъщеря, художничката Иди Вонегът, споделя в по-късни интервюта, че баща ѝ е бил изключително дисциплиниран по отношение на творчеството си и е приемал сериозно ролята си на глава на домакинството, в което растат седем деца (трима негови биологични наследници и четирима осиновени племенници).
Сблъсъкът на Кейп Код: Как се гонят цветя и мир от личния имот?
Когато славата на „Кланица пет“ избухва, десетки фенове започват да пристигат пред къщата на автора на улица „Скъдър Лейн“. Много от тях вярват, че споделянето на общо пространство и къмпингуването в двора на техния идол е напълно в духа на неговата философия.
Според мемоарни бележки и биографични публикации, разглеждащи живота на писателя на полуострова, Вонегът бързо губи търпение към тези прояви. Въпреки че на хартия подкрепя идеалите за мир, на практика той се оказва раздразнителен консерватор по отношение на личното си пространство. Когато заварва хипита да лагеруват на тревата му, Вонегът не започва философски дебати с тях и не им предлага споделена трапеза. Вместо това той излиза на верандата и с остър, недвусмислен тон ги призовава незабавно да напуснат имота му, заплашвайки ги с повикване на местния шериф. За разочарование на цветното движение, техният „патетичен гуру“ се оказва човек, който цени реда и частната собственост.
Реакцията на семейството: Децата срещу феновете
За децата на Вонегът тези постоянни посещения се превръщат в ежедневен абсурд. Синът му, Марк Вонегът, споменава в автобиографичната си книга „Райският експрес“ (The Eden Express), че семейството често е било подложено на обсада от хора, които са търсели дълбок духовен смисъл в най-обикновени битови детайли. Докато баща им е вдигал скандали на по-нахалните посетители, децата понякога са се опитвали да балансират между раздразнението на Вонегът и странностите на феновете, които са очаквали семейството да живее в пълна хипи комуна, а вместо това са заварвали организирано и строго консервативно по дух домакинство.
Проваленият бизнес със Сааб: Още една точка на пречупване
Преди голямата литературна слава да го спаси финансово, Кърт Вонегът се опитва да издържа семейството си чрез предприемачество. В края на 50-те години той отваря едно от първите представителства на шведската автомобилна марка „Сааб“ (Saab) в САЩ, разположено именно в Кейп Код. Бизнесът се оказва пълен провал.
Писателят по-късно се шегува в есетата си, че шведските инженери очевидно са мразели американските шофьори, тъй като колите са имали двутактови двигатели, изискващи смесване на масло и бензин при всяко зареждане – концепция, която клиентите му така и не разбрали. Самият факт, че по-късно същите тези млади хора, които са купували странни европейски автомобили от него, са започнали да спят в двора му, засилва личната му ирония към „алтернативното“ поколение.
Разривът с епохата и думите на самия Вонегът
Тази ирония е уловена перфектно и от наблюдатели на епохата, сред които редактори и журналисти от литературни издания като „Уошингтън Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“, анализирали феномена през годините. В сборника си с есета „Вампитери, фома и гранфалъни“ Вонегът открито коментира наивността на хипи движението:
„Те искат да избягат от обществото, но не си дават сметка, че без правилата на това общество, нямаше да имат нито чисти дрехи, нито китари, нито свободно време, за да не правят нищо на поляната ми.“
Той често изразява скептицизъм към лекотата, с която младите хора се увличат по нови догми, дори и те да са маскирани като идеи за всеобща любов. В крайна сметка, историята за Кърт Вонегът и нежеланите гости в двора му остава като чудесен пример за типичния за автора черен хумор – да бъдеш обявен за пророк на едно поколение, чиито представители просто искаш да изчезнат от ливадата ти.