Анализ на Валентин ИВАНОВ
В един момент разбираш, че проблемът с боклука не е боклукът. А това кой решава кой го чисти, на каква цена и по какъв начин.
Години наред в София плащахме много, получавахме малко и ни обясняваха, че „така е навсякъде“.
Че е сложно.
Че няма алтернатива.
Че ако не подпишеш, ще стане по-лошо.
Ще затрупаме града с боклуци и ще стане по-тежко.
Това не беше управление, а отстъпление и възпитание в страх и послушание. Затова битката около сметопочистването днес е толкова шумна.
Не защото някой изведнъж е загрижен за кофите, а защото за първи път някой отказа да подпише договори от страх.
Да, Васил Терзиев, добър или лош, сложи свои правила – правилата на общината и на гражданите.
Така трябва да бъде. Правилата ги поставя управлението, получило мандат от гражданите, а не хора, които се хранят от парите на града.
Това, което той направи, изглежда просто, но е изключително рядко: каза „не“.
Не прие ултиматума „или подписваш, или градът ще потъне“.
Не се съгласи да поддържа стария модел с нов подпис, дори на много по-висока цена.
Ясно е, че всички ние като жители на София плащаме тази огромна цена.
Всеки ден да сме пред преливащите съдове за смет.
Факт е, че търпейки, подкрепяме кмета в тази битка, а тя не е само за него, а за всички нас.
Тук става дума и за 400 млн. лв., които не са само цифра, а поне 30–40 нови детски градини.
И тук стигаме до същината. В подземния свят най-ценната валута не са само парите. А страхът.
По-точно убеждението, че няма смисъл да се опълчваш, защото „те са всесилни“ и ще пострадаш. Ще загубиш.
Години наред тези хора не изглеждаха недосегаеми, защото бяха непобедими.
Изглеждаха такива, защото всички се държаха така, сякаш са.
Подписваше се „за спокойствие“.
Мълчеше се „за стабилност“.
Плащаше се скъпо „за да няма проблем“.
Това само отлагаше проблема, защото такъв има.
И той не е кой чисти, а при какви условия.
И така се ражда митът.
Имената, около които този мит се въртеше, са добре известни.
Христофорос Аманатидис („Таки“) – фигура, описвана в множество разследващи журналистически публикации като символ на влияние без последствия.
Данни, сигнали, документи – всичко това съществува от години. Факти, за които властите услужливо мълчат. Липсваше само едно: някой на позиция да каже „не“.
Румен Гайтански („Вълка“) – олицетворение на стария модел в сметопочистването: монополни позиции, публични средства, политически комфорт.
Милиони от нашите пари, превърнати в луксозни имоти и гаражи с хиперавтомобили. Десетилетия наред това не беше проблем – не защото беше нормално, а защото никой не се противопоставяше.
Така беше удобно.
И ето ключовия момент:
Подземният свят не се срутва, когато му вземеш парите, защото там приходите не са само от боклук, а от дрога и престъпления.
Срутва се, когато му вземеш аурата. Легендата. В мига, в който кмет на столицата отказва да подпише –
без лозунги, без театър, просто с хладно „не“ – образът на всесилните започва да се пука.
Това важи и за фигури като Делян Пеевски: те изглеждат могъщи, докато всички се държат така, сякаш са.
В момента, в който някой се изправи срещу тях, те престават да бъдат мит и стават просто хора с интереси.
Затова днес има истерия. Не защото някой е изгубил пари. А защото за първи път някой не се огъна.
И сега най-важното:
Това не е лична кауза на един кмет. Това е тест за обществото.
Такива битки не се печелят с един отказ и от един човек.
Печелят се, когато гражданите не се страхуват.
Защото ако днес кажем „айде стига, нищо няма да стане“, утре всичко ще се върне със същите хора, със същите договори, само че още по-скъпо и още по-нагло.
Докато не поискат нещо друго – на още по-висока цена.
Страхът работи, докато му вярваме.
В момента, в който престанем, всесилните се оказват просто временни.
Те отпадат и изтичат в канала.