Слюнката е онази водна субстанция, която се произвежда от слюнчените жлези в устата. Тя е естествената среда на устната кухина и участва в храносмилателната, говорната и защитната функция на организма. Благодарение на нея дъвчем, преглъщаме и смиламе храната. Тя се бори с бактериите в устата и предотвратява появата на кариеси. Всички знаем това, но замисляли ли сте се някога какво прави тя за нас и колко удивителна е тя?!
Въпреки че повечето хора гледат на нея като на нещо отвратително, тя играе важна роля в живота ни. Вижте 12 любопитни факта, които ще ви накарат да промените мнението си за слюнката.
Слюнката е просто вода — слюнката се състои от около 99% вода. Другият 1% са електролити и органични вещества, включително храносмилателни ензими и малки количества пикочна киселина, холестерол и муцини (протеините, които образуват слуз).
Съществува медицински стандарт за слюноотделянето — здравите хора отделят между 2 до 6 чаши слюнка, без да се броят дейности като ядене или дъвчене, които отварят слюнчените жлези.
Слюноотделянето става по циркаден ритъм — тялото ни обикновено произвежда най-много слюнка в късния следобед, а най-малко — през нощта. Отделянето на слюнка се контролира от вегетативната нервна система (подобно на сърдечния ритъм), което означава, че е несъзнателен процес.
Слюнката се бори с бактериите в устата — неслучайно казваме “да си ближеш раните” . Слюнката е пълна с бели кръвни клетки, които се борят с инфекции. Според проучване белите кръвни клетки са по-ефективни в унищожаването на бактерии, ако идват от слюнката.
Предотвратяват появата на кариеси — калцият, флуоридът и фосфатът в слюнката укрепват зъбите. Слюнката също отмива парченца храна и неутрализира плаката. Дъвченето на дъвка увеличава слюнката, като по този начин защитава зъбите.
Слюнката ни е нужна, за да усетим вкуса на каквото и да е — слюнката действа като разтворител на вкусове, превозващ разтворената храна към вкусовите рецептори. Тя също така поддържа тези рецептори здрави, като ги предпазва от изсушаване и от бактериални инфекции. Хората, които имат сухота в устата (ксеростомия) имат притъпено чувство за вкус. Тъй като много лекарства предизвикват сухота в устата като страничен ефект, учените са разработили изкуствени спрейове за “създаване” на слюнка.
Човешката слюнка съдържа мощно болкоуспокоително вещество — то се нарича опиорфин, тъй като действието му е сходно с това на морфина и на другите успокоителни от този клас. Опиорфинът е открит през 2006 от група френски учени. Той представлява молекула, която се съдържа естествено в слюнката на човека и взима дейно участие в обмяната на веществата.
Чрез слюнката се обменят милиони бактерии — по време на 10-секундна целувка се обменят около 80 милиона бактерии.
Слюнката е лечебна — освен аналгетика опиорфин, в нея се съдържат достатъчни количества от тъканния фактор тромбопластин — протеин, който стимулира кръвосъсирването, затварянето на рани и по-бързото им зарастване, както и трансформиращият растежен фактор-алфа — TGF-α, който стимулира растежа и развитието на епидермалните клетки и синтезирането на противомикробни пептиди.
Хората не се раждат със слюнка — бебетата започват да отделят слюнка, едва когато станат на два до четири месеца. За съжаление, те развиват контрол върху мускулите на устата си по-късно, когато навършат две години. За тази цел са измислени бибероните.
Стресът може да намали количеството слюнка в устата — организмът ни е настроен така, че да ни осигури необходимата енергия за преодоляване на много напрегнати ситуации. Кръвното се покачва, сърцето ускорява своя ритъм, а белите дробове поемат повече кислород. Тъй като очевидно моментът не е подходящ за бързо хапване, храносмилателната система забавя своето действие, включително и това на слюнка.
Отсъствието на слюнка се считало за признак на вина — в някои древни общества слюнката била използвана като основен детектор на лъжата. В древна Индия, обвинени в лъжа били заставяни да дъвчат зрънца ориз. Ако са казали истината, те трябвало да имат достатъчно слюнка, за да изплюят зрънцата. Ако някой от тях лъжел, устата му оставала суха и оризът се заклещвал в гърлото им.