Безпощадният удар на САЩ и Израел срещу мракобесния режим на аятоласите, който от десетилетия тероризира не само народа на Иран, но и целия Близкоизточен регион, развенча руския геополитически мит за „трите империи“.
С политическия възход на президента Тръмп, започнал през 2015 г., руската пропаганда започна интензивно да приписва на доктрината „Тръмп“ смисъла, целите и идеологията, които се крият в геополитическото фентъзи, съчинявано от идеолога на Кремъл - известния апологет на фашизма и необолшевизма - Александър Дугин. Квинтесенцията на неговите възгледи, които обстойно сме разглеждали другаде, се свежда до следното: светът трябва да бъде преустроен в цивилизационни блокове; Русия е призвана да оглави евразийската империя; либералният Запад е главният противник; православието е политически инструмент за мобилизация и установяване на руско имперско господство в Евразия.
На тази основа цялата руска геополитическа мисъл, която се срича безкритично и у нас, от години приписва на доктрината „Тръмп“ три геополитически идеи, които, разбира се, нямат нищо общо с нея. Първата е, че САЩ вече не можели да поддържат своето глобално лидерство по икономически причини, в чиято основа била имагинерната битка между индустриалния и финансовия капитал. Заради това, казва дугинизмът, Тръмп щял да възроди стария американски изолационизъм и да свие глобалните интереси на САЩ само до Западното полукълбо.
Втората идея, приписвана на доктрината „Тръмп“, според дугинизма, е, че Америка щяла да „изостави Европа“, защото тя била част от „континенталната сила“ на неоевразийството, което по дефиниция принадлежало на „руский мир“, а в своето азиатско-тихоокеанско измерение - на Китай.
Оттук дугинизмът извежда третата фалшива идея - че с Тръмп Кремъл и Поднебесната щели „да се разберат“ и да официализират нов геополитически номос, конструиран около „трите империи“ - САЩ, Русия и Китай, които щели да си поделят света на сфери на влияние и всяка от тях нямало да се намесва в договорените сфери на другите. Особено последната идея е широко популярна из софийската селищна система и се тиражира с характерната доза загадъчност и мнима „информираност“ от няколко дузини видни представители на старите мрежи на Държавна сигурност: „има нова подялба на салфетка между Путин и Тръмп и България пак е в руската сфера на влияние; Путин ще дойде - мислете му“.
Обстойно съм опровергавал всички тези дугинистки спекулации на концептуално ниво в монографията „Доктрината „Тръмп“ срещу неолибералния глобализъм“ и на страниците на „Труд news“. Но ето, че дойде време те да бъдат опровергани и съвсем емпирично - от реалната международна политика на президента на САЩ Доналд Тръмп.
Първоначалният кремълски ентусиазъм, с който се насаждаше у лековерните опоненти и врагове на Тръмп тезата за „нашия човек“, „агент Краснов“ и тем подобни, за кратко им създаде усещането за победа. Бяха интерпретирани, както им е удобно, фразеологията на новата концепция за национална сигурност на САЩ и действията на Тръмп в Западното полукълбо - Венецуела, Гренландия, Куба. Очаквано обаче, Доналд Тръмп и неговата администрация опровергаха всичко това на дело с политиката си в Близкия изток.
Постигането на мирното споразумение за Газа, под егидата на САЩ и с реалната изолация на Русия и Китай, беше първата стъпка, която сигнализира, че интересите на САЩ нямат никакво намерение да се затварят в рамките на Западното полукълбо. Американо-израелският удар, оркестриран от Доналд Тръмп, срещу Иран - стратегически съюзник на Русия, който я въоръжава за агресията срещу Украйна и се намира на един хвърлей през Каспийско море, а също и на Китай - развенча категорично цялата фантасмагория за „трите империи“ и мнимата подялба на сфери на влияние.
Ударът не беше просто военна акция, а демонстрация на високотехнологична логистика, разузнавателен капацитет, тотално превъзходство в кибер- и въздушното пространство, дипломатическа подготовка и съюзническа мобилизация. Подобен тип операция изисква не само самолетоносачи и ракети, а глобална инфраструктура - мрежа от бази, споразумения за достъп, съвместими командни системи и политическо влияние, които да удържат последиците. Само една държава в света разполага с подобен интегриран инструментариум в глобален мащаб и това, вън от всякакво съмнение, са САЩ.
От концептуално гледище проблемът на теорията за „трите империи“ е, че тя предполага относителна равнопоставеност между трите центъра на сила - Вашингтон, Москва и Пекин. Реалността обаче показва дълбока структурна асиметрия. САЩ остават единствената държава, която разполага с военно-политическите ресурси за глобална хегемония - ултрамодерни оръжия, мрежа от съюзи на няколко континента, военни бази по целия свят, океански флот и способност за бърза интервенция далеч от собствените граници. Това е качествено различно ниво на могъщество, а не просто количествено надмощие - могъщество, което не притежават нито Русия, нито Китай.
Китай е икономически гигант, но неговият военен капацитет е концентриран главно в Азиатско-тихоокеанския регион, докато влиянието му в Африка, Латинска Америка или Близкия изток е предимно икономическо. Русия, от своя страна, разполага със значителен военен потенциал, включително ядрен арсенал, но реалната ù способност за устойчива глобална проекция на сила е крайно ограничена. Нейното влияние е регионално - в постсъветското пространство и частично - в Близкия изток, откъдето администрацията на Доналд Тръмп я изтласква систематично.
Ударът срещу терористичния режим в Техеран не се свежда само до въпроса кой има военния капацитет да го осъществи. Още по-важно е кой може да управлява последиците. След операцията последваха дипломатически совалки, спешни заседания на международни институции, координация със съюзници в Европа и Азия. Това е характеристика на глобалното могъщество на САЩ - способност не просто да използват сила, а да управляват сложната мрежа от реакции, съюзи и икономически ефекти, които следват.
Неслучайно Русия и Китай реагираха остро, но на ниво политическа фразеология - и дотам. Нито Москва, нито Пекин имат готовност или възможност да създадат алтернативен военен баланс в региона. Това не е признак на равностойна „имперска триада“, а на асиметрична структура на глобалното разположение на силите.
Дугиновата концепция предполага подялба на света на твърди сфери на влияние. Но днешният свят не функционира и няма да функционира като „салфетката“ от Ялта. Американското глобално присъствие е разпръснато, мрежово и софистицирано. САЩ единствени притежават трите основни компонента, които превръщат една мощна държава в глобален хегемон: военна сила, икономически ресурси и всеобхватно, възприемаемо за останалия свят социокултурно послание.
Руското влияние, където го има, е географски ограничено и по своята същност - ретроградно, автократично и антимодерно. Китайското е мащабно икономически, но военно и културно все още регионално в своята оперативна дълбочина и автократично като система. Казано най-просто, светът не иска да води руски или китайски начин на живот, а американски.
Ударът срещу Иран показа, че в критичен момент именно САЩ могат да променят стратегическата реалност на цял ключов в геополитическо отношение регион за броени часове. Това не означава, че светът е станал отново еднополюсен и управляван чрез наднационална система от институции в класическия смисъл на 90-те години. Светът е мултиполярен, но не заради мнимите „три имерии“, а защото на преден план излиза суверенното начало, което изтласква господството на неизбраните наднационални бюрокрации. Но този мултиполярен свят е под безпрекословното глобално лидерство на САЩ. Това е доктрината „Тръмп“ в действие.