Решението на Висш съдебен съвет (ВСС) единодушно да остави без разглеждане искането на служебния правосъден министър Андрей Янкулов за отстраняване на и.ф. главен прокурор Борислав Сарафов и да препрати въпроса към Прокурорската колегия изглежда на пръв поглед като процедурно решение. В действителност обаче то е симптом на по-дълбок институционален проблем – продължаващата неяснота кой и при какви условия упражнява властта на главен прокурор в България.
Според мотивите на министър Янкулов, базирани на становище на Наказателната колегия на Върховен касационен съд (ВКС), след 21 юли 2025 г. страната реално няма легитимно изпълняващ функциите главен прокурор. Тази позиция стъпва върху тълкуване на законовите ограничения за временното изпълнение на функциите и върху принципа, че временното не може да се превръща в безсрочно.
Контрапозицията, защитена от представители на Прокурорската колегия, е, че именно тя е компетентният орган да определя временно ръководител на прокуратурата, по аналогия с избора на административни ръководители в системата. От тази гледна точка пленумът няма основание да се намесва.
Тук спорът вече не е просто процедурен, а концептуален: дали изпълняващият функциите главен прокурор е обикновен „временно изпълняващ длъжността“ административен ръководител, или фигура със специфичен конституционен статус, приравнен по значение на т.нар. „трима големи“ в съдебната власт.
Различни стандарти за „тримата големи“?
Представители на Съдийската колегия логично поставят въпроса: след като председателите на върховните съдилища се избират от пленума на ВСС, защо за главния прокурор да важи различна процедура? Това поставя проблема за симетрията в институционалния модел.
Българската конституционна рамка (чл. 129 от Конституцията) предвижда, че главният прокурор се назначава от президента по предложение на пленума на ВСС. Макар тук да става дума за титуляр, а не за временно изпълняващ функциите, трудно може да се игнорира фактът, че и.д. главен прокурор упражнява почти същия обем правомощия – включително кадрови и дисциплинарни.
Именно това подчертава и Янкулов: когато един временно изпълняващ функциите разполага на практика с пълната власт на титуляра, въпросът за легитимността не е формалност, а същностен проблем на правовата държава.
По-големият контекст
Случаят със Сарафов не е изолиран, защото той е част от по-широкия дебат за отчетността и контрола върху прокуратурата – тема, по която България е обект на критики от европейски институции през последните години. Липсата на ясен механизъм за временно заместване и контрол върху главния прокурор подкопава доверието в системата.
Решението на ВСС да препрати казуса към Прокурорската колегия може да бъде тълкувано като опит за институционално „отдръпване“ от политически чувствителен въпрос. Но така се отлага, а не се решава проблемът: кой носи отговорност за легитимността на най-висшия обвинител в държавата?
В крайна сметка дебатът не е персонален – той е структурен. Ако законът допуска продължително временно управление без ясна процедура и срокове, тогава самата нормативна рамка се нуждае от прецизиране. А докато това не се случи, всяко решение ще изглежда като временна конструкция върху нестабилна правна основа.