От Крумовите закони до „Килия № 1“: Как България затвори страницата на смъртното наказание

В историята на България най-тежкото възмездие – отнемането на човешки живот – извървява дълъг и кървав път, преди да бъде окончателно зачеркнато от законите. От суровите средновековни наказания до тайните разстрели в мазетата на затворите по време на комунистическия режим, темата за смъртната присъда остава една от най-мрачните и обвити в митове страници от нашето минало.

Ето как се променяше концепцията за най-тежкото наказание и кои бяха хората, получили неочакван втори шанс за живот след падането на Тодор Живков.

За какво е налагано смъртното наказание във времето?

• Древност и Средновековие: Първите кодифицирани закони на хан Крум наказват със смърт клеветниците, крадците и техните съучастници. С покръстването и въвеждането на Еклогата и Закона за съдене на людете, списъкът се разширява с вероотстъпничество, ерес, убийство, изнасилване и тежки престъпления срещу държавата. Екзекуциите са били публични – чрез обезглавяване, обесване или хвърляне от скала.
• След Освобождението (1878 г.): Търновската конституция първоначално ограничава смъртното наказание само за политически престъпления (атентати срещу държавния глава), но Наказателният закон от 1896 г. официално го въвежда трайно за предумишлени убийства, разбойничество и предателство. Основният метод тогава е обесване.
• Социалистическият период (1944 – 1989 г.): Наказателният кодекс се преврэща в идеологическо оръжие. По данни на правозащитни организации, в този период България се нарежда сред челните места в региона по брой екзекуции на глава от населението. Освен за жестоки убийства, смъртна присъда (вече чрез разстрел) се налага за:
  • Шпионаж, диверсия и държавна измяна;
  • Валутни спекулации и стопански престъпления в особено големи размери (до края на 60-те години);
  • Особено тежки случаи на подкуп и корупция.

Кой е имал правото да помилва осъдените?

През различните епохи правото да замени смъртната присъда с по-лека е било изключителен прерогатив на държавния глава:

До 1944 г. – Това право принадлежи на Царя (княза). Монархът е можел да подпише указ за помилване, заменяйки бесилото с доживотен затвор.

По време на социализма – Формално институцията, която разглежда молбите за помилване, е Държавният съвет на НРБ (ръководен от Тодор Живков). Решенията обаче често се вземат зад кулисите от висшето партийно ръководство на БКП.

След 1990 г. – Правото преминава в ръцете на Президента на Републиката (и вицепрезидента). Именно държавният глава подписва указите за замяна на присъдите на затворниците, намиращи се в т.нар. „коридори на смъртта“.

Трагедия в Деня на жената: Последната екзекутирана българка

В черната хроника на екзекуциите у нас има един случай, който и до днес предизвиква смразяващ ефект. На 8 март 1988 г. – в Международния ден на жената – в Сливенския затвор е изпълнена последната смъртна присъда срещу жена в България.

Осъдената е 29-годишната акушерка Елина Златанова (родена като Емине) от Кърджали. Две години по-рано, в момент на крайно увлечение по ревност и отмъщение към съпруга си, тя извършва немислимото – удушава двете си невръстни момчета (на 4 години и на 10 месеца), след което подпалва жилището им в кв. „Възрожденци“.

Защитата ѝ, водена от топ адвоката Рени Цанова, прави всичко възможно да докаже невменяемост, но съдебно-психиатричните експертизи са категорични, че младата жена е съзнавала действията си. Върховният съд потвърждава присъдата „смърт чрез разстрел“. Смъртта ѝ е заведена в официалния регистър лаконично като „остра сърдечна недостатъчност“, а гробът ѝ остава безименен в Сливенските гробища.

Големият обрат: Колко души отърваха разстрела?

Последната смъртна присъда в България е изпълнена на 4 ноември 1989 г. – само шест дни преди историческия 10 ноември. Тогава в Централния софийски затвор е разстрелян Георги Алински, осъден за диверсия след взривяване на стълб от лифта в Боровец.

С идването на демокрацията страната ни поема по нов курс. На 20 юли 1990 г. Седмото Велико народно събрание налага официален мораториум върху изпълнението на смъртните присъди.

┌────────────────────────────────────────────────────────┐ │ СТАТИСТИКА НА СПАСЕНИТЕ ЖИВОТИ (1990-1998) │ ├───────────────────────────┬────────────────────────────┤ │ Помилвани през 1990 г. │ 13 души (от Петър Младенов)│ ├───────────────────────────┼────────────────────────────┤ │ Изчакващи в килиите │ 22 души (до края на 1998) │ ├───────────────────────────┼────────────────────────────┤ │ ОБЩО СЪДБИ, ПРОМЕНЕНИ │ │ │ ОТ ОТМЯНАТА │ 35 затворници │ └───────────────────────────┴────────────────────────────┘

Веднага след налагането на мораториума тогавашният президент Петър Младенов издава указ, с който заменя присъдите на първите 13 мъже, очакващи разстрел, с лишаване от свобода.

През следващите години съдилищата у нас продължават по закон да произнасят смъртни наказания, но те не се изпълняват заради мораториума. Така се стига до 10 декември 1998 г., когато Народното събрание напълно отменя смъртното наказание от Наказателния кодекс. По това време в килиите си още 22-ма осъдени изчакват крайното решение. В началото на 1999 г. тогавашният вицепрезидент Тодор Кавалджиев подписва указите за замяна на техните наказания с доживотен затвор без право на замяна. Общият брой на хората, „отървали кожата“ благодарение на реформата, достига 35 души.

Истории от „Коридора на смъртта“: Кой оцеля?

След отмяната на наказанието, някои от най-прочутите престъпници на прехода се разминават на косъм с куршума. Сред тях изпъкват две имена, чиито дела дълго време държат общественото внимание:

• Здравко Петров – Здравко Гаргата: Един от най-жестоките серийни убийци и грабители в Югозападна България през 80-те и началото на 90-те години. Той е осъден на смърт за поредица от брутални престъпления. Прекарва години наред в изолатора, чувайки всяка сутрин стъпките на надзирателите и очаквайки, че идват за него. Мораториумът го заварва в килията, а през 1999 г. присъдата му е окончателно заменена с доживотен затвор.
• Пламен Кънчев: Известен в криминалните хроники като извършител на едно от най-кървавите престъпления от средата на 90-те години – четворното убийство в софийския квартал „Гевгелийски“ (където убива свои роднини, включително дете). Кънчев получава най-тежкото наказание от съда, но заради действащия мораториум екзекуцията се отлага, докато законът напълно не заменя разстрела с доживотна присъда зад решетките.

Днес България е част от Европейския съюз, където Хартата на основните права категорично забранява прилагането на най-тежкото наказание. Спомените за „разстрелите в четири сутринта“ остават единствено в архивите на криминалистиката, напомняйки за времената, в които държавата имаше законното право да отнема живот.