В дните, когато отбелязваме Независимостта, Освобождението и Съединението, става все по-непонятно за разума, как народът ни някога е бил способен на нещо подобно. Друго време, друг свят, както пее Данчо Караджов. Явно и други хора, с друг дух. Понякога ни се струва, че никога не ги е имало. Нито героите, нито събитията Някой ги е измислил, за да имаме история. Че бива ли да нямаме? Защото за мнозина историята ни започва от фразата на председателя-президент Петър Младенов: „Най-добре е танковете да дойдат“. Или Станко, както опита да се оправдае приемникът на Живков по-късно.
Празничното настроение отстъпва на омерзението, че успяхме да прецакаме всичко, което можеше да бъде прецакано. Срам и яд. Не заря и парад.
Детето искаше да му разкажа за Деня на независимостта. Зарадвах се, че проявява интерес и тръгнах да разказвам, но изведнъж ми заседна буца на гърлото. Какво е независимост, тате? Не знаех какво да му кажа.
Дни наред се чудим, пуснал ли е Бойко руски самолет през родното небе или го е отпратил. И той самият се чуди. Мислех да кажа на детето, че „независимост“ е да не ти пука. Поне с такива хора страната ни е пълна и даже мога веднага да му посоча някои екземпляри.
Каква независимост има страната ни, когато след всяко решение на управляващите, Вашингтон, Москва или Брюксел ни хокат?! Нашите бързат да се поправят. „Виноват, мосю, товарищ, сър…“ Какво направихме с нашата страна? Какво направихме и с нас самите? В дни като тези, когато телевизиите предават как политическият елит облазва исторически места и претака за стотен път заучени фрази, нормалният човек изпитва чисто физическа болка. Днес най-великото дело, на което е способен българинът, е да усвои балкона на панелката си. Героизъм, граничещ с подвиг. Какво да се прави – друго време, друг свят.