Занесли на един цар едно житно зърно, голямо колкото кокоше яйце. Царят заповядал да повикат най-стария човек от града, за да го пита дали той помни имало ли е по негово време такова едро жито. Едва довели този старец, подпрян на две патерици. Попитал го царят за житото, но той отговорил:
- В мое време не е ставало такова жито. Питайте баща ми.
Идва бащата, старец подпрян с една патерица, вижда житото и казва:
- В мое време не е ставало такова жито.
Питайте баща ми. Идва бащата, строен, благ старец, без никаква патерица, поглежда житото и казва:
- Да, такова зърно в нашите години растеше, с него се хранехме.
Царят запитал този старец:
- Защо ти, който си най-стар по години от всички, ходиш така изправен и без патерици, синът ти - с една патерица, а внукът ти - с две?
Старецът отговорил:
- Това е така, защото в тях не расте такова житно зърно. затова, когато тази права мисъл е расла в хората, те ходеха без патерици, когато тя се изкриви — с една патерица, а когато не остана и помен от нея — с две патерици.
Царят запитал стареца:
- Ами с пари ли го купувахте?
- В наше време пари нямаше — отговорил старецът. - Ние го приемахме и го споделяхме един с друг, за да може всеки да израсне пълноценно. Така се прави с вярата.